Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (10)

10.

В „Ду-парс“^[1] на Фермерския базар имаше едно сепаре, което предлагаше пълен поглед към ресторанта и входа му. Балард винаги сядаше в него, когато бе свободно, а повечето нощи, когато й се удаваше да се възползва без бързане от почивката си за хранене, мястото беше по принцип празно и тя можеше да избира да седне където пожелае.

Сега седна срещу Бош, който си бе поръчал само кафе. Той й обясни, че в СФПУ на закуска винаги имало бурито и възнамерявал да отиде там сутринта за оперативката, преди екипът му да изпълни заповедта за обиск.

Балард обаче беше пропуснала вечерята и сега буквално умираше от глад. Поръча си като Бош кафе, но добави „синята чиния“, която включваше палачинки, яйца и бекон. Докато чакаше да й донесат храната, се поинтересува за купчината картони, които той бе прегледал в колата, докато тя се бе занимавала с повикването в „Сирените“.

— Нищо заслужаващо внимание.

— Случайно да ти е попадало нещо, написано от полицай на име Фармър? Добре пише.

— Не мисля… но не се заглеждах в имената. Да не говориш за Тим Фармър?

— Да. Познавал ли си го?

— Бях в академията с него.

— О… не знаех, че е толкова възрастен.

И си прехапа езика, осъзнала какво е казала.

— Извинявай — поправи се тя. — Исках да кажа… защо полицай с такъв стаж е продължавал да бъде патрул, нали разбираш?

— Някои момчета не могат да се откажат от улицата — обясни Бош. — Както някои други не могат да зарежат убийствата. Нали знаеш, че той…

— Да, научих. Защо го е направил?

— Знае ли някой? Оставаше му месец до пенсиониране. Но дочух, че било принудително пенсиониране… тоест ако останел на служба, щели да го сложат зад бюро. Така че си подал документите и по време на последния патрул… дръпнал шалтера.

— Адски тъжна история.

— Каквито са повечето самоубийства.

— Хареса ми как пише. Описанията му на разпитите се четат като поезия.

— Много поети са се самоубили.

— Предполагам.

Един сервитьор й донесе поръчаната храна, но Балард внезапно бе загубила всякакъв апетит. Мъчно й беше за човек, когото дори не бе познавала лично. Все пак заля палачинките със сироп и започна да се храни.

— Продължихте ли някаква връзка и след академията? — попита тя.

— Не бих казал — отговори Бош. — Тогава бяхме близки, а и имаше срещи на випуска, но пътищата ни се разделиха. Сега със социалните медии и Фейсбук е по-различно. Той беше назначен в Долината и дойде в „Холивуд“ след като аз напуснах.

Балард кимна и зачовърка с вилицата си в чинията. Палачинките бързо омекваха и ставаха все по-неапетитни. Тя премести вилицата върху яйцата.

— Исках да те питам за Кинг и Карсуел — продължи да го разпитва тя. — Предполагам, че ти и Сото сте говорили с тях в началото на тази история.

— Да, Лусия го направи — потвърди Бош. — Поне с единия, мисля. Кинг се пенсионира преди пет години и се пренесе в Бъмфък^[2], Айдахо… някъде в гората, където няма телефон и не се е чувало за интернет. Тотално се скри от света. Тя обаче откри пощенската му кутия, където му изпращаха чековете с пенсията, и му прати писмо с искане за разговор по случая. Още чака отговор. Карсуел също се пенсионира и стана следовател към офиса на областния прокурор в окръг Ориндж. Лусия отиде там и разговаря с него, но той не се оказа извор на нова информация. Помнел случая съвсем бегло и й казал, че всичко, което знаел, го имало в дневника. Явно не изгарял от желание да говори за случай, който не успял да разреши. Сигурен съм, че знаеш как е.

— Да… „Ако аз не съм могъл да го разреша, никой няма да може“. Ами Адам Сандс, приятелят й? Опита ли някой от вас да го разпита наново?

— Не можахме. Починал е на двайсет и четири след свръхдоза.

