Джеймс Суейн
Казино (59)

58.

Небето се срутваше, а Магс не знаеше какво да направи.

Целият екип на Били сега беше в „Галакси“. Преди няколко минути последните двама паркираха червен шевролет „Малибу“ недалеч от задния вход на казиното. И двамата бяха с къдрави коси и момчешки физиономии и напомняха за Били преди години. Единият влезе в казиното с кафяв книжен плик за пазаруване.

Франк и Трикси сега бяха при тримата агенти от фургона. Записът с шевролета беше пуснат няколко пъти, гледаха го внимателно, после пак и пак. Шефът на Франк поклати глава.

— Тази кола е проблем — каза Трикси. — Могат да я използват, за да връхлетят върху хората ни на улицата. Обади се на групата, която следи задната част на казиното, да сложат заграждения на платното.

— Заграждения? — учуди се Франк. — Колко време ще продължи това?

— Не ме интересува колко ще продължи! — тросна се Трикси. — Просто го направи, и толкова!

Франк излезе от фургона, за да се обади. Магс се облегна на стола си. Трябваше да предупреди Били — сега или никога. Това, че Франк излезе, я окуражи и тя стана от стола.

Тримата агенти стояха пред голяма конзола, на която бяха хвърлили ключовете от колите и телефоните си. Магс застана с гръб към конзолата и погледна към Трикси. Когато погледите им се срещнаха, телефонът на единия от агентите попадна в задния й джоб.

— Сядай — каза й Трикси.

— Трябва да отида до тоалетната — отвърна тя.

— Точно сега ли ти се допика?

— Ако искаш, мога да клекна и тук.

Трикси я заведе до тоалетната и рязко отвори вратата. Тоалетната беше по-малка от тоалетна в самолет и Магс едва се вмъкна вътре.

— Побързай — каза Трикси и затвори вратата.

Лампата светна. Магс извади откраднатия мобилен телефон и седна на клозетната чиния. Извади късмет — нямаше нужда от парола, за да отключи екрана. Намери иконката на телефона. Свърза се с „Информация“ и поиска номера на казино „Галакси“. Свързаха я. През вратата чу гласа на Франк — не можеше да не го познае.

— Къде е Магс? Не се е измъкнала навън, нали? — попита Франк.

Обади се оператор. Магс сложи длан пред устата си и каза тихо:

— Добър ден. Може ли да ме свържете с човек в казиното? Спешно е.

— Да видим. Как се казва? — попита операторът.

— Били Кънингам.

— Един момент, моля.

В слушалката зазвуча музика. В този момент Франк заблъска с юмрук по вратата.

— Ти, малка мръсна кучка! С кого говориш там вътре, мамка му!? Отвори шибаната врата или ще я разбия!

— Излизам веднага — отговори Магс. Трябваше да спечели време.

— Веднага!

— Пикая. Можеш да гледаш. Няма да ти искам пари.

Франк удари вратата с рамо, при което пантите поддадоха. Щеше да я убие, но й беше все едно. Екипът на Били за нея означаваше повече от всяко обещание, което бе дала на борда по хазарта. Един ден щеше да се присъедини към тях, та дори и преди това да лежи в затвора.

 

 

Били беше залепен до растението в саксия във фоайето. Сватбата от три и половина беше приключила и параклисът се готвеше за следващата двойка, решила да се обвърже.

Съобщение по системата за публични обяви го накара да обърне глава. Погледна Айк.

— Чу ли това?

— Мисля, че някой те търси. Искаш ли да проверя? — попита Айк.

— Да, провери.

Айк прекоси фоайето и взе слушалката на бял вътрешен телефон, монтиран на стената. Проведе кратък разговор и се върна при Били.

— Операторът каза, че някаква жена искала да говори с теб спешно, само че затворила.

— Операторът взел ли е име?

— Не.

Само шепа хора знаеха, че Били е тук. Тези, които знаеха, не биха го търсили по този начин. Дали някой не се опитваше да го предупреди? Определено имаше това усещане. Слушалката в ухото му изпращя и гласът на Рок запълни черепа му.

— Циганите пристигат — каза наркобосът.

— Не ги виждам — отвърна Били по микрофона на ревера си.

— Току-що слязоха от асансьорите. Ще са при теб след секунди.

Беше време да оберат „Галакси“ и Били забрави за съобщението. Мушна ръка под сакото си и изключи предавателя на колана си.

— Готов да действаш — каза на Айк.

— Страшно съм нервен — призна Айк.

— Казах ти вече. Всичко ще е наред.

Отново включи предавателя. Рок му говореше:

— Сега видя ли ги?

— Да, видях ги — каза Били пред микрофона.

