Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (17)

17.

Балард беше извадила значката си в очакване вратата да се отвори. Мъжът, който се бе показал, изглеждаше загрижен, но не и изненадан. Беше по анцуг и дори беше вдигнал качулката на суичъра си. Въпреки непретенциозното облекло Балард разпозна в него човек, който се осланя на постиженията на науката. Имаше мощна шия с изпъкнали вени и твърдия поглед на човек, ползващ стероиди. Кестенявата му коса беше вчесана гладко назад. Зелените му очи бяха замъглени. Беше по-нисък от Балард, но под дрехите му личеше мускулесто тяло.

— Господин Бехтел? Тиодор Бехтел?

— Тед. Да?

— Аз съм детектив Балард от ЛАПУ. Бих искала да ви задам някои въпроси. Може ли да вляза?

Бехтел не отговори. Отстъпи крачка, колкото да й освободи място да мине. Балард влезе, извъртайки се странично, за да се разминат, но без да го изпуска от поглед. В този момент реши, че той е извършил обира. Не искаше да му даде възможност да добави към списъка нападение или убийство.

Бехтел се пресегна да затвори вратата след нея, но тя го спря.

— Нека оставим отворено, ако не възразявате. Ще дойдат двама мои колеги.

— Ъ-ъ… добре.

Бяха в малко кръгло антре и тя се обърна да го погледне за указания накъде да върви. Но Бехтел само я гледаше. После каза:

— Дошли сте за Уорхолите, нали?

Това я изненада. Поколеба се, после внимателно формулира реакцията си.

— Искате да кажете, че са у вас?

— Да — потвърди той. — В кабинета ми са. Там са в безопасност.

И кимна сякаш в потвърждение на добре свършена работа.

— Ще ми ги покажете ли?

— Разбира се. Елате.

Поведе я по къс коридор до малък кабинет. И наистина, трите картини на женски устни бяха там, подпрени на стената. Бехтел разпери ръце, сякаш ги представяше на вниманието на публика.

— Мисля, че са на Мерилин Монро.

— Извинете? — попита Балард.

— Устните. Уорхол е използвал устните на Мерилин. — Прочетох го в интернет.

— Господин Бехтел, налага се да ми обясните защо тези картини са в дома ви, а не на стената в дома на къщата от другата страна на улицата.

— Взех ги на съхранение.

— Съхранение? Кой ви каза да го направите?

— Е, никой не ми го е казал. Просто знаех, че някой трябва да го направи.

— И защо?

— Ами… защото всички знаеха, че те са в дома й, и някой щеше да ги открадне.

— И вие решихте да ги откраднете пръв?

— Не, не съм ги крал. Казах ви. Донесох ги тук за съхранение. За да ги запазя за законната наследничка. Чух, че тя имала племенница в Ню Йорк, която щяла да наследи всичко.

— Това ли е историята, която измислихте? Че става дума за акт на съседска добронамереност?

— Така стоят нещата.

Балард отстъпи крачка, за да се отдалечи от него, и обмисли онова, което знаеше и с което разполагаше под формата на свидетели и веществени доказателства.

— С какво си изкарвате прехраната, господин Бехтел?

— Диетология. Продавам хранителни добавки. Имам магазин, долу.

— Къщата ваша ли е?

— Под наем съм.

— И откога живеете тук?

— Три месеца… не, четири.

— И колко добре познавате жената, за която говорим?

— Не я познавам. Не в истинския смисъл. Просто се поздравявахме. Нищо повече…

— Смятам, че е редно в този момент да ви уведомя за правата ви.

— Какво…? Арестувате ли ме?

Изглеждаше искрено изненадан.

— Господин Бехтел, имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат, който да ви представя. Ако не можете да си позволите адвокат, такъв ще ви бъде предоставен. Разбирате ли правата си, както ви ги разясних?

— Не разбирам. Бях добър съсед.

— Разбирате ли правата си, както току-що ви ги съобщих?

— Да, по дяволите, разбирам. Но това е абсолютно ненужно. Аз съм бизнесмен. Не съм…

— Седнете на стола, моля!

Балард посочи стола до стената. И продължи да го сочи, докато Бехтел не седна неохотно на него.

— Това е удивително — каза той. — Човек се опитва да извърши добро, а си навлича неприятности.

Балард извади телефона си и натисна бутона за бързо набиране на диспечера. Преди да почука на вратата на Бехтел бе поискала подкрепление, защото Фелсен и Торборг бяха изпратени по друг сигнал още докато бе гледала видеозаписа. И сега се бе озовала в ситуация, в която трябваше да извърши арест за углавно престъпление без подкрепление. Сигналът прозвуча шест пъти, без никой да й вдигне. Докато чакаше, тя небрежно отстъпи още няколко крачки, за да има повече време да реагира, ако той решеше, че не иска да бъде арестуван.

