Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (48)

48.

Сега Бош беше сам с Роджър Дилон. Беше го подпрял на един от големите бидони, пълни с почистващ разтворител. Бе дръпнал грубо тиксото от устата му, което бе довело до крясъци от болка и ругатни. Очите му бе оставил покрити.

Бош седеше на метър и половина от Дилон, точно срещу него. Беше срязал лентата около глезените му и бе разтворил краката му на циментовия под.

Беше сложил две кофи с мопове от двете страни на стола си. В едната имаше пет сантиметра вода. В другата наля бутилка сярна киселина, която намери на един от рафтовете.

— Чуваш ли ме добре? — попита Бош.

— Кой си ти, по дяволите? — викна Дилон.

— Няма значение кой съм. Разкажи ми за Дейзи Клейтън.

— Не знам за кого и за какво говориш. Развържи ме, мамка му, веднага!

— Сигурен ли си? Било е преди девет години. Проституиращо дете на „Сънсет“, което си сграбчил точно пред денонощния магазин. Допускам, че ти е била първата… или една от първите. Преди да се устроиш тук така удобно, без да се налага да мислиш как да се отърваваш от телата.

Кратка пауза в реакцията на Дилон подсказа на Бош, че е налучкал истината.

— Ти си луд и ще гниеш в затвора — заплаши го Дилон. — Всичко това е напълно… незаконно. Няма никакво значение какво ще ти кажа. Мога да ти призная, че съм убил Кенеди, Тупак и Биги Смолс, и пак няма да има значение. Защото това е незаконен обиск и задържане. Може да не съм ченге, но дори аз го знам. Така че извикай ги, шибаняко! И да приключваме…

Бош се облегна на стола и той изскърца.

— Има един малък проблем — спокойно обясни той. — Аз не съм полицай. И не съм тук, за да викам когото и да било. Тук съм заради Дейзи Клейтън. И толкова!

— Глупости — сопна се Дилон. — Усещам те, ченге си.

— Кажи ми за Дейзи.

— Няма какво да ти казвам. Не я познавам.

— Отвлякъл си я онази нощ.

— Искам адвокат.

— Тук няма адвокати. Тази фаза я подминахме.

— Тогава прави, каквото ще правиш, брато. Няма да ти кажа нищо.

С изскърцване на стола Бош се пресегна към кофата с киселината. Повдигна я внимателно и я премести между разтворените крака на Дилон.

— Какво правиш? — стреснато възкликна Дилон.

Бош не каза нищо. Изпаренията на сярната киселина говореха сами.

— Сярна киселина ли е това? — викна Дилон с нарастваща паника. — Подушвам я. Какво правиш, мамка му?

— Има ли значение, Роджър? — каза спокойно Бош. — Нали твърдиш, че съм ченге. Няма да направя нищо, което би те наранило. Не и ако е незаконно.

— Добре, добре… вярвам ти. Не си ченге. Само махни това от мен. С тези неща няма шега. Дори само парите могат… Чакай малко!? В какво си я налял? Тя може да разяде метал. Знаеш го, нали?

— В такъв случай мисля, че не разполагаме с много време. Дейзи Клейтън. Разкажи ми за нея.

— Казах ти…

Изведнъж Дилон спря да спори и с всички сили закрещя: „Помощ!“. Бош не направи нищо и след двайсетина секунди Дилон спря, разбрал безсмислието на усилието.

— Колко иронично, нали? — отбеляза Бош. — Сам си организирал и построил това място така, че никой да не може да избяга и никой да не бъде чут да вика за помощ. И ето сега… това е положението. Давай, навикай се.

— Виж… моля те, съжалявам — смени тактиката Дилон. — Извинявай, ако съм те ядосал. Извинявам се, ако някога някого съм…

Бош протегна крак и плъзна кофата с киселината няколко сантиметра по навътре към чатала на Дилон. Дилон се опита да се избута с крака назад, но тялото му нямаше къде да отиде. Извърна лице надясно.

— Моля те… — каза той. — Парите. Вдишвам ги…

— Веднъж четох в един вестник една история — спокойно каза Бош. — За един човек, който си полял ръцете със сярна киселина. Бързо ги пъхнал под чешмата, за да я отмие, само че това само влошило нещата. Водата удвоява болката, но от друга страна, ако не измиеш киселината, тя ще разяде кожата ти.

— Боже мили! — прошепна Дилон. — Какво искаш?

— Знаеш какво искам. Искам да ми разкажеш. Дейзи Клейтън. Две хиляди и девета. Започвай…

Дилон продължаваше да седи извърнат от изпаренията.

— Махни я! — изплака той. — Изгаря дробовете ми!

— Две хиляди и девета — повтори Бош, облегна се на стола и той пак изскърца.

— Виж… Какво искаш? — попита Дилон. — Искаш да ти призная, че съм го направил? Добре, направих го! Каквото и да е, направих го! Така че сега нека извикаме ченгетата! Знам вече, че не си полицай, но да извикаме ченгетата и аз ще им кажа, че съм го направил. Обещавам… ще им кажа. Ще им кажа и за другите. Ще им кажа за колкото искаш. Ще им призная, че съм го направил с всичките.

