Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (41)

41.

Бош стискаше дъщеря си със същата сила, с която го прегръщаше тя. На пукнатите му ребра това никак не им допадаше, но това бе последната му грижа.

Чу вратата да се затваря зад него и погледна покрай притиснатата й към рамото му глава към плъзгащата се врата на задната тераса. Тя все още бе леко открехната, както я бяха оставили похитителите му. По стъклото на прозореца се виждаше черен прах от снемането на отпечатъците. Това му напомни, че къщата е била обработена като местопрестъпление.

Вдигна ръце на раменете на дъщеря си и я отдръпна от себе си, за да може да я погледне в очите.

— Мади, беше ти казано да не идваш тук. Още не е безопасно.

— Трябваше да дойда — обясни тя. — Можех ли да си седя там и да си блъскам главата какво става?

— Но аз ти казах. Добре съм.

— Плачеш ли?

— Не. Виж… имам две пукнати ребра и когато ме прегръщаш, а ти ме прегръщаш здраво…

— Боже господи! Не знаех. Но лицето ти! Ще ти остане белег.

Тя посегна към лицето му, но той хвана ръката й и я задържа.

— Достатъчно съм стар, за да ме вълнуват някакви белези. Това няма никакво значение. Онова, което има значение, е, че ти не можеш да останеш тук. Дори аз не би трябвало да стъпвам тук. Но дойдох само за джипа и да си взема дрехи.

— И на мен тези, с които си сега, ми се сториха странни — каза тя; имаше предвид зле стоящия му костюм, с който бе облечен.

— Това е назаем от друг полицай — обясни Бош.

— Къде ще отидеш сега? — загрижено попита тя.

— Още не знам. Сега искам да видя дали ще приберат онзи, който е в дъното на цялата история.

— И… кога ще стане това?

— Не може да се каже. Търсят го.

— Защо се случи това, тате?

— Мади, виж… не мога да ти разказвам служебни неща. Знаеш го отдавна.

Но видя решителното й изражение. Този път нямаше да му позволи да се измъкне по стандартния начин.

— Окей… — неохотно започна той, — всичко, което мога да ти кажа, е, че работех по старо неразкрито убийство, свързано с борба между две банди, и така открих човек, свързан с планирането на убийството. Това ме изведе на заподозрян, но заподозреният някак надуши, че съм по следите му. Та той наел група, която да ме отвлече, и те малко ме… „обработиха“, но за щастие не се случи нищо по-сериозно, преди да ме открият и спасят. Това е. Край на историята. Сега трябва да се върнеш в училището.

— Не искам — упорито врътна глава тя.

— Налага се. Нямаш избор. Моля те.

— Окей, но ти трябва да ми отговаряш на повикванията. Ако не си разбрал, аз дойдох, понеже ти не ми вдигаш, а аз винаги си представям най-лошото.

— Стационарния ли имаш предвид? Та аз дори не си бях вкъщи. Освен това нали ти казах, когато говорихме вчера, че мобилният ми е счупен.

— Ами… забравила съм.

— Още утре ще си купя нов и после, обещавам, ще ти отговарям на всяко позвъняване.

— Дано.

— Обещавам. Сега… заредила ли си?

— Да. Заредих на идване.

— Добре. Искам да потеглиш, преди да се е стъмнило, което е скоро. Трябва да си напуснала града преди залез.

— Окей, окей… тръгвам си. Знаеш ли… повечето бащи биха били доволни дъщерите им да са край тях.

— Не се прави на остроумна.

Тя го сграбчи за поредната болезнена прегръдка. Чу го леко да изохква и побърза да го пусне.

— Извинявай, извинявай… Забравих!

— Няма нищо. Само малко ме понаболява. Винаги можеш да ме прегърнеш. Е, имаш ми стационарния. Когато се прибереш, звънни на него и ми остави съобщение на гласовата поща, че си у дома и в безопасност. А аз пък ще проверявам редовно.

— Първо изчисти натрупаните съобщения. От вчера съм те търсила поне десет пъти.

— Добре. Донесе ли нещо?

— Само себе си.

Бош я отведе до входната врата и я съпроводи до фолксвагена. Кимна на полицая в патрулната кола. Отново огледа улицата в двете посоки, за да провери дали няма пришълци. Този път дори погледна към небето, преди да върне поглед върху дъщеря си.

— Как се държи колата? — попита за всеки случай.

— Добре е.

— Още едно-две твои идвания и ще сменя маслото и ще проверим гумите.

— Мога да го направя и аз.

— Ти си заета.