Балард кимна. За Сандс това не беше изненадващ край, но това не намаляваше разочарованието й, понеже той можеше да дооформи сцената, на която Дейзи Клейтън бе живяла и умряла, както и да даде имената на други бродяги и познати. Балард започваше да разбира защо Бош бе искал да открие картоните за разпит. Те можеше да се окажат единствената им надежда.

— Нещо друго? — въздъхна тя. — Предполагам, че дневникът на убийството е в Сото. Останало ли е нещо, което е интересно и не е дигитализирано в базите данни?

— Едва ли — отговори Бош. — Кинг и Карсуел не се оказаха особено прилежни ченгета. Карсуел казал на Лусия, че не приложили личните си бележници към досието на случая, защото всичко интересно било в докладите им.

— И аз почувствах, че са такива, докато четях онлайн каквото имаше.

— Като говорим за дневници, аз отворих втори за нещата, които правя.

— Бих искала да го видя.

— В колата ми е. Ще го извадя, като се върнем. Предполагам, че сега ти ще трябва да го водиш, след като си официално назначена.

— Става. Ще го правя. Благодаря.

Бош бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади картон за разпит. Плъзна го по масата към Балард, за да го прочете.

— Не каза ли, че нямало нищо интересно? — Тя го погледна въпросително.

— Нямаше — потвърди той. — Този е от по-рано. Прочети го.

Прочете го. Картонът беше открит в 3:30 сутринта на 9 февруари, петък, 2009 година, няколко месеца преди убийството на Дейзи Клейтън. Разпитваният беше мъж на име Джон Макмулън, 36-годишен към датата на разговора, който бе проведен на кръстовището на авенюта „Уестърн“ и „Франклин“. Макмулън нямал криминално досие. Според картона шофирал бял транспортен ван без прозорци марка „Форд“, по чиито стени били изписани цитати от Библията и религиозни послания, регистриран на името на лицензирана благотворителна фондация, наречена „Мисия Лунна светлина“.

Според картона ванът бил паркиран в червената зона, а междувременно Макмулън бил на съседния тротоар, спирал минаващите и ги питал дали биха искали да бъдат спасени с милостта на Исус Христос. Онези, които увъртали, били подлагани на вербална атака, включваща мрачни предсказания, че щели да бъдат изоставени при предстоящото възнесение на небето.

На обратната страна на картона имаше още: „Субектът нарича себе си Йоан Кръстителя. Кръстосва из Холивуд с вана си в търсене на хора, които да кръсти“.

Балард подхвърли картона на масата пред Бош.

— Окей — каза тя. — Защо изчака досега да ми го покажеш?

— Исках първо да проверя това-онова за него — обясни Бош. — Обадих се тук-там, докато ти беше в клуба.

— И?

— И мисия „Лунна светлина“ още съществува, и той е още към нея.

— Нещо друго?

— Ванът… все още се води на негово име и изглежда все още е в движение.

— Окей… само че аз имам купчина картони в участъка, на които са регистрирани двайсетина спирания на ванове. Защо си решил да откраднеш точно този картон?

— Хм… не съм го откраднал. Нали ти го показвам. Това ли наричаш кражба?

— Казах ти, че всички картони остават собственост на ЛАПУ с изключение на онези, които ти позволих да изнесеш тази нощ.

— Окей, добре… Взех със себе си един от картоните, които бях прочел, защото си помислих, че след като приключиш с онова, за което те привикаха, можем да минем покрай „Лунна светлина“ и да видим за какво става дума. И толкова.

Тя свали поглед в чинията си и отново разбута яйцата с вилицата. Не й харесваше как се държи с Бош… толкова придирчива и стриктна.

— Виж — каза Бош. — Чувал бях за теб. Знам, че си натрупала горчилка в участъка. И с мен беше така. Но аз никога не съм предавал партньор, а през годините съм имал доста партньори.

Балард го погледна.

— Партньор? — поиска да се увери тя.

— По случая — уточни Бош. — Не каза ли сама, че искаш да участваш. И аз ти позволих.

— Какво си ми позволил? Случаят не е твой. Той е на ЛАПУ.

— Случаят е на онзи, който работи по него.

Бош отпи глътка от кафето си, но тя забеляза по реакцията му, че вече е изстинало. Той се обърна да погледне назад към кухнята, където се въртеше сервитьорката, и й повдигна чашата си за доливане.

