Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Where the Crawdads Sing, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лидия Шведова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дилия Оуенс
Заглавие: Където пеят раците
Преводач: Лидия Шведова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Лабиринт
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Печатница: Симолини 94
Излязла от печат: 31.03.2019 г.
Редактор: Мила Томанова
ISBN: 978-619-7055-54-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9983
История
- — Добавяне
Двадесет и шеста глава
Приземяването
1964 година
През първата седмица, откакто бяха заедно, почти всеки ден, след като свършеше работа в „Уестърн Ауто“, Чейс идваше в лагуната на Кая и двамата тръгваха да изследват обраслите с дъбове закътани канали. В неделя сутринта той я заведе на експедиция далеч нагоре по брега, на място, което Кая никога не беше виждала, защото беше твърде отдалечено за малката й лодчица. Там вместо приливните устия и огромните пространства, обрасли с трева, както в нейното мочурище, през рядката кипарисова гора течеше бистра вода, докъдето й стигаше погледът. Искрящо бели чапли и щъркели стояха сред водните лилии и плаващите растения, които бяха толкова ярки, сякаш светеха. Облегнати върху огромните като шезлонги коренища на кипарисите, двамата ядоха сандвичи със сирене с червен пипер и картофен чипс. И се усмихваха на гъските, които се стрелваха току над пръстите на краката им.
Както повечето хора, Чейс познаваше мочурището единствено като място, което може да бъде използвано за каране на лодка и риболов или за пресушаване и земеделие, и заради това осведомеността на Кая за живинките, теченията и папурите го интригуваше. Мръщеше се обаче на внимателните й докосвания, на плаването с бавна скорост, на преминаването с изключен мотор покрай елените и шепненето край птичите гнезда. Той самият не се интересуваше да научи повече за раковините или перата и започваше да я разпитва, когато тя правеше записи в дневника си или събираше образци.
— Защо рисуваш тревите? — попита я един ден в кухнята й.
— Рисувам цветята им.
— Тревите нямат цветя — разсмя се той.
— Разбира се, че имат. Виж тези цветчета. Мънички са, но са прекрасни. Всеки вид трева си има различно цвете или съцветие.
— За какво са ти изобщо всичките тези неща?
— Записвам, за да науча повече за мочурището.
— Не ти трябва да знаеш нищо повече, освен кога и къде кълве рибата, а това мога да ти го кажа и аз — отвърна той.
Кая се засмя, за да му угоди, нещо, което не бе правила никога досега. Даде още една частица от себе си само за да има в замяна някого около себе си.
Същия следобед, след като Чейс си тръгна, Кая излезе сама с лодката в мочурището. Не се чувстваше самотна. Подаде повече газ от обикновено и зафуча с развята дълга коса по вятъра, с лека усмивка на устните. Самата мисъл, че скоро ще го види отново, че ще бъде с някого, повдигаше духа й.
А после, зад един завой, обрасъл с висока трева, видя отпред Тейт. Беше доста далеч, може би на около трийсет и пет метра, и не беше чул звука на двигателя й. Тя веднага го изключи. Грабна веслото и загреба обратно в тревите.
„Предполагам, че си е дошъл от колежа“, прошепна. Беше го зървала на няколко пъти през годините, но никога от толкова близо. А ето че сега беше тук и непокорната му коса се бореше с поредната червена шапка, а лицето му беше загоряло.
Тейт беше обул високи ботуши и крачеше през лагуната, за да взима проби от водата в мънички шишенца. Не в старите бурканчета от сладко, както когато бяха босоноги деца, а в малки епруветки, които прозвъняваха в специалната стойка за носене. Държеше се като професор. Много над нейната класа.
Вместо да продължи да гребе, за да се измъкне, Кая остана да го наблюдава известно време, като си мислеше, че вероятно всяко момиче си спомня първата си любов. Отрони тежка въздишка, а после с помощта на веслото се върна там, откъдето беше дошла.
