Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (46)

46.

Провря се през отвора на капандурата, увисна за момент на ръце и се пусна върху покрива на вана. Полетя надолу, падна по гръб, остана за миг леко замаяна, огледа се и видя, че е направила вдлъбнатина.

Остана да лежи така няколко секунди, след това изпълзя към предницата на вана, плъзна се върху капака на мотора и слезе на циментовия под.

Погледна към вратата на склада, за да се увери, че има начин да напусне бързо, в случай че се наложи. Но и двете врати бяха заключени.

Отиде до таблото до предната врата, където очакваше да открие бутона за отваряне, но и тук се изискваше ключ. Разбра, че трябва да намери начин или да се качи обратно през капандурата, или някак да разбие една от вратите. Нито едно от двете не изглеждаше успокоително.

Под таблото имаше редица от три превключвателя за осветлението, за които не се изискваше ключ за задействане. Тя ги щракна и светнаха две редици флуоресцентни лампи. Балард огледа помещението. Двете разположени едно до друго места за паркиране заемаха предната част на склада, а задната половина беше за складиране на стока и имаше малък офис с диван. В ъгъла срещу офиса имаше пещ, очевидно предназначена за опасните биологични отпадъци, събирани при почистването на местопрестъпления.

Едно от паркоместата беше празно, но на пода, където се очакваше да е вкарана кола, се виждаха пресни капки машинно масло. Балард осъзна, че ванът на другото място не е същият, който бе видяла, когато се бе запознала с Дилон. Беше с друг цвят и бе брандиран с пълното име на фирмата, а не със съкратеното ККС с големи букви на страничната стена. Беше по-стар, гумите му изглеждаха меки и някак си оставяше впечатлението, че не е използван от много време. Което поставяше под съмнение думите на Дилон, че има на денонощно разположение два пикапа и два екипа.

Всичко сочеше към това, че Дилон в момента е някъде с вана си, а тя нямаше представа дали е повикан да свърши някаква работа и може всеки момент да се върне, или просто се е прибрал в дома си с работния пикап. Някак си обаче не й се струваше редно да се прибереш вкъщи и да паркираш в квартала ван с надпис, че се използва за обработване на биологично опасни отпадъци. От друга страна, не бе видяла паркиран до склада автомобил.

Реши да побърза с претърсването и започна с оглед на бюрото до стената до задната врата на склада. Прегледа го за някаква информация, която би могла да й подскаже къде се намира в момента Дилон. Не намери нищо и премина нататък, като се опита да отвори чекмеджетата за папки, за да види има ли някаква документация отпреди години, например такава, свързана със закупуването на консумативи от „Америкън Сторидж Продъктс“.

Чекмеджетата бяха заключени и това сложи край на огледа още преди да е започнал.

Складът беше чист и подреден. До стената срещу пещта имаше големи пластмасови бидони, съдържащи течни препарати за почистване и дезинфекция с ръчни помпи за преливане в по-малки контейнери за използване при поръчки. Имаше и рафтове, отрупани с празни пластмасови контейнери. Балард ги прегледа, за да се ориентира за размерите им и наличието на логото на АСП, оставило следа върху трупа на Дейзи Клейтън, но не намери достатъчно големи, за да поберат тялото й, и нито един нямаше лого. Сега разбра, че е пропуснала да попита Митълбърг по кое време са били поръчките от ККС, които той бе открил в компютъра си.

Имаше баня с душ, която изглеждаше като наскоро почистена. Тя отвори аптечката над умивалника и видя на полиците обичайните материали за бърза медицинска помощ.

До банята имаше дрешник, в който намери няколко работни бели комбинезона на закачалки с извезано ККС на левия нагръден джоб и Роджър на десния — поредното доказателство за преувеличението на Дилон, че е имал на разположение два екипа.

Затвори дрешника и отиде до пещта. Тя беше онова, което се наричаше инсинератор — автономен агрегат със стени от неръждаема стомана и кюнец, отиващ право нагоре към покрива. Вратичката беше двукрила, а пред пещта имаше маса за подготовка с конструкция в същия стил.