— И ти.

Прегърнаха се пак, забравили за ребрата. Той я целуна по темето. Сърцето го болеше повече от ребрата, но наистина искаше тази нощ тя да е възможно най-далече от него.

— Не забравяй да се обадиш на стационарния — напомни й той.

— Обещавам — каза тя.

— Обичам те.

— Обичам те.

Бош я проследи да се отдалечава и да се скрива зад завоя. После пак влезе в къщата, като кимна за пореден път на полицая, на когото се бе паднала убийствено скучната задача да виси без работа пред дома му. Поне имаше кола, в която да седи, а не да стои на пост пред вратата му.

Когато влезе, Бош отиде направо при стационарния телефон в кухнята и извади от джоба си визитка. Позвъни на лейтенант Омар Сеспийдс, командира на СО, работещ по случая Кортес. Когато Сеспийдс му отговори, дори не му се представи.

— Трябваше да ме уведомиш, че си е дошла.

— Не можех да го направя. Знаеш го много добре. Освен това ти нямаш телефон. Как бих могъл да те уведомявам за каквото и да било?

— Глупости — сряза го Бош. — Използвал си я като примамка.

— Това изобщо не е вярно, Хари. Не можем да постъпваме така, най-малко с дъщерята на ченге. Но ако ти се бях обадил, ти щеше да й позвъниш, тя щеше да обърне по пътя и да се върне. Само че това щеше да издаде играта. Ние не правим така и ти отлично го знаеш — ние играем с картите, които са ни раздадени.

Бош се поуспокои, като разбра логиката на отговора. Сеспийдс имаше екип, който наблюдаваше Мади, също както имаше друг екип, който следеше Бош, и трети на мястото, където се предполагаше, че се крие Кортес. Ако в придвижването на Мади бе настъпила някаква неестествена промяна — като например обратен завой по пътя й към Ел Ей, — това можеше да подскаже какво се случва на онези, които може би я наблюдаваха или следяха.

— Разбрахме ли се? — наруши мълчанието Сеспийдс.

— Просто ме извести, когато тя се прибере, без да й се случи нищо.

— Това не е проблем. Прегледай си пощенската кутия на тръгване.

— Защо?

— Оставихме ти там телефон. Така че наистина да можем да се свържем с теб, ако ни се наложи. Не го използвай за нищо друго — подслушва се.

Бош помисли, преди да отговори. Знаеше, че всеки ход на СО се контролира и анализира. Такива бяха правилата.

Затова смени темата.

— Какви са последните новини около Кортес?

— Продължава да се крие. Ще го провокираме след като се стъмни и ще видим какво ще се получи.

— Искам да съм с вас.

— Няма начин, Бош. Не работим така.

— Той смяташе да нахрани кучетата си с мен. Искам да съм с вас.

— И точно това е причината да не си с нас. Ти си емоционално обвързан. Не можем да допуснем това да оплеска нещата. Така че дръж телефона си подръка. Ще ти се обадя, когато всичко е наред.

И Сеспийдс прекъсна. Бош продължаваше да е загрижен, но не особено. Имаше свой план да се включи в наблюдението на СО.

Започна да прослушва едно по едно съобщенията в гласовата си поща и да ги трие. Имаше съобщения отпреди месеци и повечето бяха безсмислени. Рядко използваше стационарния си телефон и напълно обяснимо се бяха натрупали. Когато стигна до обажданията на дъщеря си от последното денонощие, не можа да се насили да ги изтрие. Емоциите в гласа й бяха неподправени, страхът й за него — искрен. Почувства се ужасно, представяйки си какво й е минало през главата, но беше абсурдно да изтрие завинаги тези обаждания. Последното беше без думи. Чуваше се само дишането на Мади с надежда, че той ще вдигне и ще я освободи от всичките й страхове.

След като приключи с тази задача, се обади на номера на мобилния си телефон. Той беше унищожен, но гласовата му поща бе продължила да събира оставени съобщения. И за последните две денонощия се бяха натрупали девет. Четири бяха от дъщеря му, а три бяха от Балард — всичките оставени, когато никой не бе знаел къде се намира той. Както и с другите съобщения, Бош не намери сили да ги изтрие. Имаше едно от Сиско, който му съобщаваше, че няма новини за Елизабет, и го питаше дали и при него е така. Последното — получено само преди час — бе от Майк Ечевария и бе обаждане, което Бош би искал да не получава.

