Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (13)

13.

Нещата изглеждаха така, сякаш убиецът бе искал да облекчи хазяина в почистването за следващото отдаване на жилището под наем. Мартин Перес бе накаран да коленичи в душкабината с пожълтели от употреба плочки и плъзгаща се стъклена врата. След това го бяха простреляли с един куршум в тила. Беше рухнал напред и надясно, пръските кръв и мозъчна тъкан бяха останали в заграждението на кабината, а част от тях дори удобно се бе източила през сифона в пода.

Криминолозите още не бяха свалили визитката, мушната между двата предни зъба на Перес. Тя лесно се четеше, понеже стърчеше от устата му.

За Бош бе ясно, че оръжието не е 38-и калибър, понеже куршумът бе минал през черепа на жертвата и бе излязъл с експлозивна сила. Една от плочките на стената, пред която Перес бе стоял, бе счупена, както и друга на пода до сифона. Следите бяха чисто бели, все още неуспели да пожълтеят с времето и от мръсотията.

— Намерихте ли куршума? — попита той.

Беше първият му въпрос след петминутен оглед на местопрестъплението. Беше дошъл с колата от Алхамбра заедно с Лурдес. Шерифският следовател Ланарк и партньорът му Бойс им бяха разказали досега наученото в разследването на убийството на Перес и ги бяха придружили до банята, за да им покажат местопрестъплението. Отношенията им бяха образец на сътрудничество между два участъка.

— Не — отговори Ланарк, — но не сме го местили. Смятаме, че може да е в корема му. Пронизва го през главата, рикошира под ъгъл надолу в стената пред него, отново рикошира от пода и свършва в него, преди да се е свлякъл. Нова реализация на двойния изстрел, а?

— Да — съгласи се Бош.

— Видяхте ли достатъчно? Хайде сега да се махаме оттук и да поговорим по-подробно навън.

— Разбира се.

Излязоха в дворчето пред двуетажния жилищен блок. Бойс се присъедини към тях. Двамата от шерифството бяха опитни детективи, спокойни външно, но с очи, които не спираха да се движат и да разглеждат. Ланарк беше чернокож, а Бойс — бял.

Бош ги изпревари с въпросите:

— Установен ли е часът на смъртта?

— Обитателка на това прекрасно място е чула гласове и после приглушен изстрел някъде към пет тази сутрин — отговори Ланарк. — След това чула още викове и после тичане в посока на улицата. Били са поне двама.

— Два гласа са викали след стрелбата? — поиска да се увери Бош.

— Да, след — потвърди Ланарк. — Но ти не си тук, за да ни разпитваш, Бош. Повикахме те, за да ти зададем ние някои въпроси.

— Да — каза Бош. — Питайте.

— Номер едно — каза Бойс. — Ако този човек е бил някакъв свидетел по случай, защо не е бил с охрана?

— Смятахме, че е защитен — обясни Бош. — Самият той смяташе, че е защитен. Беше се изнесъл от квартала и бяха изтекли десет години след напускането му на бандата. Каза, че никой не знаел къде се намира, и отказа физическа защита или преместване. Не сме използвали истинското му име нито в някакви доклади, нито при изпълнение на заповедта за обиск.

— Освен това бяхме в начална фаза на използване на неговата информация и дори още не бяхме потвърдили нищо от нея — допълни Лурдес. — Точно затова беше и обискът, който извършихме тази сутрин.

Ланарк кимна и прехвърли погледа си от Лурдес върху Бош.

— Кога си му дал визитната си картичка?

— В края на първия ни разговор — отвърна Бош. — Трябва да проверя точната дата… но беше преди около месец.

— И казваш, че той не е имал връзка с никого от стария си квартал? — уточни Ланарк.

— Така поне ми каза той — каза Бош. — Потвърдено от нашите момчета, които се занимават с бандите.

— Добре де, какво ти казва инстинктът в случая? — попита Бойс.

