Дилия Оуенс
Където пеят раците (57)

Петдесет и шеста глава
Нощната чапла

1969 година

Гробището на Баркли Коув се простираше под сводестите клони на тъмни дъбове. Испанският мъх висеше на дълги завеси и създаваше подобни на пещери кътчета за старите надгробни камъни — ту цяло погребано семейство, ту някой самотен гроб — без никакъв ред. Чепатите пръсти на коренищата бяха разбили и разкривили надгробните камъни в прегърбени безименни силуети. Репери на смъртта, обрулени от природните сили до шепа камъни. В далечината морето и небето извисяваха твърде буйно глас за такова печално място.

Вчера гробището гъмжеше от граждани като мравки, включително всички риболовци и продавачи от магазините, които бяха дошли да погребат Скупър. Хората се тълпяха в неловко мълчание, а Тейт се придвижваше сред познатите си съграждани и непознатите роднини. Още от мига, когато шерифът го откри в мочурището, за да му каже, че баща му е починал, Тейт се движеше и вършеше всичко механично — с нечия ръка зад гърба си и побутвания отстрани. Не си спомняше нищо от въпросния ден, затова днес се върна на гробището, за да се сбогува.

През дългите месеци, докато чезнеше по Кая, а после се опитваше да я посети в затвора, той почти не отделяше време за Скупър. Сега го разяждаха вина и съжаление. Ако не беше толкова пометен от собствените си сърдечни трепети, щеше да забележи, че баща му гасне. Преди да я арестуват, Кая му бе дала знак, че иска да се върне — подари му първата си книга, качи се в лодката му да погледне през микроскопа, смя се, докато си прехвърляха шапката, — но след започването на делото се затвори в себе си още повече. Затворът можеше да причини такова нещо на човек, помисли си той.

Дори и сега, докато вървеше към пресния гроб с кафява пластмасова кутия в ръка, той се улавяше, че мисли повече за Кая, отколкото за баща си, и изруга. Доближи се до прясно натрупаната под дъбовете могила на фона на ширналото се море. Гробът на баща му беше до този на майка му, по̀ встрани беше гробът на сестра му, всички заобиколени с ограда от неодялани камъни. С достатъчно място и за него самия. Нямаше чувството, че баща му е там. „Трябваше да те кремирам като Сам Макгий“, каза си Тейт почти с усмивка. После, след като хвърли поглед към океана, си пожела, където и да беше, Скупър да има лодка. Червена.

Отвори пластмасовата кутия — грамофон на батерии — на земята до гроба и сложи една плоча на седемдесет и осем оборота. Рамото с иглата потрепери, а после иглата докосна плочата и сребърният глас на Милица Корджъс се извиси над дърветата. Тейт седеше между гроба на майка си и отрупаната с цветя могила. Колкото и да беше странно, но прясно нахвърляната пръст миришеше сладко, по-скоро на начало, а не на край.

На висок глас, с наведена ниско глава той помоли баща си да му прости, че е прекарвал толкова време далеч от него — знаеше, че Скупър му прощава. Тейт си припомни определението на баща си за това какъв трябва да бъде един мъж — човек, който може да плаче без задръжки, да усеща поезията и оперната музика със сърцето си и да прави всичко необходимо, за да защити една жена. Скупър щеше да разбере защо синът му е газел из калта по следите на любовта. Тейт остана така доста време — с едната ръка върху гроба на майка си, а с другата — върху гроба на баща си.

Най-сетне докосна гроба за последен път, върна се при пикапа и пое към своята лодка на градския кей. Щеше да продължи да работи, щеше да се потопи в гърчещите се форми на живот. На кея го приближиха неколцина риболовци и той с голямо неудобство остана да приема сковано съболезнованията им.

С ниско наведена глава и с намерение да потегли, докато не е дошъл още някой, Тейт прекрачи на задната палуба на лодката си. Но преди да седне на кормилото, видя на тапицираната седалка бледокафяво перо. Разпозна го веднага, беше меко гръдно перо от женска нощна чапла — дългокрако потайно създание, живеещо сам-самичко дълбоко навътре в мочурището. Лодката му обаче беше твърде близо до морето.

Тейт се огледа. Не, Кая нямаше да дойде тук, толкова близо до града. Той включи двигателя и потегли на юг по море, а после и през мочурището.

Движеше се твърде бързо по каналите под надвисналите клони, които шибаха лодката. Пенестата й следа се удари в пясъка, докато Тейт я изтегляше от лагуната на брега и я връзваше до нейната. От комина на къщурката се вдигаше пушек на своенравни кълбета.

— Кая — изкрещя той. — Кая!

Тя отвори вратата на верандата и пристъпи под дъба. Беше облечена с дълга бяла пола и бледо небесен пуловер — цветовете на крилете — и с коси, падащи по раменете й.

Той я изчака да се приближи, а после я хвана за раменете и я притисна до гърдите си. След това пак я отдалечи.

— Обичам те, Кая, и ти го знаеш. Знаела си го през целия си живот.

— И ти ме изостави като всички останали — каза тя.

— Вече никога няма да те изоставя отново.

— Знам — отвърна тя.

— Кая, обичаш ли ме? Никога не си ми казвала тези думи.

— Винаги съм те обичала. Още от дете — от незапомнени времена вече те обичах.

Тя наведе глава.

— Погледни ме — каза той тихичко. Тя се поколеба с наведено лице. — Кая, трябва да знам, че бягането и криенето остават в миналото. Че можеш да обичаш без страх.

Тя вдигна лице и го погледна в очите, а после го поведе през дърветата към дъбовата горичка, където оставяха перата.