Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (12)

12.

Екипът за извършване на обиска чакаше от зори пред „Пакоима Гуми и Ауспуси“. Да се каже, че собственикът се изненада от присъствието на полицията, щеше да е много меко. Веднага след вдигането на вратата на гаража той остана с вдигнати ръце и с ококорени очи огледа струпването на полицейски коли пред фирмата си.

Бош първи слезе от своята и пак първи стигна до него.

— Господин Кардинале? Можете да свалите ръцете си. Аз съм детектив Бош от полицейския участък на Сан Фернандо. Имаме заповед за претърсване на това помещение.

— Какво? — попита Кардинале. — За какво говорите?

Бош му връчи заповедта.

— Това е заповед за обиск. Подписана е от съдия. Тя ни позволява да потърсим специфична улика, свързана с престъпление.

— Какво престъпление? — извика Кардинале. — Бизнесът ми е чист! Аз не съм онзи, който е бил тук преди мен.

— Това ни е известно, сър. Престъплението има отношение към предишния собственик на фирмата, но ние въпреки това трябва да извършим обиска, защото вярваме, че вещественото доказателство може все още да е на място.

— Продължавам да недоумявам за какво говорите. Тук няма престъпление.

На Бош му се наложи да разясни все по-подробно и по-подробно, преди Кардинале най-сетне да схване какво се случва. Беше около 50-годишен, с коремче и сива оредяваща коса. По ръцете му имаше белези от цял живот работа с коли. Предмишниците му бяха покрити със сини татуировки, които се сториха на Бош като стари военни емблеми.

— Преди колко години поехте този бизнес? — попита Бош.

— Преди осем — отговори Кардинале. — Купих го в налични. Никакви заеми. Собствени пари, заработени с кървава пот.

— Когато купихте фирмата, направихте ли някакви промени вътре?

— Много. Подмених всички инструменти с нови. Модернизирах. Разчистих старите боклуци.

— А сградната конструкция? Някакви промени?

— Приведох нещата в ред. Закърпване, боядисване… обичайните неща. Отвън и вътре.

Бош огледа сградата. Беше стандартна постройка от сгуробетон. Изглеждаше солидна отвън.

— Какво сте закърпили?

— Дупки в стените, избити прозорци. Не помня всичко, което направих.

— А помните ли някакви дупки от куршуми?

Това накара Кардинале да замълчи. Погледът му се отмести от Бош в напън да си спомни подробностите по приемането на сервиза.

— Да не казвате, че тук е бил застрелян някой? — предпазливо попита той.

— Не, не е това — успокои го Бош. — Търсим куршуми, които са били изстреляни в стените.

Кардинале кимна с видимо облекчение.

— Да, имаше дупки от куршуми — потвърди най-сетне той. — Искам да кажа, че имаше дупки, които изглеждаха като от куршуми. Лично ги измазах и боядисах.

— Можете ли да ми покажете къде точно? — помоли Бош.

Кардинале влезе в гаража и Бош влезе с него, като направи знак на Лурдес и Лусон да ги последват. Собственикът ги заведе до задната стена на първото гаражно отделение.

— Ето тук — посочи той. — В тази стена имаше дупки, които изглеждаха като от куршуми. Сега си спомням, че точно така ми се стори тогава. Замазахме ги.

Пръстът му сочеше зад тезгях, отрупан с инструменти и менгемета за огъване на тръби. Мястото съответстваше на описанието, което Бош бе получил от Мартин Перес.

— Окей — каза Бош. — Ще се наложи да преместим този тезгях и инструментите. И ще трябва да разбием стената.

— И кой ще я възстанови? — възкликна Кардинале.

— Имаме екип от поддръжката към градската община, който ще извърши нужния ремонт. Не мога да гарантирам, че в края на деня всичко ще бъде пребоядисано и ще е точно както изглежда сега, но и това ще стане.

Кардинале се намръщи. Явно нямаше особена вяра на даденото обещание. Бош се обърна към Лурдес.

— Нека момчетата разчистят каквото е нужно, а след това първо да проверят с металотърсач — каза той. — Да действаме по-бързо и да се махнем оттук, преди някой от квартала да е забелязал.

— Късно е — каза Лурдес.

