Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (21)

21.

Балард беше потисната. Беше си тръгнала от имението на Монахан несигурна кой от двамата, с които бе разговаряла, представлява по-омразен пример на човешко същество. На всичко отгоре нито Монахан, нито Ламбърт щяха да изтърпят последиците от действията си през нощта. Все пак реши да фокусира враждебността си върху Клои като предател на каузата. Във всяко благородно движение или развитие на човечеството през времената винаги се намираха предатели, които връщаха всичко с поне крачка назад.

Опита се да се отърси от това, когато влезе през задната врата на участъка и тръгна по коридора към детективското бюро. Знаеше, че я чака още половин кашон картони за разпит на терен, с които искаше да приключи преди края на смяната. Погледна си часовника — показваше 4:15 сутринта. Планът й беше да напише доклада по сигнала от „Електра Драйв“. Нямаше да спестява нищо на никого и щеше да използва имената на всички замесени в разследването и да опише действията им, макар в крайна сметка досега всичко да бе останало без последици. После щеше да го сложи в кутията „Входящи“ на началника и оттам нататък товарът щеше да се прехвърли на други рамене. Кой знае, можеше да стигне до работната група или дори до областния прокурор. А по пътя можеше да се просмуче и до медиите. Но както и да се развиеха нещата, топката вече не беше у нея, което не й харесваше. Можеше да арестува на място и двамата за различни престъпления, но подобен ход щеше да доведе до анализа на действията й и щеше да бъде поставен под съмнение от онези висшестоящи, които не я харесваха или не я искаха. Щяха да изровят някакъв неин пропуск и щяха да я заровят още по-дълбоко в участъка и по-далеко от единственото, което й трябваше — работата в Късното шоу.

Тръгна към задния ъгъл, където си бе устроила работно място, преди да излезе. Почти бе стигнала до него, когато видя познатата глава с къдрава сива коса над една от ниските прегради. Бош.

Отиде при него и видя, че преглежда последното 10-сантиметрово купче картони от кашона, който бе донесла.

— Как така ти разрешават да идваш и да си тръгваш, както ти се поиска? — попита тя вместо поздрав.

— Честно казано, тази нощ не съм питал никого — призна си Бош. — Когато напуснах, не върнах универсалния ключ.

Балард кимна.

— Е, аз имам да пиша доклад. И преди да съм го завела няма да мога да погледна нито един картон.

— И без това съм на последното купче от този кашон. Ще ида да донеса нов.

— По-добре да дойда с теб. Да го направим сега, преди да съм седнала да пиша. А по пътя ще ти разкажа последното развитие около Йоан Кръстителя.

Излязоха през задната врата на паркинга. Балард разказа на Бош за връщането си в „Лунна светлина“ и разговора си с Макмулън тази сутрин. Инстинктът й казваше, че Макмулън не е техният човек. Каза му за броя на „завоеванията“, които той вписваше в календарите, и за снимката на Дейзи, която бе намерила.

— Значи всъщност си доказала връзката му с жертвата — резюмира Бош. — Той я е познавал.

— Кръстил я е няколко месеца преди убийството — каза Балард. — Но нищо изненадващо — тя е скитала по нощите, а той е обикалял улиците на Холивуд нощем, търсейки души за спасение. По-скоро щях да се изненадам, ако пътищата им не се бяха кръстосали. Но продължавам да мисля, че няма нищо важно, и дори бих могла да изровя алиби за вана на Макмулън. — И му каза, че ванът може да е бил на сервиз в нощта на отвличането и убийството. После продължи: — Веднага щом отворят тази сутрин ще отида в сервиза и ще потърся потвърждение. И ако го намеря, ще спрем да се занимаваме с Кръстителя.

Бош не каза нищо; личеше, че не е готов да задраска мисионера от своя списък на потенциалните заподозрени.

— А какво стана с твоята заповед за обиск? — попита Балард.

— Свършихме работата наполовина — въздъхна Бош. — Намерихме куршумите, които търсехме, но те не стават за сравнение. На всичко отгоре откриха източника ми мъртъв в Алхамбра.

— О, боже! И не е случайно съвпадение, предполагам?

— Така изглежда. Направили са го неговите хора. Шерифите са арестували стрелеца. Засега не е проговорил, но е тясно свързан с нашия заподозрян по стария неразрешен случай. Понякога, когато изтупаш праха от старо разследване, се случват лоши неща.

Балард го погледна в полумрака на паркинга. Питаше се дали това не е някакво предупреждение относно случая „Дейзи Клейтън“.

Извървяха в мълчание пътя до склада, взеха по един кашон и тръгнаха обратно към участъка. На излизане Балард се обърна и огледа оценяващо оставащите в коридора кашони. Бяха ги преполовили.