След това се обърна пак към Балард.

— Виж, ако искаш да работиш с мен, добре, нека работим — продължи той. — Ако не… ще работим поотделно и това ще бъде много лошо. Но тези „териториални“ дивотии… точно това е причината нищо никога да не става както трябва. Както е казал един велик човек „Не може ли да се понасяме?“^[3].

Балард беше на ръба да му се сопне пак, но изведнъж край масата им се материализира сервитьорката с кана кафе в ръката и тя спря, докато им долее. Тези няколко секунди й бяха достатъчни да се успокои и да се замисли над казаното от Бош.

— Окей — каза късо накрая тя.

Сервитьорката остави на масата касовата бележка и се отправи към кухнята.

— Окей какво? — не разбра Бош. — По кой път искаш да продължиш?

Балард се пресегна и взе бележката.

— Да тръгваме към „Лунна светлина“.

Когато се върнаха в служебната кола на Балард, тя се обади по мобилния си телефон на лейтенант Мънроу и му каза, че отново е на разположение, но в момента разследва следа и няма да бъде в участъка до следващо обаждане. Мънроу я попита по кой случай работи, но тя го отряза с обяснението, че е нещо незначително по любим неин случай. После затвори и запали колата.

— Май не го харесваш много — констатира Бош.

— Аз съм единственият детектив, който трябва да се отчита пред лейтенанта на патрулните — обясни тя. — В действителност той не ми е никакъв началник, но обича да се възприема като такъв. И виж… за онова преди малко. Онова повикване в стриптийз клуба малко ми вдигна адреналина… ожесточих се. Не трябваше да казвам, че си откраднал картона, окей? Извинявам се.

— Не е нужно. Разбирам всичко.

— Не, не разбираш. Не би могъл. Но оценявам, че го казваш.

Тя излезе от празния паркинг на Фермерския базар, качи се на „Феърфакс“ и пое на север.

— Разкажи ми сега за Йоан Кръстителя — помоли го. — Къде отиваме и защо?

— Мисията се намира на „Чероки“ до „Селма“… южно от булеварда — започна Бош. — Има нещо в този тип, който търси да кръщава хора, което ме подразни. Наречи го интуиция… както щеш. Но Дейзи е била изкъпана в белина. Не си падам много по организираната религия, но когато те кръщават… не те ли потапят във водата на Исус?

— И аз не съм особено религиозна… също говоря за организираната религия. Израсла съм в Хаваи. Баща ми гонеше вълните. Това беше религията ни.

— Сърфистка значи… А майка ти?

— Изчезнала безследно. Да се върнем на Йоан Кръстителя. Как…

Преди да довърши въпроса си, Балард погледна монтирания на таблото терминал на компютъра за мобилни данни. Той беше на въртяща се стойка и тя помнеше, че бе оставила екрана завъртян към седалката на шофьора, когато бяха тръгнали от участъка, защото тази седмица нямаше партньор, докато Дженкинс отсъстваше. Сега екранът бе завъртян към Бош.

— Използвал си компютъра — досети се тя. — За да провериш Макмулън?

Бош сви рамене, което тя прие за потвърждение.

— Но как? — настоя да разбере тя. — Откраднал си паролата ми?

— Нищо подобно — отрече Бош. — Използвах тази на старата си партньорка. Тя сменя ежемесечно само последните две цифри. Помни се лесно.

Балард беше на път да спре и да изгони Бош от колата, но в същия момент се сети, че и тя веднъж бе използвала паролата на бившия си партньор, за да влезе в базата данни на участъка. Тогава партньорът й беше мъртъв. Можеше ли сега да укорява Бош за същото?

— Добре… и какво разбра?

— Чист е — отговори Бош. — Няма досие.

Продължиха да пътуват в мълчание. Балард продължи по „Феърфакс“ чак до „Холивуд“, където зави на изток.

— Имаме късмет, че Йоан Кръстителя е задържал вана — каза тя. — Ако Дейзи някога е била в него, може да са останали някакви следи.

Бош кимна.

— И аз си мислех това. Късмет… но само ако той е лошият.