Накрая й отговори глас, който не познаваше.

— Тук е две-уиски-двайсет и пет, къде ми е подкреплението?

— Ъ-ъ… не виждам това на дъската. Сигурна ли си, че си поискала подкрепление?

— Да, преди петнайсет минути. Изпрати го. Веднага! Без нито секунда протакане. И не ми затваряй…!

Балард излая адреса в телефона и върна вниманието си върху Бехтел. Щеше да се занимае с подкреплението по-късно.

Бехтел седеше, пъхнал ръце в джобовете на суичъра.

— Извадете ръцете си от суичъра и ги дръжте така, че да ги виждам — нареди тя.

Бехтел се подчини, но поклати глава, сякаш ставаше дума за грандиозно недоразумение.

— Наистина ли ме арестувате?

— Ще обясните ли защо сте се покатерили на покрива на къщата от другата страна на улицата, проникнали сте в нея през задната тераса и сте изнесли оттам три произведения на изкуството на стойност няколкостотин хиляди долара?

Бехтел не проговори, но изглеждаше изненадан от информацията, с която тя разполагаше.

— Да, има видеозапис — съобщи му Балард.

— Ами… трябваше някак да вляза там — каза той. — Иначе някой друг щеше да го направи и картините щяха да изчезнат.

— Всъщност това са репродукции. Копия.

— Каквито и да са. Не съм ги откраднал.

— Взехте ли нещо друго освен репродукциите?

— Не, защо да го правя? Интересуваха ме само картините. Репродукциите, искам да кажа.

Балард трябваше да реши дали да сложи белезници на Бехтел, за да неутрализира заплахата, или да изчака подкреплението, което едва ли щеше да пристигне по-рано от десетина-петнайсет минути. Това беше твърде дълго време за чакане в присъствието на заподозрян, който не е изцяло под контрол.

— Областният прокурор ще реши извършено ли е наистина престъпление. Но аз ще ви арестувам. В момента обаче искам да…

— Това е такава дивотия, че…

— … станете от стола и се обърнете с лице към стената. След това ще коленичите и ще сплетете пръсти на тила си.

Бехтел стана, без да помръдва повече.

— Коленичете!

— Не, няма да коленича. Не съм направил нищо лошо.

— Вие сте арестуван. Коленичете на пода и сплетете…

Не можа да довърши. Бехтел тръгна към нея. Беше й кристално ясно, че ако извади пистолета си, вероятно ще стреля и това ще сложи край на кариерата й без значение колко оправдано щеше да е използването на огнестрелно оръжие.

Но не беше ясно дали Бехтел се е насочил срещу нея, или просто иска да я заобиколи и да излезе от стаята.

В първия момент изглеждаше, че целта му е вратата, но в следващия той внезапно се извъртя към нея. Балард се опита да използва предимството му срещу него самия — благодарение на чудесата на химията той беше с много по-развита мускулатура от нейната, но беше прекалено тежък, с широк гръден кош и огромни бицепси. Но долната част на тялото му бе дребна и неразвита.

Балард го изрита в слабините, след което отстъпи две крачки назад и една встрани, докато той се сви и залитна напред с остър стон. Тя го сграбчи за дясната китка и лакът, натисна китката надолу, издърпа лакътя нагоре и го превъртя през бедрото си. Той рухна по очи и тя стовари всичките си 55 килограма с коленете надолу върху задника му.

— Да не си помръднал!

Но той не я послуша. Изръмжа като чудовище и опита да се надигне с подобие на лицева опора. Балард заби коляно в ребрата му и той отново се отпусна на пода с тежко „Уф!“. Тя бързо откачи белезниците от колана си и щракна едната гривна на дясната му китка, преди да е разбрал, че го оковават. Преди да успее да сложи и втората, той започна да се бори, но Балард имаше предимство: събра китките му на гърба и щракна и втората гривна върху лявата му китка. Сега вече Бехтел беше под контрол.

Балард се изправи изтощена, но възбудена от това, че бе свалила много по-едрия и по-силен от нея мъж на пода.

— Отиваш в ареста, шибаняко!

— Това е голяма грешка. Стига… това е грешка!

— Ще го кажеш на съдията. Нямаш представа колко обичат да слушат дивотии от такива като теб.

— Ще съжаляваш!

— Повярвай ми, вече съжалявам. Но това не променя нищо. Ти отиваш в ареста.