На другия ден, докато Чейс и Кая плаваха на север покрай брега, подире им тръгнаха четири делфина. Небето беше сиво и пипалата на мъглата флиртуваха с вълните. Чейс изключи мотора и докато лодката дрейфуваше по течението, измъкна хармониката си и засвири старата песен „Греби, Майкъл, греби към брега“, мелодичен мотив, изпълнен с копнеж, който робите пеели през деветнайсети век, докато гребели с лодките си към материка от островите на Южна Каролина. Мама обичаше да я пее, докато переше, и Кая почти си спомняше думите. Сякаш заинтригувани от музиката, делфините доплуваха по-близо и закръжиха около лодката, приковали пронизващи погледи в Кая. После два от тях се плъзнаха току до корпуса, а тя с наведено на сантиметри от муцуните им лице тихичко запя:
Сестро, сестро, помогни, алилуя.
Братко, сили ти впрегни, алилуя.
Баща ми зачезна в незнайни земи, алилуя.
Греби, Майкъл, греби към брега, алилуя.
Йордан е дълбока и широка река.
Майка ни чака отвъд на брега, алилуя.
Йордан е леденостудена река.
Но не се смразява тъй лесно душа, алилуя.
Делфините погледаха Кая още няколко секунди, а после се върнаха в морето.
През следващите няколко седмици Чейс и Кая прекарваха мързеливи вечери с чайките на нейния плаж, полегнали върху все още топлия от слънцето пясък. Чейс не я водеше в града, на кино или на младежките забави, бяха само те двамата, мочурището, морето и небето. Той не я целуваше, само я държеше за ръка и я прегръщаше леко през раменете, когато станеше хладно.
А после една нощ остана до късно, двамата седяха на плажа под звездите до малък огън, завити с одеяло, а раменете им се докосваха. Пламъците осветяваха лицата им и мрака на бреговата ивица зад гърба им, както при всеки лагерен огън. Чейс надникна в очите й и я попита:
— Имаш ли нещо против сега да те целуна?
Кая кимна, той се наведе и отначало я целуна леко, а после като мъж.
Легнаха върху одеялото и тя се намести колкото се може по-близо до него. Усещаше силното му тяло. Чейс я притисна до себе си с две ръце, но съвсем леко докосваше раменете й. Нищо повече. Тя си пое дълбоко дъх, пое топлината и аромата, неговия и на морето, в цялото им единство.
Само след няколко дни Тейт, който още беше у дома след завършването си, влетя с лодката в канала на Кая в мочурището — за пръв път от четири години насам. Все още не можеше да си обясни защо досега не се е върнал при нея. Най-вече защото се чувстваше страхливец, беше го срам. Но най-сетне щеше да я камери, да й каже, че никога не е спирал да я обича, и да я помоли да му прости.
През четирите години в университета той убеждаваше себе си, че Кая няма да се впише в академичния живот, към който той се стремеше. През студентските си години се опитваше да я забрави — в крайна сметка в Чейпъл Хил имаше достатъчно развлечения от женски пол. Той дори завърза няколко дълготрайни връзки, но нито едно от момичетата не можеше да се мери с Кая. Онова, което Тейт научи непосредствено след като проумя тайните на ДНК, изотопите и най-ранните следи от живот, бе, че не може да диша без нея. Вярно, Кая не можеше да живее в университетския свят, към който Тейт се стремеше, но сега той можеше да живее в нейния.
Беше измислил всичко. Професорът му каза, че може да защити докторската степен през следващите три години, защото работеше върху дисертацията си още от университета и почти я беше завършил. А после, съвсем наскоро Тейт научи, че до Сий Оукс ще се строи щатска научноизследователска лаборатория и той има сериозен шанс да бъде назначен на щат като научен изследовател. Никой на този свят не беше по-подготвен от него за тази задача — през по-голямата част от живота си той бе изучавал местното мочурище, а скоро щеше да стане и доктор на науките. Само след някакви си четири години можеше да дойде да живее тук, в мочурището, и да работят с Кая в лабораторията. Щеше да се ожени за нея. Ако тя все още го искаше.