Балард отвори едното крило на инсинератора и другото се отвори автоматично. Тя насочи лъча на фенерчето към вътрешността и беше заслепена от отражението му. Вътрешните стени бяха чисти и блестящи. Единственото обяснение бе, че скарата за пепел е била изсмукана с прахосмукачка след последното използване. Инсинераторът изглеждаше чисто нов. В дъното му се виждаше синият пламък на пилотното запалване.

Тя затвори вратичките и се обърна. Не видя прахосмукачката, която би трябвало да е използвана за почистване. Спомни си оборудването във вана, с който бе дошъл Дилон, и предположи, че всички нужни прахосмукачки — сухи и с течност — са в него.

Тази мисъл я накара да насочи вниманието си към вана, върху който бе скочила от капандурата. Той бе вкаран на заден ход в склада и сега тя гледаше двойната врата на багажното му отделение.

Погледна регистрационната му табела. Датата на стикера показваше изтичане на срока на валидност преди цели две години. Беше повече от ясно, че ванът вече не е част от автопарка на ККС.

Отвори вратите и веднага разбра, че ванът може и да е спрян от движение, но продължава да се използва като склад — беше пълен с почистващи консумативи в количества на едро: купчина пакетирани по 24 ролки хартия, двайсетлитрови контейнери течен сапун, кошче за боклук, пълно с чисто нови накрайници за мопове, опаковани в пластмасово фолио кашони с аерозолни очистители и ароматизатори на въздуха. На една от вътрешните стени беше подпрян пакет разгънати кашони, които трябваше само да се сгънат за използване.

На практика пред нея имаше стена от консумативи, в която погледът й се спираше, неспособен да проникне навътре. От вътрешната страна веднага зад вратата имаше дръжка. Балард я хвана, за да си помогне да се качи, използвайки задната броня на пикапа за стъпало. Светлината на флуоресцентните лампи не проникваше вътре. Балард използва фенерчето си, за да види какво има по-нататък. Бързо разбра, че консумативите са подредени само в задната част на отделението като преграда и зад тях има открито пространство. Изблъска кошчето с моповете встрани и влезе зад преградата, за да разгледа.

На пода имаше стари опаковки от храна, салфетки и торбички от закусвалня, нахвърляни върху тънък матрак, който изглеждаше като свален от сгъваема кушетка. Мръсно одеяло и възглавница бяха хвърлени върху него, а на пода имаше фенер. Балард избута с крак одеялото и видя метална халка, заварена за пода. Клекна, разгледа я отблизо и видя одраскванията от вътрешната страна, които означаваха, че е използвана, за да се задържи на матрака човек, окован в белезници и хванат на верига. Усети и леко кисела миризма. Това й подсказа, че някой доскоро е бил в пикапа.

И изведнъж осъзна, че това е миризмата на страха. Знаеше я по себе си. Беше чувала, че следовите кучета се тренират да я проследяват. Беше сигурна, че се намира на място, където до неотдавна някакво човешко същество е треперило от ужас за живота си.

Нещо на пода до матрака привлече погледа й и тя се наведе, за да го види по-добре. Беше човешки нокът, който изглеждаше лакиран в розово.

Пикапът изведнъж се разлюля и остър метален звук нахлу в склада. Балард си помисли, че е земетресение, но се сети, че е една от алуминиевите гаражни ролетни врати, която се вдигаше. Някой влизаше.

Изгаси фенерчето, извади пистолета си и помисли дали да не опита бързо да излезе през задната врата. Но реши да остане и се вслуша. Чуваше боботенето на автомобилен двигател, но нищо повече. После двигателят форсира и колата влезе в гаража. Когато се изравни с пикапа, в който бе тя, двигателят изгасна.

И отново няколко мъчителни секунди не се чуваше нищо. След това отново се разнесе стърженето на гаражната врата, която този път се спускаше.

Тя продължи напрегнато да се вслушва.