И му направи знак, че иска да разменят няколко думи насаме.

— Имаме проблем — обясни му шепнешком. — Колегата от ЛАПУ казва, че Транкило Кортес е на отсрещната страна на улицата.

— Ти шегуваш ли се? — удиви се Бош. — Как е разбрал толкова бързо?

— Добър въпрос. При това е тук с някои от момчетата си.

— Я да видим.

Бош излезе бързо от гаража, следван по петите от Лурдес. На отсрещния тротоар имаше лавандерия^[1] с малък паркинг. Още не бяха отворили за клиенти, но на паркинга вече имаше кола — класически стар перленобял „Линкълн Континентал“ с врати за самоубийци^[2]. Окачването му бе паднало толкова ниско, че колата едва ли можеше да преодолее по-високите легнали полицаи. Трима мъже се подпираха на него със скръстени ръце, покрити изцяло с татуировки. Мъжът в средата на групата носеше шапка на „Доджърс“ с плоска козирка и дълга бяла тениска, стигаща до бедрата му. Беше най-дребният от тримата, но явно той беше босът. Бош го позна от снимка в организационната диаграма на санферите в отдел „Улични банди“ на СФПУ. Самият Транкило Кортес.

Без колебание Бош тръгна да пресича улицата.

— Хари, какво правиш? — обезпокоено му прошепна Лурдес отзад.

— Само ще му задам няколко въпроса — обясни Бош.

Когато влязоха в паркинга на пералнята, Кортес се оттласна от колата, изправи се, за да посрещне Бош, и каза учтиво:

— Как сте, полицай?

Бош не отговори. Пристъпи към Кортес и се наведе, за да завре лицето си в лицето на по-ниския от него мъж. Забеляза диамантените обици на двете му уши и двете сини сълзи, татуирани на външното ъгълче на лявото му око.

— Кортес, какво правиш тук?

— Чакам да отвори пералнята — нагло отговори Кортес. — Нали се сещаш, искам да си изпера дрехите и да видя как ще се възстанови бялото благодарение на „Тайд“ и така нататък.

Подръпна тениската си и я нагласи, сякаш се намираше пред огледало.

— Кой ти каза, че сме дошли тук? — попита Бош.

— Хмм… това е добър въпрос — призна Кортес. — Но не съм сигурен, че си спомням. А на теб кой ти каза да дойдеш тук?

Бош не отговори. Кортес носеше шапката си с леко вдигната козирка. Косата около ушите му бе избръсната, като над дясното беше татуирано ВСФ, а над лявото — 13. Усмихна се и клепачите му се затвориха до процепи.

— Махай се оттук! — нареди Бош.

— Арестуваш ли ме, или не? — предизвикателно попита Кортес.

— Да, ще те арестувам за намеса в полицейско разследване. А после, кой знае, може да направят грешка и да те заврат в килия с „Пакоима Флатс“ и ще видим какво ще се случи.

Кортес отново блесна с наглата си усмивка.

— Ще е забавно — отвърна той. — За мен, не за тях.

Бош вдигна рязко ръка, плесна нагоре козирката на шапката на „Доджърс“ и тя излетя на земята. За миг в очите на гангстера премина тъмен гняв. Но погледът му бързо се избистри и Кортес възстанови стандартното си подсмихване. Обърна се към помощниците си и им кимна. Те се оттласнаха от колата и единият отвори задната врата на линкълна, а другият вдигна шапката от земята.

— Е, ще се видим по-късно, приятелче — подхвърли Кортес.

Бош не отговори. Двамата с Лурдес изчакаха линкълнът да се източи от паркинга и да поеме по Сан Фернандо Роуд.

— Хари, защо направи това с шапката? — не се сдържа Лурдес.

Бош игнорира въпроса и отговори със свой.

— Как е разбрал за това? — попита сякаш въздуха.

— Сержант Розенбърг вчера го каза — отговори Лурдес. — Имат съгледвачи навсякъде.

Но Бош поклати глава. Не вярваше, че Кортес се беше появил просто защото му се е обадил някой, който е видял полиция пред гаража.

— Можем да си тръгваме — каза той.

— Какво говориш, Хари? Там вътре се подготвят да свалят стената.