И докато лодката му подскачаше по вълните към нейния канал, изведнъж видя как лодката на Кая профучава перпендикулярно на неговия курс. Той пусна руля, вдигна ръце над главата си и замаха неистово, за да привлече вниманието й. Извика я по име. Но тя гледаше на изток. Тейт погледна натам и видя яхтата за водни ски на Чейс, завиваше към нея. Тейт се остави на вълните и дълго наблюдава как Кая и Чейс описват един около друг кръгове по сиво-сините вълни, все по-малки и по-малки, като орлите, когато се ухажват в небето. А следите от лодките им завихряха силно водата подире си.
Той не откъсна очи от тях, когато се срещнаха и допряха пръсти през разпенената вода. Беше чул слухове от старите си приятели в Баркли Коув, но се надяваше да не са верни. Разбираше защо Кая може да си падне по такъв човек, красив, без съмнение романтичен, който да я вози насам-натам с луксозната си яхта, да я води на фантастични пикници. Тя не знаеше нищо за живота му в града — че се среща и ухажва други млади жени в Баркли, та дори и в Сий Оукс.
„А и кой съм аз, че да роптая против това? — помисли си Тейт. — И аз не се отнесох по-добре с нея. Наруших обещанието си, нямах куража дори да скъсам, като я гледам в очите.“
Той наведе глава, а после хвърли още един поглед точно когато Чейс се наведе напред и я целуна. „Кая, Кая — помисли си Тейт. — Как можах да те изоставя?“ Бавно подаде газ и обърна към градското пристанище, за да помогне на баща си да пресипе скаридите в сандъци и да ги занесе до брега.
След няколко дни, тъй като никога не беше сигурна кога ще дойде Чейс, Кая отново се улови, че се вслушва за шума от двигателя на яхтата му. Както навремето се вслушваше за Тейт. Независимо дали плевеше, сечеше дърва за печката, или събираше миди, тя навеждаше глава на една страна, за да улови звука, „отваряше си ушите“, както казваше Джоди.
Изморена от бремето на надеждата, Кая натовари в мешката царевични питки за три дни, студена говежда рибица и сардини и тръгна към старата разпадаща се колиба — „читалнята“, както я наричаше наум. Там, наистина далеч от всичко, беше свободна да скита, да събира каквото си поиска, да разшифрова езика на пущинака. Това, че не чакаше ще дойде ли някой, й дойде като облекчение. И й даде сила.
В една гъста борова горичка, точно след завоя по течението от колибата, тя откри мъничко перо от гушката на червеногуш гмуркач и се засмя на глас. От незапомнено време й се искаше да намери такова перо, а ето че то я чакало тук, на една ръка разстояние надолу по течението.
Но Кая беше дошла тук най-вече да чете. След като Тейт я изостави преди няколко години, тя вече нямаше достъп до книгите, които й носеше, затова една сутрин тръгна с лодката покрай Пойнт Бийч и плава още десет километра чак до Сий Оукс — малко по-голямо и много по-претенциозно градче от Баркли Коув. Джъмпин й беше казал, че всеки може да взима книги от тамошната библиотека. Тя се съмняваше, че това важи и за хората, които живеят в тресавището, но беше решила да провери.
Завърза лодката на градския кей и прекоси обрамчения с дървета площад, който гледаше към морето. Докато вървеше към библиотеката, никой не я зяпаше, не шушукаше зад гърба й и не я гонеше от витрините. Тук тя не беше Момичето от мочурището.
Кая връчи на библиотекарката госпожа Хайнс списък с учебници за колежа.
— Ще мога ли да заема от вас „Ръководство по органична химия“ от Гайсман, „Зоология на безгръбначните“ от Барне и „Основи на екологията“ от Юджийн Одъм… — беше видяла тези заглавия като препоръчително четиво в последните училищни учебници, които Тейт й беше дал, преди да замине за колежа.