Циганите крачеха през фоайето. Пред групата вървяха младоженците. Държаха си ръцете и Били си даде сметка, че младоженецът всъщност помага на бъдещата си половинка да пази равновесие с окачената между краката кутия за раздаване на блекджек. След тях вървеше майката на младоженката, Сесилия Торч, облечена с червена рокля в приглушен цвят. До нея беше съпругът й, петнайсетина години по-възрастен от нея, загорял от слънцето и в отлична форма. Съпругът се държеше като шеф и Били предположи, че наистина той ръководи операцията. Зад тях вървеше друга възрастна двойка, която се представяше за родителите на младоженеца. Най-отзад крачеха убийствено красива шаферка, усмихнат кум и три двойки на по двайсет, които се преструваха на гости. Не беше трудно да се забележи, че са от една кръв. Всички имаха начупени черни коси и мургава кожа. Движеха се сякаш имат пружини в краката и му приличаха на трупа акробати, които скоро ще са сред най-добрите на света.

— Преброих четиринайсет. Ти? — попита Рок.

— Четиринайсет са — потвърди Били по микрофона.

— Възрастният зад младоженците командва шоуто, нали? — каза Рок.

— Да.

— Нямам търпение да видя сметката на този боклук.

— Лично ли ще го направиш?

— Разбира се.

Циганите влязоха в параклиса и вратите зад тях се затвориха. Били беше сигурен, че Рок следи церемонията в параклиса на телевизионните екрани и не обръща никакво внимание на самия него или на Айк. Беше време Айк да изчезне. Той ритна леко едрия мъж по глезена. Айк отстъпи назад и излезе от полезрението на камерата.

Били изчака Рок да каже нещо. Рок мълчеше.

Бръкна под сакото и изключи предавателя.

— Върви — каза, без да движи устни. Айк се отдалечи бързо.

Били включи приемника отново. Застанал неподвижно като статуя, не отделяше очи от вратата на брачния параклис, в очакване Циганите да се появят.

 

 

Айк се бе докосвал до славата и преди, но с обратен знак. В колежа, по време на предаван по телевизията мач за важна купа, беше допуснал защитник на противниковия отбор да профучи покрай него и кадърът след това беше повтарян безкрайно по телевизиите като част от гафовете на годината. При важен мач за Суперкупата се бе спънал в противников играч и отново бе стигнал до сбирката записи на идиотски гафове. И така си бе останало — помнеха го с провалите, не с постиженията.

Това скоро щеше да се промени и щеше да бъде написана нова глава.

Айк стигна до асансьорите, обади се горе в апартамента и когато Ти Бърд отговори, му каза:

— Всичко е готово. Слизай долу.

— Чакай до асансьорите — отвърна партньорът му.

Айк затвори, обади се в касата и поиска да говори с шефа й, който се казваше Дон Уинтър. Дон беше част от вътрешния кръг на казиното и беше наясно с прането на пари. Айк му каза:

— Здрасти, Дон, аз съм Айк Спиърс. Преподобния Рок е готов да осребрява.

Дон отговори:

— Доведи го долу. Материалите му са готови.

— Идваме — каза Айк и прекъсна връзката.

Докато чакаше при асансьорите, се мъчеше да запази спокойствие. Скоро с Ти Бърд щяха да живеят прекрасно в Мексико, да се излежават край басейна и да правят приятните неща, които правят богаташите. Съжаляваше, че ще вземе дела на Били — дребният беше започнал да му влиза под кожата, — обаче, от друга страна, Били го чакаха още много шансове да забогатее занапред, докато той и Ти Бърд бяха в края на пътя.

Вратата на асансьора се плъзна настрани и Ти Бърд и секси дамите от екипа на Били слязоха с танцова стъпка. Ти Бърд се бе преобразил на наркобос и имитираше чудесно надутата походка на многото пари. Момичетата бяха с евтини дрехи и много тъмен грим, от който приличаха на мексикански кучки. Тази, която се казваше Мисти, носеше сака с фалшивите чипове, който се полюшваше от едната й страна.

— Изглеждате страхотно — каза Айк.

— Чувствам се страхотно — отвърна Ти Бърд. — Върви напред.

Айк ги поведе през пълното с хора казино. Започваше смяната на персонала и той видя дилърите на блекджек да напускат масите и да ги сменят нови техни колеги. Времето беше идеално за удар, защото мястото беше в движение.

Когато стигнаха до клетката, потта се лееше от него, а спомените за издънките на футболния терен продължаваха да го разяждат отвътре. Край на записите с провали, каза си. Ако изобщо го запомнеха някак, трябваше да е като „Онзи, който се измъкна безнаказано“.

На гишетата на касата се виеха дълги опашки. Айк погледна над главите на хората и видя Дон. Мениджърът вдигна пръст, сякаш искаше да каже, че му е нужна още минутка.

Застанаха отстрани, за да изчакат. На тавана имаше камери за наблюдение, но Айк не се безпокоеше. Рок, Маркъс и Шаз наблюдаваха сватбата на Циганите и не обръщаха никакво внимание на клетката. Били ги беше заблудил чудесно.

— Какво чакаме? — попита Ти Бърд нетърпеливо. — Не знаят ли кой съм?

— Успокой топката — каза му Айк. — Нашият кораб скоро ще разпери платна.