Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (30)

30.

Докато Балард сменяше колите, пътуваше за Венис, вземаше кучето си и най-сетне се добра до плажа, сутринта беше преполовила и вятърът бе вдигнал вълнение достатъчно да превърне гребането от терапията, която бе свикнала да намира в него, в безсмислено предизвикателство. Колкото и да се нуждаеше от физическото натоварване, сънят й бе по-нужен. Затова разпъна палатката си, постави отпред Лола на пост и се вмъкна в нея, за да си почине. Започна да се унася, но продължаваше да мисли за баща си: спомняше си го, яхнал любимата си дъска, да й разказва за Виетнам и убиването на хора; представяше го също като Бош — че трябвало да го направи и после да живее с мисълта за извършеното. Винаги завършваше описанието на виетнамските си преживелици с фразата „Син лои“ — „Така било писано“.

След четири часа я събуди вибрацията на телефона й. Беше успяла да заспи дълбоко и събуждането й бе бавно. Надигна се, седна, дръпна платнището на входа на палатката и провери къде е Лола. Кучето си беше там. Погледна я с очакване.

— Гладна ли си, миличка?

Балард изпълзя навън и се протегна. Погледна към кулата „Роуз Авеню“ и видя Ейрън Хейс на мястото му — гледаше към морето, където обаче не се виждаха никакви плуващи.

— Хайде, Лола…

Тръгна по пясъка съм кулата на спасителите. Кучето я последва.

— Ейрън… — извика тя.

Хейс се извърна и я видя от седалката си.

— Рене! Видях палатката ти, но не исках да те будя. Как я караш?

— Добре съм. Нещо ново около теб?

— Виждаш ме — пак съм на пост. Макар че днес е спокойно.

Балард отново погледна към морето, сякаш да се увери още веднъж, че няма плуващи.

— Да хапнем заедно довечера? — предложи той.

— За жалост ще се наложи да работя — каза Балард. — Нека се обадя по телефона да видя как стоят нещата и после ще ти кажа.

— Ами аз съм си тук.

— Взел ли си си телефона?

— Да.

Това бе нарушение на правилото спасителите да не се качват на кулата с личните си телефони. Преди година се бе разразил скандал със спасителен екип, защото спасител бе пропуснал да забележи махаща с ръце давеща се жена, понеже в същия момент бе писал есемес. Балард знаеше, че Ейрън не би писал есемеси, нито би говорил по телефона, но можеше да изслуша гласовата си поща, без да откъсва поглед от водната повърхност.

Върна се при палатката си, извади телефона си от джоба на анцуга и позвъни на номера, даден й от Травис Лий — един от детективите, поели от нея тази нощ убийството на Джейкъб Кейди. Когато й отговори, го попита докъде са стигнали със случая. Призори Лий бе споделил с нея, че обстоятелствата около това убийство са малко необичайни за него и партньора му Рахим Роджърс. Беше поел разследване с вече задържан убиец, направил самопризнание благодарение на Балард, след което оставащата детективска работа бе откриване на останките на жертвата.

— Установихме камиона, взел контейнера — обясни Лий. — Той първо отишъл в сортировъчния център в Сънланд, а после онова, което не било отделено за рециклиране, било изхвърлено на сметището в Силмар. Което, ако щеш вярвай, се нарича Съншайн каньон^[1]. И в момента се обличаме в „скафандри“, за да започнем да ровим в него.

— Да ви се намира резервен скафандър? — попита Балард.

— Да не би да се кандидатираш, Балард? — не повярва на ушите си Лий.

— Да. Искам да стигнем до края.

— Ами… идвай тогава. Ще те облечем.

— Ще съм при вас до един час.

След като си събра багажа и остави Лола в дневния приют за кучета, Балард пое по 405-а право на север, през овъглените хълмове на прохода Сепулведа и оттам в Долината. Силмар се намираше в северния край, а каньонът Съншайн бе в „мишницата“, където се пресичаха магистрали 405 и 14. Балард усети миризмата много преди да бе стигнала до него. Плесването на име като Съншайн на сметище бе типична иконография — вземаш нещо грозно или ужасно и му слагаш красиво име.