— О, божичко! Разбирам. Библиотеката трябва да ги заеме от Университета на Северна Каролина в Чейпъл Хил.
И сега, седнала пред старата барака, тя взе един журнал с научни статии. Една от статиите за стратегиите за възпроизводство носеше името „Ловките осеменители“. Кая се засмя.
Както е добре известно, започваше статията, обикновено самците с най-силно изразени вторични полови белези, например с най-големи рога, най-силни гласове, най-широки гърди и с по-добри познания, си осигуряват най-добрите територии, защото отстраняват по-слабите самци. Женските избират да се чифтосват с тези внушителни алфа-мъжкари и по този начин са осеменявани с най-добрата ДНК, която се среща наоколо и която те предават на поколението си — едно от най-значимите явления в приспособяването и продължаването на живота. В добавка към това женските получават и най-добрата територия за своите малки.
Някои от отхвърлените самци обаче, които не са достатъчно силни, надарени или умни, за да си осигурят добри територии, прибягват към купища хитрини, с които да измамят женските. Те се надуват, когато разхождат по-дребните си тела, или често издават викове, макар и с пискливи гласове. Заложили на преструвките и лъжливите сигнали, успяват да си уредят някое и друго чифтосване. Мъжките американски жаби, които тежат едва половин килограм, се крият в тревата близо до алфа-мъжкаря, който квака разпалено, за да привлече партньорки. Когато няколко женски едновременно са привлечени от силния му глас и алфата е зает да се чифтосва с една от тях, по-слабият мъжкар скача и се чифтосва с някоя от другите. Тези мъжкари шарлатани ги наричаме „ловките осеменители“.
Кая си спомни как преди много години Мама е предупреждавала по-големите й сестри да внимават с младежи, които форсират двигателите на ръждясалите си пикапи или пък карат таратайките си с надуто до дупка радио. „Недостойните момчета вдигат голям шум“, казваше Мама.
Тя прочете и някой и друг утешителен ред за женските. Природата бе достатъчно изобретателна, за да направи така, че самците, които сменят често женските си, почти винаги накрая да остават сами.
Друга статия се занимаваше с дивото съперничество при оплождането.
При повечето животински форми самците се състезават да осеменят женските. Мъжките лъвове понякога се бият до смърт, съперничещите си мъжки слонове преплитат бивници и изпотъпкват всичко под краката си, докато разкъсват взаимно плътта си. Въпреки ритуалния им характер сблъсъците все пак може да завършат с осакатяване.
За да се избегнат такива наранявания, осеменителите при някои видове се състезават с по-малко насилствени и по-творчески методи. Най-голямо въображение проявяват насекомите. Членът на мъжкото равнокрило водно конче е снабден с малко черпаче, което изгребва спермата на предишния опонент, преди да вкара своята.
Кая пусна списанието в скута си и остави ума си да се рее в облаците. Женските насекоми изяждаха мъжките, майките на някои бозайници изоставяха малките си, много мъжки животни измисляха рискови или находчиви начини, за да преодолеят спермата на съперниците си. Нищо не се смяташе за непристойно, докато животът продължава равномерния си ритъм. Тя знаеше, че това не е някаква тъмна страна на Природата, а просто изобретателни начини да устоиш срещу всички превратности. Сигурно хората измисляха още повече такива номера.
След като не откри Кая три поредни дни, Чейс започна да я пита може ли да дойде в определен ден, в определено време, за да я види в къщурката й или на този или онзи плаж, и винаги пристигаше навреме. Тя забелязваше отдалеч как ярко оцветената му яхта — като шарените пера на мъжка птица — плава по вълните и знаеше, че е дошъл именно за нея.