— Инстинктът ми ли…? Моят инстинкт ми подсказва, че имаме изтичане на информация. Някой от нашите е казал на някого от другите за предстоящия обиск. Информацията е стигнала до друг, който е знаел какво ще намерим в стената на гаража, и той е ликвидирал свидетеля, който би могъл да свърже нещата.

— И този друг е Транкило Кортес? — подсказа Бойс.

— Някой на служба при него — каза Бош.

— Сега Кортес взема решенията — намеси се Лурдес. — Той е на върха в бандата.

Двамата от шерифството се спогледаха и кимнаха.

— Добре — заключи Ланарк, — засега това май е всичко. Ще довършим тук и съм сигурен, че пак ще се чуем.

На излизане през бариерата на входа на двора Бош огледа цимента, търсейки кървави петна. Не видя такива и след малко беше на седалката до Лурдес в служебната й кола.

— Какво мислиш? — попита Лурдес, докато потегляше. — Наша ли е издънката?

— Не знам — каза Бош. — Може би… В крайна сметка Перес отказа охрана.

— Наистина ли смяташ, че някой е съобщил на санферите?

— И това не знам. Определено ще разследваме тази възможност и ако има изтичане, ще го разкрием. Но е възможно Мартин сам да е споделил каквото не трябва с когото не трябва. Може и никога да не разберем как точно се е случило.

Бош се замисли за подписалия заповедта съдия. Той му беше задал няколко въпроса относно неназования в искането източник, но подобен интерес бе изглеждал уместен, а и съдията така и не бе поискал да научи истинското име. Съдия Ландри бе в професията от поне двайсет години, при това беше юрист второ поколение и дори се бе кандидатирал за мястото във Върховния съд, заемано от баща му цели трийсет години преди да почине. Изглеждаше просто невероятно обсъжданата в кабинета на съдията информация, дала основания за подписване на заповедта, да е стигнала някак до Транкило Кортес или който и да било от санферите. Това изтичане, съзнателно или не, трябваше да е станало по друг канал. Бош се сети за Яро — детектива от ЛАПУ, който бе изпратен да присъства на обиска. Всички детективи, занимаващи се с бандите, имаха информатори в тях. Постоянният поток информация от бандата бе жизненоважен и понякога ставаше в замяна на насрещна информация.

Лурдес маневрираше в посока на магистрала 10, за да продължат по нея на запад.

— Видях те да се оглеждаш за нещо на тръгване — каза тя. — Нещо конкретно?

— Да — потвърди Бош. — Кръв.

— Кръв? Чия кръв?

— На стрелеца. Анализира ли ъгъла на рикошета в банята?

— Не, не успях да се вмъкна там от вас, мъжете, дето се бяхте натъпкали вътре. Стоях отзад. Мислиш, че убиецът се е самонаранил при рикошета?

— Възможно е. Може да обясни виковете след стрелбата, чути от свидетеля. Шерифите смятат, че куршумът е попаднал в Перес, но на мен ми се струва, че не е така. По-скоро смятам, че куршумът е рикоширал ниско, минал е между краката на Перес и е улучил нашия убиец. Може би в крака.

— Това би било добре.

— Когато превъртят онзи труп, и те ще го разберат, но ние имаме шанс да реагираме изпреварващо. Дали твоят човек, Хосе, не знае при кого ходят да ги закърпва?

— Ще го попитам.

Тя извади телефона си и позвъни на Хосе Родригес, който беше експертът по информацията, свързана с бандите в СФПУ. По закон всяко спешно отделение в болниците, както и всеки частен лекар с права, бяха задължени да съобщават на властите за случаите с прострелни рани дори жертвата да твърдеше, че ставало дума за инцидент поради небрежност. Това означаваше, че престъпните организации имаха на разположение незаконно практикуващи лекари, до чиято помощ прибягваха за амбулаторна помощ по всяко време на денонощието и от които се очакваше да си мълчат. Ако убиецът на Мартин Перес бе ранен от рикоширал куршум, бе вероятно той и съучастниците му да са се върнали на своя територия и да са потърсили медицинска помощ там. Територията на санферите стигаше надалеко в северната долина и нямаше недостиг на съмнителни лекари и клиники, където биха могли да отидат. Бош се надяваше Хосе да може да ги насочи в правилната посока.

