Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (39)

39.

Бош чакаше пред централното управление на СФПУ. Огледа с любопитство дъските върху багажника. Под едното му око имаше лилав оток, а в горната част на лявата му буза ясно се виждаха кръстчетата на шевове.

Бош се качи и провери какво има отзад, преди да си сложи колана.

— Това ванът на Скуби-Ду ли е, или бъркам? Дъските за сърф и останалото?

— Не е — отговори му съвсем сериозно Балард. — Но реших, че ако дойда със служебната кола, нашият човек може да я забележи и да избяга преди разговора.

— Има логика.

— Освен това така не се наложи да влизам в участъка. Проверих по телефона за дневника на убийството в „ЗууТуу“ и още не го бяха получили. В събота куриерите са два пъти по-нарядко.

— Ясно.

— Между другото… мислиш ли, че е разумно да стоим както сега пред полицейското управление?

— Ако не си в безопасност пред полицейски участък, тогава не знам къде ще си. Както и да е, как смяташ да подходим с този тип?

Бош бе мислил по въпроса половин час — времето, което й бе отнело да се придвижи от Холивуд до Сан Фернандо.

— Той няма да разбере за какво става дума — продължи Балард. — Затова мисля да му се представим официално и да го накараме да бъде добрият самарянин.

— Добрият самарянин? — повтори Бош.

— Хайде сега, това сто на сто си го правил милион пъти. Да го накараме да си мисли, че помага на полицията. Да го изкушим да ни разкаже историята си, после да я извъртим на обратно. И вместо герой ще разбере, че е нищо.

Бош кимна.

— Схванах. Преструваме се, че сме притиснати до въжетата.

— Нещо такова — съгласи се Балард.

Уточниха играта си, докато Балард пресичаше северния край на Долината в посока Чатсуърт — района в горния ляв край на града, където бе съсредоточена половината легално снимана порнопродукция на света.

Пристигнаха в невзрачно изглеждащия бивш склад на Беатрис Бопра двайсет и пет минути преди определения на Курт Паскал час. Беатрис отвори вратата на студиото. Беше чернокожа с изумителни зелени очи, за които Балард подозираше, че са контактни лещи. Късите висящи на ушите й къдрици бяха новост за Балард. Тя погледна покрай Балард към Бош и се смръщи.

— Не ме предупреди, че ще водиш някого със себе си.

— Това е партньорът ми по случая — каза Балард. — Детектив Хари Бош.

Бош кимна, но запази мълчание.

— Добре, но искам да сме наясно — подчерта Бопра. — Тук аз ръководя този бизнес и не искам никакви проблеми. Защото за мен „мъж“ е синоним на неприятности. И тъй като вече имаме един мъж, който идва, искам ти, Хари Бош, да запазиш хладнокръвие.

Бош вдигна ръце в знак, че се предава, и каза:

— Ти си шефът.

— Дяволски си прав — натърти тя. — Единствената причина да рискувам, като го правя, е защото партньорката ти веднъж ме измъкна от лапите на смъртта. Днес ще си платя дълга към нея.

Бош изгледа Балард с повдигната вежда и каза многозначително:

— Тя е спасила повече хора от Йоан Кръстителя.

Играта на думи естествено остана неразбрана от Бопра, но Балард едва не се разсмя.

Влязоха, минаха покрай стаята, която Балард помнеше като офис на Бопра, и продължиха по коридора, подминавайки афиш на стената за филм със заглавие „Съсед за секс“ с участието на Сторми Даниелс. Балард хвърли бегъл поглед на състава, търсейки името на Бопра, но не го видя.

— Това не беше ли един от твоите филми… „Съсед за секс“?

— Бих искала — отговори й Бопра. — Всички филми на Сторми не спират да се гледат. Този афиш е за реклама, нали се сещаш. Не вреди хората да си мислят, че съм имала роля в него.

Влязоха в стая в края на коридора. Беше застлана с мокет и на леко повдигната над пода сцена до стената имаше стриптийзьорски пилон.

— Тук провеждаме кастингите — обясни Бопра. — Но най-често е за жени. Мъжете ги оценяваме на запис и по репутацията им. Но аз реших да говорите с момчето тук. Ако се яви, разбира се.

— Смяташ ли, че може да не дойде? — попита Бош.

— В този бизнес нищо не се знае — обясни Бопра. — Хората са ненадеждни. Не знам абсолютно нищо за него. Може да е някой, когото камерата не харесва. Но може и да е попадение. Ще видим. Аз обаче имам въпрос: очаквате ли от мен да съм с вас?

— Не, няма да е нужно — успокои я Балард. — Изпрати ни го тук, като пристигне, и натам ние поемаме нещата.

— И няма да съм замесена, нали? — настоя да го чуе Бопра.

— По никакъв начин — увери я Балард. — За него ти няма да имаш нищо общо.