Кая започна да си фантазира как той я взима на пикник с приятелите си. Как всички се смеят, втурват се във водата и ритат пяната на вълните. Как той я вдига и я върти. А после сядат с другите и си поделят сандвичите и питиетата от хладилните чанти. Лека-полека въпреки съпротивата й в главата й започнаха да се оформят картини за семейство и деца. Може би това беше някакъв биологичен подтик към възпроизвеждане, каза си тя. Но защо да не може да има хора, които да обича, както всички останали? Защо не?
Въпреки това всеки път, когато понечваше да го попита кога ще я запознае с приятелите и родителите си, думите засядаха в гърлото й.
Няколко месеца след като се бяха запознали, в един горещ ден, докато се носеха с крайбрежното течение, той каза, че моментът е идеален да поплуват. Сваляй дрехите и скачай, после и аз. Кая се изправи пред него и се закрепи в лодката, но когато смъкна тениската си през главата, той не извърна очи. Протегна ръка и пробяга леко с пръсти по твърдите й гърди. Тя не го спря. Чейс я придърпа към себе си, свали ципа на шортите й и ги смъкна с лекота около стройните й бедра. След това си съблече тениската и шортите и нежно бутна Кая върху хавлиите.
Коленичил до краката й, прокара пръсти леко като шепот по левия й глезен и от вътрешната страна на коляното, а после бавно от вътрешната страна на бедрото й. Тя изви тяло към ръката му. Пръстите му се поспряха в горната част на бедрата й, потъркаха се в гащичките й, сетне прекосиха корема й, по-леки и от мисъл. Кая усети как тръгват нагоре от корема към гърдите й и се опита да се отстрани. Той уверено я бутна по гръб и плъзна длани към гърдите й, като очертаваше бавно зърното й с пръст. Гледаше я, без да се усмихва, а ръката му се придвижваше надолу, докато не дръпна гащичките й. Тя го желаеше, целия, и тялото й се притисна към неговото. Но след няколко секунди го хвана за ръката.
— Хайде, Кая — подкани той. — Моля те, чакаме цяла вечност. Бях доста търпелив, не мислиш ли?
— Чейс, ти ми обеща.
— По дяволите, Кая. Какво чакаме? — той седна. — Със сигурност ти показах, че те харесвам. Защо не?
Тя седна и облече тениската си.
— И какво ще стане после? Как да знам, че няма да ме зарежеш?
— Може ли някой да знае? Но, Кая, аз съм тук. Влюбвам се в теб. Искам да бъда с теб през цялото време. Какво да направя още, за да ти докажа?
Досега не беше споменавал нищо за любов. Кая се вгледа в очите му в търсене на истината, но откри в отговор само твърдия му поглед. Неразгадаем. Тя самата не знаеше какво точно изпитва към Чейс, но вече не беше самотна. Това й се струваше достатъчно.
— Добре, скоро.
Той я притегли по-близо до себе си.
— Всичко е наред. Ела тук.
Прегърна я и останаха да лежат под слънцето, както дрейфуваха по морето, с плисъка на вълните под яхтата.
Денят се изцеди и настана тежка нощ, светлинките на градчето проблясваха тук-таме по далечния бряг. Високо над главите им, над техния свят от море и небе блещукаха звезди.
— Чудя се какво ли кара звездите да блещукат — каза Чейс.
— Атмосферни смущения. Ами, ветровете във високата атмосфера.
— Така ли?
— Сигурна съм, знаеш, че повечето звезди са твърде далеч от нас, за да ги виждаме. Виждаме само светлината им, която може да се изкривява от атмосферата. Звездите, разбира се, не са застинали, а се движат много бързо.
От книгите на Алберт Айнщайн, които беше прочела, Кая знаеше, че времето е също толкова подвижно, колкото и звездите. Времето препуска и се огъва около планетите и слънцата, различно е в планините и в равнините и е част от същата тъкан като пространството, което се изкривява и разширява като морето. Предметите, било то планети, или ябълки, падат или се движат по орбита не заради гравитацията, а защото се изстрелват в копринените гънки на пространство–времето — като вълнички в езерце, — създадени от обектите с по-голяма маса.