Когато пристигна, я откараха с всъдеход до площадката за търсене. Лий, Роджърс и екипът на криминолозите вече използваха нещо подобно на щеки за ски, с които ровеха из купчината боклук, обградена с жълта лента. Тя бе с площ 30 на 10 метра и Балард се досети, че точно тук камионът е разпръснал отпадъците от контейнера, вдигнат от дома на Джейкъб Кейди.

Под сглобен за случая навес, право на черния път, минаващ по периферията на сметището, бе разположена масата на криминолозите. По нея бе разхвърляна допълнителна екипировка, включително пластмасови работни комбинезони за работа с опасни материали, маски за дишане, защитни очила, кутии с резервни ръкавици и ботуши, твърди каски, скоч лента и кашон с бутилирана вода. Във варел до масата стърчаха кирки за разравяне, заедно с оранжеви знаменца за обозначаване на находките.

Шофьорът на всъдехода предупреди Балард, че сред боклуците на сметището каските са задължителни. Първото, което си сложи тя обаче, бе маска за дишане. Беше не толкова заради вонята, колкото за да е спокойна, че няма да вдиша по-едрите частици на боклуците. След това навлече направо върху дрехите си „скафандър“ и чак тогава забеляза, че никой от другите търсещи не е нахлузил на главата си качулката към „скафандъра“. Тя обаче го направи, като прибра грижливо косата си и дори пристегна връвта, която прилепи маската по контура на лицето й.

Сложи си ръкавици, обу ботуши и използва скоча, за да запечата маншетите на костюма около китките и на глезените си. Последваха очилата, а накрая си сложи и каска, която носеше номер 23 от двете си страни. Вече беше готова. Извади кирка от варела и тръгна през сметището към останалите. Те бяха петима и методично ровеха в линия, напредвайки от единия край на зоната за търсене към другия.

Понеже не си бяха стегнали качулките, Балард лесно разпозна Лий и Роджърс.

— Да застана ли между вас, момчета, или ще ми измислите друга работа? — попита ги тя вместо поздрав.

— Ти ли си, Балард? — попита я Лий. — Да, ела при нас. Така ще е най-сигурно, че няма да пропуснем нещо.

Лий се отмести наляво, Роджърс надясно, и така направиха място на Балард да застане между двамата.

— Черни пластмасови чували, Балард — обясни Роджърс. — Завързани със сини връзки.

— Ясно — отговори Балард.

— Ей, всички… това е Рене — подвикна Лий. — Тя е онази, на която трябва да благодарим, че сме тук днес. Рене, запознай се с екипа.

Балард се усмихна, макар че никой не можеше да я види, и каза:

— Виновна.

— Не, не си виновна — поправи я Роджърс. — По-скоро обратното, защото без теб онзи нещастник от Ню Джърси можеше да се измъкне. А освен това ако бяхме дошли тук ден-два по-късно, щеше да е невъзможно да изолираме толкова малка зона за претърсване. Чиста проба късмет…

— Е, да се надяваме, че късметът ни няма да е дотук — допълни го Лий.

Движеха се бавно и всяка стъпка се подготвяше от забиване на ботуша на почти половин метър в боклука, след което с кирката се разравяше надълбоко в отпадъците. Линията от време на време се нарушаваше, защото някой от търсачите спираше, за да използва ръцете си за по-добро разчистване.

По някое време Лий се обезпокои за напредналия час и подкани да вдигнат темпото. Оставаха им около четири часа слънце, но ако започнеха да вадят части от човешко тяло, това щеше да наложи създаване на местопрестъпление, а той държеше всичко да свърши в рамките на деня.

След около час се натъкнаха на първите части от труп. Една от криминоложките откри черен пластмасов чувал и го разпори с кирката си.

— Тук.