— Кортес злорадстваше. Защо иначе би се показал тук? Сто на сто е знаел, че в стените вътре няма куршуми и следователно ние увисваме.

— Не знам… Струва ми се доста произволно предположение. Той едва ли е толкова умен.

— Така ли? Е, на път сме да разберем.

Пресякоха улицата обратно за сервиза и пред Бош се изправи Том Яро, детективът от участък „Футхил“, който представляваше отдела си, понеже обискът все пак се извършваше на територията на града. Яро беше облечен като за случая, с дънки и черна блуза. Имаше катраненочерна коса, която не изглеждаше никак естествено и бе посипала щедро пърхот по раменете му. Ролята му бе същата като на детегледачка и това малко го изваждаше от равновесие, понеже беше убеден, че не може да свири втора цигулка на далече по-малкия СФПУ. Не знаеше почти нищо по случая, но беше наясно кой е Транкило Кортес и това не можеше да не го обезпокои. И сега държеше да разбере какво всъщност се случва. Бош му даде късата версия:

— Нашият заподозрян някак е надушил за обиска и се яви на сцената, за да наблюдава.

— Това е много кофти — осъдително каза Яро. — Изглежда, имате пробойна.

— Ако имаме, ще я открия.

Бош мина покрай него и се върна в гаража. В момента металният детектор, който обикновено се използваше за откриване на подземни водопроводи, сега „прослушваше“ задната стена. Уредът лесно напипа редиците винтове, използвани за фиксиране на стената от гипсокартон към вътрешните щифтове, но друг сигнал не се чуваше. Изстреляният в главата на Кристобал Вега куршум бе с метална обвивка, 38-и калибър. Подобни метални парчета би трябвало лесно да се регистрират като винтове.

Въпреки усещането си, че търсенето на куршуми е обречено на неуспех, Бош реши да остане до края на обиска и даде разрешение на работниците да срежат гипсокартона и разбият стената зад него. Прецени, че дори Кортес да бе изчовъркал куршумите от стената още преди години, задната повърхност на гипсокартона ще покаже къде точно са пробили куршумите и съответно къде стената е била измазана, за да се заличат следите. Това щеше да е едно малко потвърждение на разказа на Перес. Може би недостатъчно, за да приближи делото до съдебна зала, но потвърждението си е потвърждение.

Работниците срязаха гипсокартона между фиксиращите щифтове. После детективите разгледаха повърхността на 40-сантиметровия изрязан панел за следи от преминали през него куршуми.

Третото срязване донесе очаквания резултат. Беше очевидно, че бе имало две прониквания — в потвърждение на разказа на Перес. Отворите бяха малки, точно с размера на куршуми, и нямаше никакви индикации, че някой се е опитвал да изчовърква куршумите. Това противоречеше на хипотезата на Бош защо Кортес се бе появил да злорадства.

Изстрелите бяха попаднали на четири сантиметра един от друг и това отново бе индикация, че са били направени като при описания от Перес тест. Небоядисаният панел от сгуробетон, съответстващ на пробивите, носеше следи от поражения, но нямаше куршуми. Екипът беше осигурил присъствието на експерт по балистика от шерифството на окръг Ел Ей, които работеха на договор с малкия СФПУ по отношение на криминологичните изследвания. Негова бе задачата да пресее изпражненията на плъхове, коса и други боклуци, насъбрали се на дъното на пролуката между гипсокартона и стената от сгуробетон. Казваше се Хармън и използваше метален шиш, за да рови из петнайсетте сантиметра боклуци, да ги изгребе и да ги разпръсне на пода на сервиза.

Бош записваше с телефона си усилията на Хармън: знаеше, че в един момент може да се наложи да покаже на журито от съдебни заседатели всички стъпки, през които е минало събирането на веществени доказателства срещу Транкило Кортес.

— Намерих един — обади се Хармън.

С помощта на шиша изчука един куршум от плътната маса и го изтърколи на чисто място на циментовия под. Бош се наведе, без да изпуска записващия телефон. Когато видя металното парче, надеждите му за успех бяха покрусени. Проектилът беше разкъсал металната си обвивка и се бе сплескал като палачинка при удара в сгуробетона на стената. Бош щеше да изчака мнението на експерта, но бе участвал в прекалено голям брой случаи, за да е наясно, че куршумът е прекалено деформиран, за да бъде използван за сравнение с онзи, който бе убил Кристобал Вега.

