Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (15)

15.

Преди да отиде в участъка Балард паркира вана си на „Селма“, на половин пряка от мисията „Лунна светлина“. Можеше да види вана на Йоан Кръстителя през желязната решетка на портала за задния паркинг. Значи можеше да се предполага, че той си е у дома.

Бош бе успял да надникне във вана и бе споделил направените от него снимки, но на тях не се забелязваше нищо инкриминиращо. Не че можеше да се очаква нещо подобно девет години по-късно. Но заграждението на паркинга откъм задната страна на мисията даваше на вана близък достъп до задната врата. Ако ванът влезеше на заден ход, нямаше да е никакъв проблем да се прехвърли тяло от него в къщата и това щеше да стане, без да се даде на случайно минаващ повече от част от секундата да забележи нещо нередно. Освен това тя беше любопитна за отделния гараж от другата страна на циментовата алея за влизане в паркинга. И в двата случая, когато беше видяла вана, той се намираше на алеята, а не в гаража. Защо не използваха гаража? Какво имаше в него, което пречеше ванът да се паркира вътре?

Инстинктът й подсказваше, че Джон Макмулън не е онзи, който им трябва. Той изглеждаше искрен в защитата си и в оплакването си по време на сблъсъка им миналата нощ. Детективите развиват шесто чувство спрямо хората и често им се налага да се осланят на това чувство в преценката си. Беше споделила усещането си с Бош, докато се прибираха след срещата им с него. Бош не бе възразил, но бе казал, че за да бъде изчистен проповедникът и да забравят за него, е нужно нещо повече от бърз оглед на вана му.

И ето че сега тя седеше в своя ван, наблюдаваше мисия „Лунна светлина“ и искаше някак да надникне вътре. Можеше да изчака и да го направят заедно с Бош, но нямаше представа дали той може да се отзове. Беше му изпратила есемес, но той не й бе отговорил.

Ровърът й бе в участъка, включен към зарядното. Идеята да влезе сама без електронна връзка с кораба-майка не бе добра, но алтернативата да чака й допадаше още по-малко. Преживяното на плажа, което й бе напомнило за баща й, я бе извадило от релси. Трябваше някак да прогони тези мисли и онова, което бе намислила, щеше да й помогне. Спасението винаги бе в работата. Можеше да се загуби в работата.

Извади телефона си и позвъни на вътрешния номер на диспечера. Вече наближаваше пет и следобедната смяна бе застъпила. Вдигна й лейтенант Хана Чавес.

— Обажда се Рене Балард. Искам да проверя допълнително нещо, което възникна по време на Късното шоу, но съм без ровър. Просто исках да знаете, че ще бъда код шест^[1] в мисия „Лунна светлина“ на „Селма“ и „Чероки“. Така че ако не ви се обадя пак до час, изпратете подкрепление, става ли?

— Разбрано, Балард. Но понеже ми се обаждаш, нали ти беше, която пое убийството в хълмовете преди два дни?

— Да, аз бях. Но беше инцидент, а не убийство.

— Да, чух за това. Но сега имаме сигнал за взлом на същия адрес. Само че графикът на нашите по взломовете е запълнен и аз се готвех да го отложа до утре, но сега си мисля, че…

— … ти се иска аз да го поема.

— Четеш ми мислите, Балард.

— Не бих казала. Както и да е, ще отскоча дотам, но след като първо свърша тук.

— Ще предам на момчетата да се задържат там, докато не пристигнеш.

— Как получихме сигнала?

— Семейството организирало почистване на биологичните отпадъци след смъртта й. Явно чистачите намерили мястото изтарашено и ни се обадили.

— Разбрано. Помни… искам подкрепление, ако не се обадя до час.

— Мисия „Лунна светлина“… разбрано.

Балард слезе от колата и отвори задната врата на вана си. Химическото чистене от миналата седмица висеше на закачалка. Преоблече се в един от по-скромните си работни костюми — сако на „Ван Хойсен“ в шоколадов цвят на фино тебеширено райе върху обичайната бяла блузка и черен панталон. Слезе от вана, заключи го и тръгна към мисията.

Искаше да поразгледа вътре, да усети мястото и може би да се изправи пак срещу Макмулън. Натрапваше се прекият подход. Тя мина през портала и се качи по стъпалата на верандата. На вратата имаше надпис „Добре дошли“, така че тя отвори и влезе, без да чука.

Озова се в широко входно пространство със сводести проходи към стаите отляво и отдясно и широко извито стълбище право пред нея. Спря в центъра и изчака малко, надявайки се да се появи Макмулън или някой друг.

Не се случи нищо.

Погледна под свода надясно и видя стая, покрай стените на която имаше дивани, а в центъра имаше стол, вероятно за медиатор на дискусионна група. Обърна се, за да провери другата стая. Отсрещната й стена бе покрита с висящи ленти с цитати от Библията и изображение на Исус. В центъра имаше умивалник и разпятие, окачено на порцелановия перваз, където бе оставено място за крана.