По обратния път Бош спря за момент да си поеме дъх, остави кашона си на капака на багажника на една от полицейските коли и се оплака:

— Коляното ме върти. Правя си акупунктура, когато се случи. Но сега просто не мога да намеря време.

— Може би трябва да смениш ставата.

— Вероятно. Но това ще ме извади от играта за дълго. И може повече да не се върна в нея.

Взе кашона и продължиха по пътя си.

— Мислех си… — проговори той. — Помниш ли програмата ГРАСП^[1]… беше ли вече тук тогава?

— Бях в патрулите — отговори Балард. — „Вникни в престъплението“… или нещо подобно, сега си спомням. Не беше ли някаква пиар инициатива?

— Ами, да… но мисля, че по времето на Дейзи все още беше в ход. И си помислих какво се е случило с всички онези данни, които събраха тогава. Ако все още са някъде, можем с тяхна помощ да погледнем от друг ъгъл на случилото се и кой е бил тогава в Холивуд.

ГРАСП беше наистина пиар трик по идея на бивш началник, който тогава бе поел юздите на управлението и бе излязъл с предложението за „мозъчен тръст“ на правоохранителните органи с идеята да се анализират престъпленията на база географското им разпределение, за да се определи как най-ефективно да се разпределят ресурсите на полицията. Инициативата бе рекламирана шумно от управлението, но се бе споминала без същите фанфари по-късно, когато се бе появил новият началник с новите си идеи.

— Честно казано не си спомням за какво точно ставаше дума — призна си Балард. — Аз бях патрулна в „Пасифик“ и само помня, че попълвах купища формуляри… някаква географска информация, ако не бъркам.

— „Програма за безопасност на географска база“^[2] — разшифрова съкращението Бош. — Измислица на момчетата от отдел АСС^[3].

Тя се разсмя.

— Не си ли чувала за тях? Там са десет души на пълен работен ден.

Балард се разсмя, повдигна коляно, за да подпре на него кашона си, и отключи вратата на участъка. Бутна я с дупе и пусна Бош да мине пред нея.

Тръгнаха по коридора.

— Ще погледна папките на ГРАСП — обеща тя. — И ще започна от офиса на задниците.

— Дръж ме в течение.

Когато седна на мястото си, Балард видя на бюрото синя папка.

— Това пък какво е?

— Обещах ти да започна нов дневник на убийството по това разследване — напомни й Бош. — Реших, че би било уместно да добавиш някои неща в него, може би на хронологичен принцип. И прецених, че е добре ти да го водиш.

В папката със спирала имаше само няколко доклада. Единият беше резюмето на Бош за разговора му със супервайзъра на „Америкън Сторъдж Продъктс“ за контейнера, в който той смяташе, че е било натъпкано тялото на Дейзи Клейтън.

— Добре — каза тя, — ще напечатам всичко, с което разполагам, и ще го включа тук. А иначе вече водя онлайн хронологичен дневник.

Затвори с щракване папката и видя, че е стара, сините пластмасови корици вече бяха избелели. Бош я бе взел от стар дневник на нечие убийство и това не я изненада. Досещаше се, че той пази архива на поне няколко стари случая в дома си. Беше от детективите, които го правят.

— Закри ли случая, от който си я взел? — попита тя.

— Да — отговори Бош.

— Добре.

Хванаха се на работа. Не постъпиха повече сигнали, изискващи намесата на Балард. Тя свърши с въвеждането на доклада си и се присъедини към Бош. До разсъмване бяха приключили с двата донесени от склада кашона и бяха добавили нови петдесет картона към купчинката за по-подробно разглеждане, но не чак толкова важни, че да изискват незабавни действия. Докато прехвърляха картоните, Бош й разказваше истории за работата си в отдел „Убийства“ на участък „Холивуд“ през 90-те години. Направи й впечатление, че той, а в някои случаи и медиите, бяха кръщавали доста от случаите: „Жената в куфара“, „Безръкият мъж“, „Майсторът на кукли“ и т.‍н.‍ Това оставяше впечатлението, че по онези времена убийствата са били събитие. В сравнение сега сякаш не се случваше нищо ново или поне нищо шокиращо.

Балард сложи заделените „специални случаи“ в новата папка.

— Ще ги прибера в моето шкафче и отивам в сервиза. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не — отказа Бош. — Всъщност искам, но мисля, че е по-добре да се кача в Долината и да видя докъде сме стигнали. А по пътя може да проверя дали ще могат да ми забият няколко игли в коляното.

— В такъв случай ще се чуем по-късно. И ще ти съобщя какво съм разбрала.

— Това вече е план.