Шофьорът на пристигналия пикап най-вероятно беше Дилон. Мозъкът й изброи три неща, които щяха да го известят, че не е сам: осветлението в гаража бе включено, една от вратите на извадения от обръщение пикап беше отворена и капакът на капандурата беше отметнат. Дилон вероятно щеше да забележи и трите и щеше да предположи, че е жертва на взлом. Оставаше да се види дали щеше да приеме, че натрапникът е влязъл и излязъл или все още е в склада. Ако позвънеше на 911, Балард вероятно щеше да бъде арестувана и това щеше да е краят на кариерата й. Ако обаче решеше да не се обажда, това щеше да означава, че не иска полицията да стъпва в склада му заради нещата, които бе вършил тук. Сети се за инсинератора, чийто комин бе почернял от сажди, но чиято камера бе чиста като неупотребявана.

Погледна тънкия матрак на пода. Запита се дали някога ще научи кой е бил тук, в това тъмно място, и е треперил за живота си под тънкото одеяло. Кой си е счупил ноктите, търсейки начин да се измъкне. Гневът й към Дилон започна да нараства извън границата, от която нямаше връщане, за да достигне до точката, която тя знаеше, че притежава — точката, в която бе способна да убие.

Чу вратата на пикапа да се отваря и водачът да скача на циментовия под. Единственото, което виждаше, бе през отворената врата на багажното отделение, но това означаваше тесен ъгъл към пространството навън. Чакаше и напрегнато се вслушваше, за да долови крачките на Дилон и да се ориентира в движенията му, но не чуваше нищо.

Изведнъж вратата на пикапа, в който се намираше, бе затръшната и я обгърна пълен мрак. Чу завъртането на дръжката и щракването на фиксаторите.

Беше заключена. Стисна пистолета си в едната ръка и фенерчето в другата, но предпочете да остане на тъмно, защото реши, че това ще изостри слуха й.

— Знам, че си вътре. Кой си?

Балард замръзна. Макар да бе разговаряла с Дилон само веднъж, нямаше никакво съмнение, че това е неговият глас.

Не отговори нищо.

— Виждам, че си разбил капандурата. Което много ме ядосва, понеже нямам пари за ремонт.

Балард извади телефона си и провери екрана. Намираше се в метална кутия, поставена в бетонна кутия, и силата на сигнала бе на нула. А ровърът, който бе взела от участъка, се намираше в зарядната станция на колата й на две преки оттук.

Дилон заблъска по вратата с нещо метално.

— Хайде, кажи нещо! Може би ще се съгласиш да заплатиш щетите и тогава няма да викам полицията. Какво ще кажеш?

Балард отлично знаеше, че няма никакъв начин да се стигне до извикване на полицията. Не и след онова, което бе открила в пикапа. Трябваше някак да се възползва от това. Започна да се промъква към задните врати на пикапа. Разполагаше и с пистолет. Повечето взломаджии не носеха оръжие, защото това увеличава срока на присъдата значително, в случай че бъдат заловени. Дилон едва ли очакваше въоръжен противник.

Сепна се, когато той отново удари тежко по вратата.

— Чу ли ме? Имам пистолет и търпението ми се изчерпва! Искам да ми кажеш, че излизаш с вдигнати ръце, така че да ги виждам…!

Това променяше нещата. Балард спря да се промъква напред и бавно приклекна, за да е ниско, в случай че Дилон започне да стреля през тънката ламарина на вратата. Беше хванала пистолета с две ръце, готова да отговори на огъня в посоката на дупките, когато той започнеше да стреля.

— Добре, майната му! Отварям и започвам да стрелям. Ще бъде самоотбрана. Познавам много полицаи и те ще повярват на думата ми. Ти ще си мъртъв и…

Разнесе се силен удар по задната врата на пикапа — този път не беше метал по метал — и… Дилон не довърши заплахата си. Вместо това последва изтракване на метал върху цимента отвън — най-вероятно от пистолета на Дилон — и Балард разбра, че отвън има втори човек.

Дръжката на вратата се завъртя и фиксаторите изщракаха пак. Вратата се отвори и в пикапа нахлу светлина. Балард запази приклекналата си стойка, като използваше кошчето с моповете за прикритие. Беше вдигнала пистолета в готовност да го използва.

— Рене, ти ли си? Чисто е…

Беше Бош.