Кая обаче не спомена нищо по въпроса. За съжаление, гравитацията нямаше влияние върху човешката мисъл и в уроците, които се преподаваха в гимназията, ябълките падаха на земята поради силното земно привличане.
— Представяш ли си — каза Чейс, — помолиха ме да им помогна при тренировките на футболния отбор на гимназията.
Тя му се усмихна. А после си помисли: „Както и всичко останало във Вселената, ние се стремим към обектите с по-голяма маса“.
На другата сутрин при едно от редките й посещения в „Пигли Уигли“, за да си купи разни неща за лична употреба, които не се предлагаха при Джъмпин, Кая тъкмо излизаше от бакалницата, когато едва не се сблъска с родителите на Чейс — Сам и Пати Лъв. Те знаеха коя е — всички знаеха.
През годините ги беше виждала няколко пъти случайно в града, предимно отдалеч. Човек можеше да срещне Сам зад тезгяха на „Уестърн Ауто“, обслужваше купувачите, отваряше касата. Кая си спомняше как, когато беше малко момиченце, той я гонеше от витрината, сякаш щеше да уплаши истинските му купувачи. Пати Лъв не работеше на цял работен ден в магазина, за да й остава време да крачи бързо по улиците и да раздава листовки за Годишния конкурс по направа на парцалени кувертюри или за Фестивала на кралицата на сините раци. Винаги облечена с хубави дрехи и с обувки с високи токове, с чанта и шапка в тон според сезона в южните щати. Независимо от темата тя успяваше да вметне, че Чейс е най-добрият футболен защитник, с когото е разполагал някога градът.
Кая се усмихна свенливо и погледна Пати Лъв право в очите с надеждата, че двамата ще й проговорят и ще се запознаят с нея. Може би ще я признаят като момичето на Чейс… Но те се заковаха намясто, не казаха нищо и я заобиколиха много по-отдалеч, отколкото беше необходимо. Продължиха по пътя си.
Вечерта след тази ненадейна среща Кая и Чейс се бяха оставили на течението, докато лодката й не доплава под един дъб, толкова огромен, че коренищата му се подаваха от водата и бяха оформили малки пещери за видрите и патиците. С тих глас, отчасти за да не смути зеленоглавите патици, отчасти от страх, Кая разказа на Чейс, че е видяла родителите му, и го попита ще се запознае ли скоро с тях.
Чейс мълчеше, от което стомахът й се сви. Най-сетне каза:
— Разбира се, че ще се запознаеш. Скоро, обещавам — но отклони поглед, когато го изрече.
— Те знаят за мен, нали? За нас? — попита тя.
— Разбира се.
Течението, изглежда, беше отнесло лодката твърде близо до дъба, защото точно тогава един вирджински бухал, охранен и лек като пухена възглавница, се спусна от дървото на големите си криле, размаха ги бавно и с лекота прекоси лагуната. Гръдните му пера хвърляха по водата меки отражения.
Чейс се протегна и хвана за ръка Кая, за да изцеди съмнението от пръстите й.
Седмици наред залезите и изгревите на луната проследяваха бавните движения на Чейс и Кая през мочурището. Но всеки път, когато тя се възпротивяваше на опитите му за сближаване, той спираше. Спомените за гугутките или за пуйките, които оставаха сами с изморителните си отрочета, докато мъжкарите отдавна се бяха запилели по други женски, тегнеха настоятелно в съзнанието й.
Стигаха най-много до това да лежат голи в яхтата, независимо какво казваха хората от градчето. Макар че Чейс и Кая не се набиваха на очи, градчето беше малко и хората ги виждаха заедно в яхтата му или по плажовете. Ловците на скариди не пропускаха почти нищо, което ставаше в морето. Хората приказваха. Чешеха си езиците.