Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (29)

29.

Колдър каза, че ще му трябва ден, за да вземе твърдия диск, на който съхранявал данните от програмата ГРАСП — не бил в университета, а в личен склад. Обеща да се обади веднага щом е готов.

Бяха дошли в града с колата на Балард, за да не се налага да търсят законни начини за паркиране на частните си коли, но когато потеглиха, Бош помоли Балард да го остави на намиращия се в съседство „Експозишън Парк“.

— Защо? — Тя го погледна изненадано.

— Никога не съм виждал совалката — отговори той. — Реших да се възползвам от възможността.

Свалената от експлоатация космическа совалка „Индевър“ бе докарана в Ел Ей по въздух преди шест години, величествено бе транспортирана по улиците на Саут Сентрал и бе поставена за постоянно в Аерокосмическия център в парка.

Балард се усмихна.

— Не ми приличаш много на човек, който си пада по космическите пътешествия, Хари.

— Наистина не си падам… но исках да я погледна, за да се убедя, че е истина.

— Да не ми казваш, че си падаш по теориите за конспирацията? „Космическата програма е мистификация“? Фалшиви новини?

— Не, не… не е това. Вярвам, че я има. Просто е… как да ти кажа… изумително, че можем да изстрелваме тези неща нагоре, да обикаляме около Луната, да извеждаме спътници в орбита и те да правят каквото там правят, а ние тук долу да не можем да се оправим. Исках да я видя с очите си от момента, когато я докараха. Бях…

Гласът му заглъхна, сякаш не беше уверен дали трябва да продължи.

— Какво? — окуражи го Балард.

— Ами… просто през шейсет и девета бях във Виетнам — продължи Бош. — Знам, много преди ти да се родиш. А в онзи ден току-що се бях върнал в базовия лагер на дивизията след опасна операция, по време на която бяхме разчистили от враговете система от тунели. С такива работи се занимавах там… Беше късна утрин и мястото бе напълно пусто. Приличаше на призрачен град и знаеш ли защо: всички бяха по палатките си и слушаха радио. Нийл Армстронг щеше да стъпи на Луната и всички до един искаха да го чуят с ушите си… И беше същото, разбираш ли? Как бе възможно да изпратим човек да подскача по лунната повърхност, а тук, долу, нещата да са толкова безнадеждно откачени? Защото онази сутрин ми се наложи… да убия човек. А бях само на деветнайсет.

Бош гледаше навън през прозореца. Изглеждаше сякаш разговаря със себе си.

— Хари, мъчно ми е, съжалявам — каза Балард. — Че си бил поставен в такава ситуация на такава възраст. Всъщност… какво значение има възрастта.

— Да… — прошепна Бош. — Ами… такива бяха нещата.

Не каза нищо повече. Балард усещаше от него да се излъчва умора.

— Още ли искаш да видиш совалката? — попита го след малко. — А как после ще се върнеш при колата си?

— Да, остави ме там. След това ще си взема „Юбер“.

Тя запали и измина няколкото преки до парка. Не разговаряха. Опита се да го остави възможно най-близко до гигантската сграда, където се помещаваше совалката.

— Не съм сигурна дали вече са отворили за посетители.

— Няма значение — успокои я Бош. — Все ще намеря какво да правя.

— След това се прибери и се наспи. Изглеждаш ми изморен, Хари.

— Идеята не е лоша.

Той отвори вратата и погледна Балард, преди да слезе от колата.

— Само за твое сведение… приключих в Сан Фернандо. Така че сега мога изцяло да се занимавам само с Дейзи.

— Какво значи „приключих“? — не разбра Балард. — Какво се е случило?

— Може да се каже, че оплесках нещата. Свидетелят ми беше убит и това се пише на моя сметка. Не направих достатъчно, за да го опазя. Вчера пък се случиха едни неприятности между мен и информатор на бандата, така че шефът ме отстрани от работа. Понеже съм от резерва, за мен няма защита като за редовно назначените, така че… приключих. Това е.

Балард изчака да чуе дали няма да й каже още нещо, но той замълча.

— Значи… онази жена, която си издирвал цяла нощ — каза тя, — не е част от случая?

— Не е — потвърди Бош. — Тя е майката на Дейзи. Прибрах се у дома, а нея я нямаше. Съжалявам, че вие двете така и не успяхте да поговорите.

— Няма нищо — каза Балард. — Да не мислиш, че се е върнала към онзи живот?

Бош сви рамене.

— Снощи обиколих всичките й познати. Никой не я беше виждал. Но това са само местата, за които аз зная. Тя може да е имала и други. Искам да кажа места, където да припечели да се надруса… хора, които биха я подслонили. Може да се е качила на някой „Грейхаунд“ и после върви я търси. Всъщност точно на това се надявам. Но ще я търся, когато мога.

Балард кимна. Разговорът отиваше към края си, а тя искаше да му каже нещо. Затова заговори в мига, в който го видя да се навежда, за да слезе от колата.

— Баща ми беше във Виетнам — каза тя. — Напомняш ми за него.

— Така ли? — изненада се Бош. — Той жив ли е?

— Не, загубих го, когато бях на тринайсет. Но по време на войната дойде в Хаваи на отпуск.

— И аз съм бил в Хаваи няколко пъти. Не ни позволяваха да се върнем на континента, но можехме да прекараме отпуска си в Хонконг, Сидни и няколко други места. И все пак в Хаваи беше най-хубаво.

— „Континента“…?

— Континенталната част на Съединените щати. А не ни пускаха там заради масовите протести. Но ако се постараеш, беше възможно да се прокраднеш на някой полет до Ел Ей например.

— Не мисля, че татко го е направил. Той се запознал с майка в Хаваи, така че след войната се върна и остана да живее там.

— Много момчета го направиха.

— Той е родом от Вентура и веднъж годишно отивахме там да видим баба, но на него не му харесваше да се връща. И той виждаше нещата като теб — прецакан свят. Единственото му желание бе да стои в палатка на брега и да сърфира.

Бош кимна.

— Разбирам го. Той е бил умен, а аз бях глупак. Върнах се и мислех, че мога някак да поправя нещата.

Преди Балард да успее да реагира, Бош слезе от колата и затвори вратата. Балард го загледа как върви към сградата, където беше совалката. Видя го леко да накуцва.

— Не исках така да ме разбереш, Хари — каза тя на глас.