Останалите се събраха около находката. В разкъсания чувал се виждаха крака, срязани точно под коляното. Докато лаборантката снимаше с телефона си, Роджърс тръгна към масата, за да вземе маркер. Търсенето щеше да продължи след като маркираха първата находка. Лий извади телефона си и извика представител на окръжния патолог.

Следващото открито веществено доказателство бе килимът от дневната. Намери го Балард, защото бе по пътя й. Той всъщност беше близо до върха на купчината, но бе маскиран от разкъсан чувал с отпадъци, които изглеждаха като от китайски ресторант. Килимът бе навит в нестегнато руло. Измъкнаха го от купа, развиха го и откриха огромно кърваво петно; но нямаше човешки останки.

Балард маркираше своята находка, когато Кокоро — лаборантката, открила първия чувал — извика, че е намерила още два.

В единия беше главата на Джейкъб Кейди, в другия — ръцете.

Лицето на Кейди не изразяваше някаква преживяна травма и беше сдържано, със затворени очи и уста, сякаш беше заспал. Кокоро направи още снимки.

По ръцете обаче имаше следи от травми в степен, надвишаваща отрязването им от тялото. По предмишниците и дланите се виждаха дълбоки разрези.

— Рани от отбрана — коментира Роджърс. — Бил е с вдигнати ръце, за да отблъсне нападението.

— Отвратително убийство — обади се Лий.

Маркираха с флагчета местата на поредните находки и продължиха нататък. Когато пристигнаха бусът на патолозите и колата на екипа за обработка на местопрестъпления, бяха намерили още два чувала с останалите части от трупа, както и трети, в който откриха големи ножове и ножовка, явно използвани за разчленяването. Джейкъб Кейди беше напълно готов за погребение. Поне това нямаше да измъчва семейството му.

Балард се оттегли до масата под навеса, свали маската на шията си и изпи на един дъх половин бутилка вода. Лий се присъедини към нея. Търсачите също се бяха изтеглили от зоната на сметището, за да могат новодошлите патолози и фотографът да документират всичко.

— Какъв прекрасен свят — въздъхна Лий.

— Просто чудесен — съгласи се Балард.

Лий отвори бутилка вода и започна жадно да пие.

— Докъде стигнахте с Тилдъс? — попита го Балард.

— Записахме на видео разказа му за самоотбраната — отвърна Лий. — Но видях тук достатъчно, за да съм сигурен, че няма да издържи в съда. Нищо добро не го очаква.

— Нещо за родителите на жертвата? Какво им казахте?

— Че сме задържали заподозрян и че трябва да се подготвят за най-лошото. Спестихме им подробностите. Но сега можем да им ги кажем.

— Радвам се, че няма да съм аз.

— Е, нали затова вземаме големите заплати. Разбрах, че навремето си била в ОиУ, така ли е?

— Няколко години.

Лий не каза нищо повече; остави въпроса за случилото се по онова време да виси като смрадта на сметището във въздуха.

— Не съм избрала доброволно Късното шоу — реши да поясни Балард. — Но се оказа, че ми харесва да правя каквото правя.

Реши да спре дотук. Отпи още една глътка вода и пак вдигна маската върху устата си. Струваше й се, че от нея и всичко останало няма никаква полза. Вонята на сметището проникваше през всички пори на кожата й. Вече бе решила когато свърши тук да запраши по 118-а към къщата на баба си и да вземе там душ, а после да пусне два пъти през пералнята всичките си дрехи. Щеше да стои под душа, докато в бойлера имаше гореща вода.

— Мисля да си тръгвам, Травис — каза тя. — Събрахме останките, а на мен ще ми трябва доста време да се подготвя за смяната.

— Успех — пожела й Лий.

Благодари й за доброволната инициатива и повика по радиото всъдехода да я откара до паркинга и колата й.

Лий се върна при партньора си, за да наблюдава развоя на следствените действия. Докато чакаше, погледът на Балард бе привлечен от двамата патолози, които бяха започнали да отварят ципа на чувал за трупове. Надяваше се да са взели повече от един. Извърна се и погледна на запад. Слънцето захождаше зад грамадата боклук. Небето над каньона Съншайн бе оранжево.