Балард влезе в стаята и надникна в умивалника. Беше наполовина пълен с вода. Вдигна поглед към плакатите и видя, че не всички са с образа на Исус. Поне два от тях бяха рисунки на мъжа, с когото се бе запознала тази сутрин.

Обърна се да излезе и едва не се сблъска с Макмулън. Изненадана, тя отстъпи назад, но бързо се овладя.

— Господин Макмулън, издебнахте ме.

— Нищо подобно — възрази Макмулън. — Освен това тук съм „пастор Макмулън“.

— Добре… пастор Макмулън.

— Защо сте тук, детектив?

— Исках да разговарям с вас — Балард се обърна и посочи умивалника: — Предполагам, там вършите работата си.

— Не е работа — поправи я той. — Това е мястото, където спасявам души за Исус Христос.

— Добре, къде са всички? Къщата изглежда празна.

— Всяка нощ търся ново паство. Когото и да доведа, за да нахраня и облека, по това време вече трябва да са напуснали. Това е само… междинна спирка в пътуването към спасението.

— Ясно. Има ли тук място, където да поговорим.

— Елате.

Макмулън се обърна и излезе. Балард забеляза, че е бос. Заобиколиха стълбището и продължиха по къс коридор, който ги изведе в кухня с голяма трапезария с дълга маса за пикник и пейки край нея. Макмулън влезе в странична стая, която първоначално може и да бе играла ролята на килер, но сега се използваше като офис или изповедалня. Беше спартански обзаведена с малка масичка и два сгъваеми стола от двете й страни. На стената срещу вратата имаше хартиен календар със снимка на изумително красиво небе и стих от Библията на този фон.

— Заповядайте, седнете — покани я Макмулън.

Той седна и Балард седна срещу него, като пусна ръка надолу по бедрото си, където бе кобурът.

Забеляза, че стената зад Макмулън е под коркова ламперия. Върху корка имаше колаж от снимки на млади хора, облечени в раздърпани дрехи. Много от тях бяха с мръсни лица, някои имаха липсващи зъби, други гледаха с празни дрогирани погледи, и явно всички те представляваха онова бездомно паство, което Макмулън водеше пред купела за кръщаване. Хората на стената бяха от двата пола и с разнообразна етническа принадлежност, но споделяха едно нещо: усмихваха се пред камерата. Някои от снимките бяха стари и избледнели, други бяха скрити под новите, набучени върху тях. Върху снимките имаше написани на ръка имена и дати. Балард предположи, че това са датите на церемониите на кръщаване и приобщаване към Исус Христос.

— Ако сте тук, за да се опитате да ме разубедите от подаване на оплакване, спестете си думите — започна той. — Реших, че милосърдието е по-добро от гнева.

Балард се сети за думите на Бош, че ще изглежда подозрително, ако Макмулън не се оплаче от действията им официално.

— Благодаря ви — каза тя. — Всъщност дойдох, за да ви се извиня, ако сте се почувствали засегнат. В интерес на истината разполагахме с доста непълно описание на вана, който търсехме.

— Разбирам.

Балард посочи стената зад него:

— Това ли са хората, които сте кръстили?

Макмулън изви леко глава към стената и се усмихна:

— О, само някои. Те са много.

Балард вдигна поглед към календара. Снимката изобразяваше залез в златно и виолетово, а цитатът казваше:

Предай на Господа пътя си; и се уповавай на Него, и Той ще ти помогне *.

Погледът й се плъзна надолу по датите и тя забеляза, че в квадратчето на всеки ден има написано число. Повечето числа бяха едноцифрени, но имаше дни, в които числото беше по-голямо.

— Какво означават числата?

Макмулън проследи погледа й.

— Това е броят на душите, които са получили причастие. Всяка нощ преброявам колко души са приели Бога и Спасителя в сърцата си. Всяка тъмна и свята нощ носи нови души на Христа.

Балард кимна, без да коментира.

— За какво наистина сте дошли, детектив? — продължи Макмулън. — Допуснали ли сте Христос в живота си? Вярвате ли?

Балард усети, че е изтласкана в защитна позиция, и отговори:

— Моята вяра си е моя работа.

— Но защо не обявите вярата си? — настоя Макмулън.

— Защото е личен въпрос. Аз не… аз не съм част от никаква организирана религия. Не изпитвам подобна нужда. Вярвам в каквото вярвам. И толкова!

Макмулън я изгледа изпитателно, преди да повтори въпроса си:

— За какво наистина сте дошли?

Балард отвърна на погледа му и реши да провери ще получи ли някаква реакция:

— Дейзи Клейтън.

Макмулън не отмести погледа си, но тя усети, че не е очаквал тези думи от нея. Освен това почувства, че името означава нещо за него.

— Беше убита — проговори след къса пауза той. — Беше отдавна… с този случай ли се занимавате?

— Да — призна Балард. — Случаят е мой.