— Ха… ето още един — обяви Хармън.

Хвана втория куршум с облечената си в ръкавица ръка и го вдигна. Бош напрегнато се вгледа.

Но този беше в още по-лошо състояние. И той се бе сплескал, но в допълнение се беше и разпаднал. Парчето по-скоро бе половинката от куршум.

— Трябва да има още — каза той, макар това да бе излишно за човек с опита на Хармън.

— Продължавам да търся — увери го Хармън.

Телефонът на Бош извибрира за постъпило повикване, но той го остави да отиде в гласовата поща, за да не прекъсва записа.

Хармън скоро намери и остатъка от втория куршум, който, естествено, бе в същото трагично състояние. След това се залови с обработката на веществените доказателства.

— Детектив, приличате ми на човек, който е наясно с нещата — каза той, без да поглежда Бош. — И вероятно се досещате какво ще ви кажа.

— Не стават, нали? — подсказа Бо.

— Не и за сравнение под микроскоп — уточни Хармън. — Ще можем да определим марката и има предостатъчно материал за анализ на сплавта, но вие знаете как ще се приеме това.

— Наясно съм.

Съставът на куршумите можеше да бъде определен и сравнен с куршума, убил Перес, и бе възможно това да доведе до заключение, че куршумите са от един и същи производител или група производители, но това в никакъв случай не беше като използване на следите от нареза в цевта, оставени по куршума при излитането му. Беше като да кажеш, че куршумите са от една партида или че са изстреляни от едно оръжие. Разликата носеше върху себе си надпис „основателно съмнение“.

Беше пределно ясно, че случаят се изплъзва. Бош се изправи.

— Нека все пак направим анализа на сплавта.

Беше последен акт на отчаянието.

— Ще говоря с шефа — обеща Хармън. — Ще му обясня, че това е уместно, и ще ви съобщим.

Бош знаеше, че никой не може да му даде гаранция кога ще стане това. Анализът на сплави струваше както пари, така и време. СФПУ беше най-незначителният клиент на лабораторията на шерифството. Всички техни специални искания отиваха в списъка „При удобна възможност“.

Бош отстъпи крачка назад и погледна Лурдес с поглед, който казваше, че нещата отиват на зле. После се обърна към бригадира на групата работници.

— Окей, сега трябва да възстановим това място. Налага се да запазим парчето от стената, където намерихме дупките от куршуми. Така че тази част ще трябва да я подмените.

Единият от хората изсумтя утвърдително и хората излязоха, за да вземат от камиона нужните им инструменти, както и ново парче гипсокартон.

Лурдес се приближи до Бош.

— Добре де, ако в стената все пак е имало куршуми, за какво злорадстваше Кортес?

— Нямам представа — отговори й Бош. — Той знаеше нещо, но се съмнявам да е бил сигурен, че куршумите ще се окажат неизползваеми.

Лурдес поклати глава и отстъпи назад, за да направи място на работниците с гипсокартона.

Телефонът на Бош отново сигнализира, че го търсят, и той излезе от гаража. Идентификаторът на обаждащия се бе блокиран, но той реши все пак да приеме разговора.

— Бош.

— Хари Бош?

— Точно така. Кой се обажда?

— Тед Ланарк, отдел „Убийства“ към шерифството. Имаш ли минутка?

— Какво се е случило?

— Какво можеш да ми кажеш за човек на име Мартин Перес?

И Бош се досети защо Кортес се бе държал, сякаш дърпаше света на конци.

— Той е периферен свидетел по гангстерско убийство, над което работя. Защо се интересуваш?

— Мъртъв е и трябва да открия кой го е убил.

Бош затвори очи.

— Къде? — попита след къса пауза.

— В апартамента му — отговори Ланарк. — Някой е забил куршум в тила му.

Бош отвори очи и се огледа за Лурдес.

— Бош, не се ли питаш откъде ти знам телефона? — попита Ланарк.

— Да — изморено каза Бош. — Откъде?

— Намерихме в устата му визитната ти картичка с твоя номер. На мен ми се стори като послание или нещо такова.

— Идвам — каза Бош.

— Чакаме те…