— Хубаво — въздъхна Бопра. — Е, аз ще съм в офиса. Входният звънец се чува при мен и аз ще ви го представя.

И излезе.

Балард погледна Бош, опитвайки се да прецени какво мисли за цялата постановка. Не разбра по изражението му и тъкмо се готвеше да го попита дали не смята да промени плана на разговора, когато Бопра отвори вратата.

— Ако щете вярвайте, но този е от ранобудните — каза тя. — Готови ли сте двамата?

Балард кимна на Бош и той й отговори по същия начин.

— Доведи ни го — каза Бош.

Балард огледа стаята. Бързо размести столовете, като събра два един до друг и намести трети срещу тях в средата.

— Бих искала да имаше маса — оплака се тя. — Малко е странно без маса.

— По-добре е така — отговори Бош. — Няма да може да скрие ръцете си, а те издават много.

Вратата пак се отвори и Бопра въведе при тях Курт Паскал.

— Това е Курт Паскал — представи го тя. — А това са Рене и… Хари ли беше?

— Точно така — потвърди Бош — Хари.

Балард и Бош се здрависаха с Паскал и Балард му посочи отделения стол. Той беше облечен в свободно долнище на анцуг и червен суичър. Беше по-нисък, отколкото Балард бе очаквала, а провисналите му дрехи скриваха телосложението му. Имаше дълга кестенява коса с един червен кичур в нея, вързана на плитка на темето му.

Паскал се поколеба, преди да седне.

— Да сядам ли, или искате да видите какво предлагам? — бяха първите му думи.

И пъхна палци под ластичния колан на анцуга си.

— Седнете — каза Балард.

Изчакаха го да седне, после седна и Балард. Бош остана на крака, подпрял ръце на облегалката на сгъваемия си стол, за да може да пресече всякакъв опит на Паскал да тръгне към вратата на стаята.

— Окей, седнах — подкани ги Паскал. — Какво искате да знаете?

Балард извади значката си и я вдигна, за да му я покаже.

— Господин Паскал, госпожица Бопра не знае това, но в действителност ние не сме кинопродуценти — започна тя. — Аз съм детектив Балард от ЛАПУ, а това е партньорът ми детектив Бош.

— Какво… мамка му?! — неприятно се изненада Паскал.

Понечи да стане, но Бош веднага свали ръце от облегалката и се изправи, готов да попречи на Паскал да се добере до вратата.

— Седнете, господин Паскал — каза Балард. — Нуждаем се от помощта ви.

Паскал замръзна. Изглежда, за първи път в живота му някой искаше помощ от него.

После бавно седна.

— За какво става дума?

— Опитваме се да открием един човек — опасен човек… и мислим, че сте в състояние да ни съдействате — обясни Балард. — Защото сте имали в миналото връзка с него.

— Кой?

— Уилсън Гейли.

Паскал се разсмя и поклати глава.

— Ебавате ли се с мен?

— Не, господин Паскал, не се ебаваме с вас — подчерта Балард.

— Уилсън Гейли е опасен, значи? И какво е направил? Не е спрял на „Стоп“? Показал е среден пръст на монахиня?

— Не можем да споделим с вас подробности по случая, по който работим. Разследването е с поверителен характер и всичко, което ни съобщите, попада в същата категория. Знаете ли къде е той в момента?

— Какво…? Не. Не съм виждал този човек от две години… поне две. Някой му направи купон, когато излезе от затвора, и го видях там. Но това беше… кога беше… горе-долу преди три години.

— Значи нямате представа къде се намира понастоящем?

— Имам идея къде не е, и това е Ел Ей. Защото ако още беше тук, все някъде щяхме да се засечем, ако ме разбирате.

Паскал мушна ръцете си в предния джоб на суичъра. Балард разбра, че може да крие ръцете си и без маса.

— А как изобщо се запознахте с Уилсън Гейли? — намеси се в разговора Бош.

Паскал се замисли сякаш не беше сигурен какво да отговори.

— Той правеше улични филми — каза накрая. — Късометражки. Епизоди. Имаше си име за тях. Бяха нещо като поредица. Мисля, че я бе кръстил „Холивудски курви“ или нещо подобно. Нае ме в стая като тази след като ми видя… пакета, нали се сещате? После тръгнахме да обикаляме, а той плащаше на момичета от улиците да се чукат с мен, докато ни снимаше. Така проходих в бизнеса, ако ви интересува.

Балард и Бош го изгледаха продължително, преди Балард да продължи с въпросите.

— Кога беше това?

— Не помня точно — каза Паскал. — Преди десетина години. Някъде тогава.

— Каква кола караше той? — попита Бош.

— Ван. Стар „Ви-дабълю“^[1] като онзи в… как се казваше… „Изгубени“. Хората винаги правеха тази връзка. Двуцветен, бял отгоре, син долу.