Докато Лурдес разговаряше на испански с братовчед си по телефона, Бош за първи път се замисли над важния въпрос, който бе възникнал след обаждането на Ланарк: беше ли виновен той за смъртта на Мартин Перес? Това бе бреме, нежелано от нито един полицай, но едновременно с това бе и риск, съпровождащ всеки случай. Задаването на въпроси бе опасна работа и можеше да доведе до смъртта на някои хора. Перес бе напуснал бандата преди години, беше си намерил работа и се бе превърнал в полезен член на обществото, когато Бош го бе издебнал на гърба на магазин за обувки и му бе поискал огънче. Бош вярваше, че е взел нужните предпазни мерки, но винаги съществуваха непредвидими случайности и потенциален риск. Перес не бе посочил доброволно Транкило Кортес. Бош бе използвал стара полицейска тактика и бе изтръгнал информацията от него чрез заплаха. И точно това бе източникът на чувството му за вина.

Лурдес приключи разговора и докладва на Бош:

— Ще направи списък. Не е сигурен колко актуален ще е той, но в него са включени лекари помагачи на санферите и eMe.

— Кога ще го имаме?

— Ще разполагаме с него, когато се приберем в участъка.

— Добре, чудесно.

Продължиха пътуването в мълчание. Бош не можеше да извади от главата си решението да притисне Мартин Перес. Откъдето и да погледнеше ситуацията, виждаше, че пак би постъпил по същия начин.

— Знаеш ли кое е ироничното? — обади се Лурдес.

— Кое?

— Ами Перес ни отведе до онзи гараж и ние намерихме куршумите, но те се оказаха негодни за сравнение. И подновяването на разследването можеше да приключи тази сутрин.

— Така е. Дори ако се открие съвпадение на ниво сплав, областният прокурор няма да се развълнува особено.

— Именно. Но сега, след убийството на Перес, имаме случай. И ако заловим убиеца, той може да ни отведе при Кортес. Не е ли това дефиницията на „иронично“?

— Ще попитам дъщеря ми. Тя ги разбира тези работи.

— Ами, както се казва, прикриването е по-лошо от престъплението. И това им вижда сметката накрая.

— Да се надяваме, че и сега ще стане така. Искам да сложа белезниците на Кортес за това.

Телефонът на Бош иззвъня и той го извади. Повикващият номер му бе непознат.

— Превъртели са тялото — досети се той.

Прие обаждането. Естествено, беше Ланарк.

— Бош, извадихме трупа от банята — каза той. — Перес не е бил улучен от рикошета.

— Така ли? — престори се на изненадан Бош.

— Да, така, и си помислихме, че е възможно стрелецът да е бил улучен от собствения си куршум. В крака или… топките, ако имаме късмет.

— Да, това би било истинско възмездие.

— Аха, така че сега ще проверим из болниците, но смятаме, че е възможно бандата да разполага със свои хора за подобни ситуации.

— Възможно е.

— Та… може би ще ни помогнеш и ще ни дадеш някои имена на хора, които да проверим.

— Може да стане. Още сме на път, но ще видим какво ще изровим.

— Обади ми се, става ли?

— Веднага щом открием нещо.

Бош прекъсна, после погледна Лурдес.

— В жертвата няма куршум? — предположи тя.

Бош потисна прозявката си. Започваше да усеща ефекта на безсънната нощ, която бе прекарал с Балард в Холивуд.

— Да, няма. И искат помощта ни.

— Естествено, че искат — въздъхна Лурдес.