Бош бръкна в джоба си за диктофона, който беше взел от колата, и попита:

— Колко са другите? Кажи ми имената им.

И натисна бутона за включване на записа.

Дилон разтърси глава; продължаваше да я държи извърната от кофата.

— Господи… — прошепна. — Това е лудост…

Бош сложи палец върху микрофона:

— Дай ми име, Дилон. Ако искаш да излезеш оттук, ако искаш да извикам полицията, дай ми име. Не мога да ти повярвам, ако не ми дадеш име.

И освободи микрофона.

— Моля те, пусни ме — примоли се пак Дилон. — Няма да кажа на никого за това… Ще забравя, че се е случило… само ме пусни… Моля те!

Бош отново побутна кофата с крак. Сега тя докосваше вътрешния шев на дънките на Дилон. Отново закри микрофона, докато говореше:

— Последен шанс, Роджър! Започвай да говориш или аз започвам да си тръгвам. Ще оставя кофата и знам ли… може киселината да я разяде, а може и да не я разяде.

— Не, не можеш да направиш това! — извика Дилон. — Моля те, не съм направил нищо!

— Но ти току-що каза, че си го правил и с другите. Кое е вярното?

— Добре, каквото и да е. Убих ги! Всичките ги убих!

— Знам. Но аз искам имената им. Кажи ми поне едно име, за да почна да ти вярвам.

— Онази… Дейзи. Тя беше.

— Не, не… това име ти го дадох аз. Ти ми кажи друго име.

— Нямам имена!

— Е, много лошо за теб.

И Бош стана, сякаш смяташе да си тръгне. Столът изскърца, подчертавайки намерението му.

— Сара Бендър!

Бош замръзна. Името му звучеше познато, но не можеше да се сети откъде. Сложи палец върху микрофона:

— Коя?

И махна палеца си.

— Сара Бендър. Тя е единственото име, което знам. Запомнил съм я, защото гръмнаха заглавията на вестниците. На баща й не му пукаше за нея, докато изведнъж не се разбра, че е изчезнала, и тогава всички се развикаха.

Пак палец.

— И ти я уби?

Без палец.

Дилон бързо кимна.

— Беше пред някакво кафене. Запомнил съм го, защото беше само на една пряка от ЛАПУ. Отвлякох я под шибаните им носове.

Пак палец.

— И какво направи с нея после?

Без палец.

Дилон кимна към ъгъла, където беше инсинераторът.

— Изгорих я.

Бош продължи с палеца, за да не записва гласа си.

— А Дейзи Клейтън?

— И нея.

— Но тогава не си имал пещта.

— Не, тогава работех в моя гараж. Бизнесът беше в началото си.

— И какво направи?

— Почистих я. С белина. Още нямах разрешително да работя с киселина.

— Използвал си ваната си?

— Не, натъпках я в един от биоконтейнерите. С капак. Напълних го с белина и го оставих така… цял ден. Разкарвах го с колата, докато изпълнявах поръчки.

— Коя друга освен Дейзи и Сара?

— Казах ти! Не им помня имената.

— Кажи ми за по-скорошните. За момичето с розовия лак на ноктите. Тя как се казваше?

— Не помня.

— Помниш, разбира се. Държал си я в багажното на другия пикап. Как се казваше тя?

— Не разбираш ли? Не съм я питал за името й! Не ми пукаше. Те на никого не липсваха. На никого не му пукаше. За никого не означаваха нищо.

Бош го изгледа. Беше получил потвърждение. Но не беше приключил.

— А техните родители? Техните майки… и те ли не се брояха?

— Онези момичета… Ха — техните родители не даваха и пет пари за тях.

Бош се замисли за Елизабет Клейтън и тъжната й кончина. За тях беше виновен само Дилон. Прибра диктофона и посегна към кофата. Вдигна я, готов да излее съдържанието й върху главата на Дилон.

Макар да не го виждаше, Дилон усети какво решение е взел.

— Недей… — умолително прошепна той.

Бош тихо вдигна другата кофа и я сложи между краката на Дилон, като се постара да разплиска звучно съдържанието й. Кофата с киселината остави встрани.

— Господи… внимавай! — възкликна Дилон.

Бош взе ролката тиксо и започна да омотава лентата около Дилон и кофата, като вземаше мерки той да не може да стане или да се измести. Направи и две обиколки около шията му, като му позволи да седи извърнат от кофата. Когато свърши, откъсна късо парче, извади диктофона от джоба си и го закрепи на голите гърди на Дилон.

— Сега стой и не помръдвай.

— Ти къде отиваш? — разтревожено попита Дилон.

— Да извикам полицията. Нали така поиска?

— И просто ще ме оставиш тук така?

— Такъв е планът.

— Не може да го направиш. Сярната е много неустойчива. Ако разяде достатъчно кофата, може да…

— Ще побързам — обеща Бош.

И потупа окуражително Дилон по рамото. Взе кофата със сярната киселина и тръгна към вратата, която бе отключил за Балард. Излезе, но този път я остави отключена.

Мина по тесния проход между склада на Дилон и съседния. Изля киселината върху купчината боклуци и захвърли кофата отгоре. После се върна през прохода и тръгна към джипа си.