— И какво общо има той с… — Макмулън млъкна, сякаш сам беше отговорил на въпроса си: — Сутринта… — досети се той. — Детективът, който огледа колата ми. Какво търсеше?

Балард пренебрегна въпроса му и се опита да насочи разговора в интересуващата я насока.

— Познавахте я, нали? — попита тя.

— Да, аз я спасих. Доведох я пред Христа и после той я прибра в дома си.

— Какво означава това? И без извъртане!

— Кръстих я.

— Кога?

Макмулън поклати глава.

— Не помня. Очевидно преди да е била прибрана.

— Има ли я на стената? — Балард посочи зад него.

Макмулън се обърна, за да разгледа колажа.

— Мисля, че… да, сложих я там.

Той стана и се приближи до корковата стена. Започна да издърпва кабарчетата и пиновете и да сваля слой след слой от снимки, които внимателно оставяше на масичката. След няколко минути беше свалил няколко слоя. В един момент спря и разгледа една от снимките.

— Мисля, че това е Дейзи.

Свали снимката и я показа на Балард. Беше на младо момиче, загърнато през раменете с розово одеяло. Косата й бе мокра от ритуала и на морави кичури. Балард различи във фона на снимката някои от плакатите, останали и досега. Снимката бе датирана ръкописно четири месеца преди убийството на Дейзи Клейтън. Вместо да напише името си, тя бе нарисувала в ъгъла на снимката маргаритка^[2].

— Тя е — потвърди Балард.

— Беше кръстена с Божията благодат — каза Макмулън. — И сега е при Бог.

Балард вдигна снимката.

— Помните ли онази нощ?

— Помня всички нощи.

— Сама ли беше, когато я доведохте тук?

— О… това вече не помня. Трябва да потърся календара си от онази година и да проверя.

— И къде се намира този календар?

— На склад. В гаража.

Балард кимна и мина покрай Макмулън, за да разгледа останалите на корковата стена снимки.

— А тук? — попита тя. — Не са ли това другите, кръстени в същата нощ?

— Ако са позволили да бъдат снимани. — Макмулън сви рамене.

Той пристъпи до Балард и двамата заедно продължиха да разглеждат снимките. След малко той посегна към една от тях и каза:

— Този.

Свали снимката на мръсен чорлав мъж, който изглеждаше под трийсетте. Датата съвпадаше. Написаното с маркер име беше „Орел“. Балард взе снимката от ръката на Макмулън, за да я разгледа отблизо.

— И друг — продължи Макмулън.

Свали следваща снимка, този път на много по-млад мъж, русоляв и с твърд поглед. И тази дата съвпадаше, а името на снимката беше „Наркоман“. Балард взе снимката и я разгледа. Това бе Адам Сандс — предполагаемият приятел и сводник на Дейзи.

— Това май са единствените снимки от същата дата — каза Макмулън.

— Да отидем да потърсим календара — предложи Балард.

— Добре.

— Мога ли да задържа тези снимки?

— Само ако ги получа обратно. Те са част от паството.

— Ще ги копирам и ще ви ги върна.

— Ще ви бъда благодарен. Елате.

Излязоха и Макмулън извади ключ, за да отключи страничната врата на гараж, обособен в самостоятелна постройка. Влязоха и се озоваха в претъпкано с мебели и стойки за дрехи на колелца помещение. Покрай стените имаше складирани кашони, надписани с години.

След петнайсетина минути Макмулън изрови от прашен кашон календара за 2009-а година. В квадратчето за датата на кръщението на Дейзи беше записано „7“. Балард взе календара и го прелисти до датата, на която Дейзи беше била отвлечена и убита. Не откри число в това квадратче, нито в последващите две дати.

Макмулън забеляза празните места едновременно с Балард.

— Това е доста странно — отбеляза той. — Аз почти не почивам. Не си… О, сега си спомних. Ванът беше на сервиз. Основен ремонт на трансмисията.

Балард го изгледа и попита:

— Сигурен ли сте?

— Естествено — отговори Макмулън.

— Дали нямате някакъв запис по този повод? В кой сервиз беше?

— Не знам, но мога да проверя. Помня със сигурност, че го откарах на „Санта Моника“ до гробището. „Санта Моника“ и „Ел Сентро“. На ъгъла. Името му започваше със З, но съм го забравил. Там поправят трансмисии.

— Окей. Прегледайте архива си и ми съобщете какво сте открили. Мога ли да взема и календара? Ще го копирам и ще ви го върна.

— Не виждам защо не.

— Добре. Тръгвам си… имам сигнал, който трябва да проверя. — Тя извади визитка и я подаде на Макмулън. — Ако намерите разписка от ремонта на трансмисията или се сетите каквото и да е друго за Дейзи, обадете ми се.

— Обещавам, обещавам…

— Благодаря ви за съдействието.

Балард излезе от гаража и тръгна по пътеката към портала. Инстинктът й подсказваше, че Йоан Кръстителя не е убиецът на Дейзи Клейтън, но тя знаеше, че е много далече от това да го оневини изцяло.