— А жените… кой ги уговаряше да се качат във вана? — продължи Балард.

— Основно той — обясни Паскал. — Беше сладкодумен. Хвалеше се, че можел да продаде кибрит на дявола. Не че имахме някакъв проблем да намираме жени, готови да се качат. Така или иначе повечето от тях си бяха професионалистки.

— Проститутки — уточни Балард.

— Точно така — съгласи се Паскал.

— Имаше ли сред тях избягали от дома? — продължаваше да уточнява Балард.

— Предполагам. — Паскал сви рамене. — Не сме ги засипвали с въпроси, нали така. Качват се във вана и им се плаща.

— Непълнолетни? — пробва Балард.

— Ъ-ъ… не. Това е незаконно.

— Вече не е проблем — опита се да го успокои Балард. — Преди десет години е било… значи влязла е в сила давността. Можете да ни кажете истината.

Твърдението й за давността не беше съвсем истина, но беше без значение, защото Паскал не се хвана.

— Не, нямаше прокурорски щерки — вече твърдо отрече той. — Искам да кажа, че ние им гледахме документите, но понякога някоя би могла да ни пробута фалшиви, откъде да сме сигурни. Не е наша вината, ако са ни лъгали.

— Колко често го правехте? — попита Бош.

— Знам ли… — поколеба се Паскал. — Два пъти месечно…? Той ме викаше, когато му трябвах. Но в интерес на истината излизаше с много такива като мен. Нужно е разнообразие в продукцията, ако ме разбирате.

— Знаете ли имената на някои от другите? — настоя Бош.

— Не, не бих казал. Беше отдавна все пак. Но Уилсън сигурно знае.

— Само че вие не знаете къде пребивава в момента?

— Нямам никаква представа. Честна скаутска.

Той извади дясната си ръка от предния джоб на суичъра и я вдигна в подобие на заклеване. На Балард й направи впечатление, че е нервен — неволно потропваше с крак, сякаш ставаше все по-неспокоен с продължаването на разговора. Беше сигурна, че и Бош го е забелязал.

— Виждали ли сте Гейли някога да си изпусне нервите с някоя от жените във вана? — отново взе думата Балард.

— Не си спомням. Ама какви са всички тези въпроси…? За какво става дума? Нали уж трябваше да ви помогна в някакво разследване…

— Помагате ни — увери го Балард. — Не мога да ви разкрия по какъв точно начин, но определено ни помагате. Работата е в това, че е задължително да открием Гейли. Сигурен ли сте, че не можете да ни помогнете в това? Дайте ни име. На някой друг, който го познава.

— Нямам имена — отвърна Паскал. — А и вече трябва да си тръгвам.

Той отново стана и Бош отново свали ръце от облегалката на стола и дори направи крачка към вратата с недвусмисленото намерение да препречи пътя на Паскал към нея. Паскал разчете ситуацията правилно и пак седна неохотно. Този път извади и двете си ръце от джобовете и плесна с длани по бедрата си.

— Не можете да ме задържате така — оплака се той. — Дори не сте ми прочели правата.

— Вие не сте задържан, господин Паскал — обясни му Балард. — В момента просто разговаряме и не става и дума за права и така нататък. Вие дори не сте заподозрян. Вие сте само гражданин, който съдейства на полицията.

Паскал неуверено кимна.

— Сега ще ви покажа няколко снимки и ще ви помоля да ни кажете разпознавате ли някое от въпросните лица — продължи Балард. — Интересува ни дали някоя от тези жени е била някога в компанията на Уилсън Гейли.

Извади от куфарчето си албум с шест снимки на млади жени. Едната бе снимката от годишника на випуска на Дейзи Клейтън, която Балард бе свалила от онлайн дневника на убийството. Беше направена, когато Дейзи е била в първите години, но беше с грим и изглеждаше по-голяма от годините си. Предстоеше да избяга от дома, преди да е свършила годината.

Другата снимка бе полицейска на Таня Викърс — проститутката, хваната в компанията на Паскал и Гейли в нощта, когато ги бе изловила полицията и когато бяха попълнени техните КРТ-та. Макар връзката им да бе просъществувала само онази нощ, включването на тази снимка бе замислено като тест доколко могат да вярват на Паскал.

Балард отгърна корицата на албума и го подаде на Паскал.

— Не бързайте.

— Не ми се налага — отвърна Паскал. — Не познавам нито една от тях.

И й подаде албума, но Балард не го пое.

— Погледнете пак, господин Паскал. — Погледна го в очите. — Важно е. Била ли е някоя от тези жени във вана при вас и Гейли?

Паскал нетърпеливо разгледа снимките за втори път.

— Имате ли някаква представа колко жени съм изчукал за десет години? — попита, загубил търпение. — Как мога да помня всяка… може би тази, и пак може би тази.