Ечевария беше следовател към главния патоанатом. Бош бе обработвал много местопрестъпления с него и двамата бяха ако не лично, то поне професионално близки. Ечевария просто молеше Бош да му се обади — и веднага мина по същество, когато чу гласа му:

— Хари… за онази жена, която търсиш? Мисля, че е при нас като Джейн Доу^[1].

Бош се подпря на кухненския плот за опора. Затвори очи, преди да реагира:

— Кажи ми.

— Така… да видим сега — продължи Ечевария. — Жена, към трийсет и пет годишна, намерена в хотел „Синдбад“ на „Сънсет“ преди два дни. Има описаната от теб татуировка в памет на загубен близък с името Дейзи.

Бош кимна. Беше Елизабет. Междувременно Ечевария продължаваше:

— Аутопсията ще е не по-рано от понеделник или вторник, но засега има всички симптоми за свръхдоза наркотици. Според описанието е намерена в леглото от камериерката. Била е облечена в дрехите си и лежаща върху постелките. Няма индикации за насилие. Не са се обаждали в „Убийства“. Случаят е приключен от сержанта в патрула и извикания патоанатом.

— Не е ли имала документ за самоличност?

— Не са намерили такъв в стаята. Много от тези хора крият документите си извън стаите си, понеже се страхуват да не бъдат обрани, докато не са на себе си. Имала ли е кола?

— Не. А хапчета? Някакви останали хапчета?

— Празен флакон от рецепта. Номерът на рецептата е изчегъртан. И това го правят често. В случай че ги заловят. Това защитава лекаря, защото като излязат пак на улицата, нали ще отидат пак при същия доктор. Няма да повярваш колко са подвластни на подобни навици.

— Знам.

— Съжалявам, Хари, но ти ме помоли да следя за подобно развитие.

— По-добре е да знаеш, отколкото да си в неведение, Майк.

— Има ли някакъв шанс да се разходиш до нас и да я идентифицираш официално? Или да ти изпратя снимката.

Бош се замисли.

— Това не е мобилен телефон. Бих могъл да мина утре.

— Утре става. Аз почивам в неделя, но ще ги уведомя.

— Благодаря.

— Радвам се, че се чухме, Хари.

Бош затвори, мина през къщата и излезе на терасата. Опря се на перилата и се загледа надолу към магистралата. Не беше изненадан от новината за Елизабет, но все пак беше малко озадачен. Питаше се дали свръхдозата не е съзнателна. Празният флакон от хапчета показваше, че е изгълтала всичко, с което е разполагала.

Подробностите бяха без значение за Бош, защото той разглеждаше смъртта й като убийство. Беше убийство вече на девет години и онзи, който бе виновен за Дейзи, бе виновен и за Елизабет. Нямаше значение, че сигурно никога не бе виждал Елизабет. Той й бе отнел всичко скъпо за нея. Беше я убил също така безмилостно, както бе убил и дъщеря й. Две на цената на една.

И Бош си обеща… Елизабет вече може и да я нямаше, но той щеше да поднови усилията си да установи убиеца. Щеше да го открие и да го накара да си плати.

Върна се в къщата, затвори плъзгащата се врата и отиде в спалнята си. Преоблече се: избра тъмен панталон и тъмна риза и облече армейско маслиненозелено яке. Хвърли резервно облекло и някои тоалетни принадлежности в един сак, защото нямаше представа кога ще може да се върне.

Отиде в дрешника до входната врата, където държеше кутия за оръжие. Похитителите му бяха взели пистолета, но Бош притежаваше и резервен „Смит енд Уесън К38 Комбат Мастърпийс“, шестзаряден револвер, който бе носил като патрулен преди четирийсет години. Чистеше го редовно. Беше в кобур със защипване на колана, така че Бош го скри под якето си.

Ключовете за къщата и за черокито бяха на кухненския плот, където ги бе оставил преди две вечери.

Излезе и отиде до тротоара, за да вземе от пощенската кутия телефона, който Сеспийдс бе оставил там. За пореден път огледа внимателно улицата, но не видя нищо друго освен патрулната кола на „Северен Холивуд“. Върна се при гаражната пристройка, където го чакаше черокито.

Докато се спускаше по склона, мислеше за Елизабет и фаталната й тъга. Осъзна, че дългото чакане на правосъдие се е оказало нетърпимо дълго, за да я задържи жива. И че неговото усилие да й помогне всъщност в крайна сметка я бе наранило. Детоксикацията само бе обострила болката й и я бе направила по-трудно поносима. Дали и той не беше толкова виновен колкото убиеца?

Бош знаеше, че този въпрос ще го измъчва дълго.