Дилия Оуенс
Където пеят раците (41)

Четиридесета глава
Кипарисовият залив

1969 година

След обедната почивка съдия Симс се обърна към прокурора.

— Ерик, готов ли си да призовеш първия си свидетел?

— Готов съм, Ваша чест.

При всички досегашни дела Ерик обикновено първо призоваваше следователя по случая, защото показанията му представяха важни веществени доказателства като оръжието на убийството, времето и мястото на смъртта и снимки от мястото на престъплението, които в общи линии силно впечатляваха съдебните заседатели. В този случай обаче оръжие на убийството нямаше, нямаше пръстови отпечатъци или следи, затова Ерик възнамеряваше да започне с мотива.

— Ваша чест, народът призовава господин Родни Хорн.

Том Милтън се наведе към Кая и каза:

— Спомняш ли си, че ти го споменах? Това е рибарят, който ще свидетелства, че е присъствал на инцидент между теб и покойния през август миналата година. В Кипарисовия залив.

Всички очи в съда проследиха Родни Хорн, който застана на свидетелското място и се закле да казва истината. Кая го позна, макар че бе мярнала лицето му само за секунди. Тя извърна глава. Пенсиониран монтьор, Родни беше един от хората, които прекарваха по-голямата част от деня в риболов, лов или игра на покер в „Блатната чернилка“. Носеше на алкохол като варел за дъждовна вода. Както винаги беше облечен с джинсов гащеризон и с чиста карирана риза, колосана толкова твърдо, че яката й сякаш беше застанала мирно. В лявата си ръка държеше рибарско кепе, докато се заклеваше с дясната, а после седна на мястото за свидетели и сложи кепето на коляното си.

Ерик пристъпи нехайно към свидетелското място.

— Добро утро, Родни.

— Добрутро, Ерик.

— Ами, Родни, струва ми се, че сутринта на трийсети август 1968 година си ловял риба заедно с един приятел на Кипарисовия залив. Вярно ли е?

— Така е, точно. Ние с Дени бяхме там да ловим риба. Още от съмване.

— За протокола става дума за Дени Смит, нали така?

— Да, ние с Дени.

— Добре. Бих искал да разкажеш на съда какво видя онази сутрин.

— Ами, както казах, бяхме там от рано заранта и мисля, че вече беше някъде към единайсе’, а аз не бях хапнал и залък, затова решихме да свием въдиците и да тръгваме, когато чухме разправия сред дърветата на носа. В гората.

— Каква разправия?

— Ами, гласове, отначало като че ли приглушени, а после по-силни. Мъж и жена. Но не можехме да ги видим, а само чувахме гюрултията.

— И после какво стана?

— Ами жената започна да крещи, затова ние се приближихме, за да видим по-добре. Дали не е в беда.

— И какво видяхте?

— Когато приближихме, видяхме жената застанала до мъжа, риташе го точно в… — Родни погледна към съдията.

— Къде го риташе? Можеш да кажеш — подкани съдия Симс.

— Изрита го точно в топките и той се сви на една страна, като пъшкаше и охкаше. После го изрита отново и отново в гърба. Беше откачила като муле, нагълтало земна пчела.

— Ти позна ли жената? Тя сега тук в залата ли е?

— Да, всички я знаем добре. Ей онази там, обвиняемата. Онази, дето хората й викат Момичето от мочурището.

Съдия Симс се наклони към свидетеля.

— Господин Хорн, името на обвиняемата е госпожица Кларк. Не я наричай с никакво друго име.

— Добре де. Беше госпожица Кларк, дето я видяхме.

Ерик продължи.

— Позна ли мъжа, когото тя риташе?

— Е, не можах да го видя тогава, щото се гърчеше и се търкаляше по земята, но след няколко минути стана и това беше Чейс Андрюс, футболният защитник отпреди няколко години.

— И после какво стана?

— Тя стигна с препъване до лодката си и ами, беше почти съблечена. Шортите й бяха смъкнати около глезените, а гащите й — около коленете. Опитваше се по едно и също време да си вдигне шортите и да тича. И през цялото време крещеше по него. Отиде до лодката, скочи в нея и отпраши, още си вдигаше панталона. Когато се размина с нас, ни погледна право в очите. Така разбрах точно коя беше.

— Казваш, че му е крещяла през цялото време, докато е тичала към лодката. Ти чу ли какво точно казваше?

— Ми, да, чухме я ясно тогава, защото бяхме доста наблизо.

— Моля, кажи на съда какво си я чул да вика.

— Тя крещеше: „Остави ме на мира, копеле! Ако ме закачиш пак, ще те убия!“.

През залата се понесе висок шепот, който не спираше. „Ето какво било. Това е достатъчно.“

Съдия Симс удари с чукчето.

Ерик каза на свидетеля си:

— Това е достатъчно, благодаря ти, Родни. Нямам повече въпроси. Свидетелят е на ваше разположение.

Том мина покрай Ерик и пристъпи към свидетелското място.

— Виж сега, Родни, ти свидетелства, че отначало, когато си чул онези приглушени, но силни гласове, не си могъл да видиш какво е ставало между госпожица Кларк и господин Андрюс. Вярно ли е?

— Вярно е. Не ги виждахме, докато не се приближихме малко.

— И каза, че жената, която по-късно си разпознал като госпожица Кларк, е крещяла, сякаш е била в беда. Така ли?

— Да.

— Не си видял целувки или някакво сексуално поведение между двама взаимно съгласни възрастни. Чул си жена да крещи, като че ли е била нападната и е била в беда. Така ли?

— Да.

— Е, не е ли било възможно, когато госпожица Кларк е изритала господин Андрюс, тя да се е защитавала — сама жена в гората — срещу як атлетичен мъж? Бивш футболен защитник, който я е нападнал.

— Да, мисля си, че е възможно.

— Нямам повече въпроси.

— Да пренасоча ли свидетеля?

— Да, Ваша чест — каза Ерик и застана до прокурорската скамейка.

— Та, Родни, независимо дали поведението им е било въпрос на съгласие, или не, вярно ли е да кажем, че обвиняемата госпожица Кларк е била много бясна на покойния вече Чейс Андрюс?

— Да, доста бясна.

— Достатъчно бясна, за да му изкрещи, че ако я закачи още веднъж, ще го убие. Вярно ли е?

— Да, така беше.

— Нямам повече въпроси, Ваша чест.