— Кои по-точно? — попита Балард.

Паскал обърна албума и посочи две от снимките — едната беше на Викърс, другата на Дейзи Клейтън.

Този път Балард взе албума и посочи снимката на Дейзи.

— Да започнем с нея — поднови разпита тя. — От вана ли я познавате?

— Не знам — въздъхна Паскал. — Не мога да си спомня.

— Помислете, господин Паскал. Погледнете пак. Как я разпознахте? Откъде?

— Казах ви вече. Не знам. Предполагам… от онези времена.

— Качи ли се тя във вана при вас и Гейли?

— Не знам. Може би. Сигурно съм изчукал хиляда жени от тогава досега. Как може да очаквате да ги помня всичките?

— Сигурна съм, че наистина е трудно. А какво за нея? — И посочи снимката на Викърс.

— Какво за нея… ами същото — натърти Паскал. — Мисля, че я познавам пак от тогава. Може да е била във вана.

— Къде в Холивуд спираше Гейли, за да взема жени за своите филми? — смени насоката на въпросите си Балард.

— Навсякъде. Където се навъртаха курвите, както може да се предположи.

— Булевард „Санта Моника“?

— Да, вероятно.

— Булевард „Холивуд“?

— Определено.

— Ами Уестърн Авеню? Спирали ли сте там?

— Почти сигурно — все пак там работят професионалистките.

— Помните ли някое конкретно спиране на „Холивуд“ и „Уестърн“ за наемане на жени за филмите?

— Не… беше много отдавна.

— Звучи ли ви познато от онези години името Дейзи?

— Ъ-ъ… — Той поклати глава.

Балард усети, че тази линия не е продуктивна. Затова смени посоката:

— Какво имаше във вана?

— Имате предвид вътре?

— Ами да. Точно това попитах.

— Разни неща. Той винаги носеше един кашон кондоми. Налагаше се. Имаше и матрак. Седалките бяха демонтирани и матракът беше проснат на пода. Освен това имаше резервни чаршафи и така нататък. Някакви костюми. Понякога момичетата се навиваха да се снимат само дегизирани, нали разбирате.

— Къде държеше този… реквизит?

— Той… ъ-ъ… имаше там разни кашони и контейнери, в тях бяха.

— Какви кашони и контейнери?

— Ами… някакви пластмасови… за съхранение на всякакви неща.

— Колко големи?

— Какво?

— Колко големи бяха пластмасовите контейнери?

— Знам ли… такива — И той очерта с ръце кутия във въздуха пред себе си. Обрисува квадрат може би шейсет на шейсет сантиметра, определено малък, за да се натъпче тяло в него.

— Вече наистина трябва да тръгвам — настоя Паскал. — Имам депилация в пет. Утре ме чака работа.

— Само още няколко въпроса — успокои го Балард. — Досега ни помогнахте много. Знаете ли какво се е случило с вана, който сте използвали двамата с господин Гейли?

— Не, но се съмнявам, че още го има. Беше си бракма още тогава. Друго?

— Филмите, които сте правили с господин Гейли… имате ли копия от тях?

Паскал се изсмя.

— Господи, не! Никога не би ми хрумнало да пазя такива неща. Но със сигурност са качени някъде в интернет. Там има всичко.

Балард погледна подчертано Бош, за да види дали той има още някакви въпроси, но той поклати глава отрицателно.

— Мога ли вече да си вървя? — нетърпеливо се осведоми Паскал.

— Имате ли шофьорска книжка? — възползва се от повода Балард.

— Не, вече не шофирам. Юберирам.

— Къде живеете?

— Защо питате?

— В случай че се наложат някои уточнения.

— Обадете се на агента ми. Той ще ме открие.

— Няма ли да ми дадете домашния си адрес?

— Не, ако не е наложително. Не бих желал да го има в полицейска папка, нали разбирате.

— А телефонният ви номер?

— Същият отговор.

Балард го изгледа продължително. Знаеше, че има много начини да открие Паскал. Това не я безпокоеше. В момента от значение беше неговото съдействие и какво означава отказът му, разглеждан в светлината на нейните подозрения спрямо него. Но това беше също така и моментът, когато трябваше да вземе решение. Ако искаше да смени тона и да започне с неудобни въпроси за Дейзи Клейтън и евентуалното му участие в нейното убийство, трябваше да му прочете правата за адвокат и желанието му да спре да говори с полицията. Но като се имаше предвид вече демонстрираната неохота от негова страна, подобно уведомяване най-вероятно щеше да сложи край на разговора и щеше да накара Паскал да забележи, че все пак гледат на него като на заподозрян.

Реши, че е твърде рано за това. Надяваше се и Бош да мисли като нея.

— Окей, господин Паскал, можете да си ходите — каза тя след кратко колебание. — Ще ви открием, ако се наложи.