Джеймс Суейн
Казино (27)

26.

Магс се сепна и се събуди. Трябваше да мине малко време, докато събере мислите си. Мразеше да прави секс в хотелски стаи, но това е цената, която плащаш, когато ходиш с женен мъж.

Измъкна се от леглото гола. Извади от гардероба пухкава бяла хавлия, няколко размера по-голяма, и си направи силна напитка от минибара.

— Ти искаш ли нещо?

Специален агент Франк Граймс стоеше на балкона по боксерки на райета и гледаше надолу, към „Стрип“. След като я взе от „Галакси“, двамата дойдоха в „Хара“, за да правят секс и да хапнат хубава храна от румсървиса. Тя не беше в настроение, но не можеше да спори, когато Франк го искаше. Жена му го бе отрязала преди години и той беше по-загорял от скаут в пубертета.

Магс познаваше и други ченгета. Повечето мразеха професията си и копнееха за различна кариера. Агентите по хазарта обаче не бяха такива. Щатът Невада им бе дал неограничена власт да следят казината и те отделяха по цели дни, за да преследват измамници и да събират данъци. Измамниците се страхуваха от тях, казината ги мразеха. Франк нямаше нищо против.

— Искаш ли студена бира?

Никакъв отговор. А обикновено скачаше само при звука на гласа й. Чантата й беше на тоалетката, съдържанието навън, включително металната кутийка, в която беше веществото, с което бележеше картите. Дъхът й секна.

Когато бе станала информатор на борда по хазарта, беше обещала на Франк да престане да мами, но продължи: смяташе, че той е твърде хлътнал, за да разбере.

Глупачка!

В стаята имаше тапицирани с кожа кресла. С питие в ръката, тя седна на едното и остави хавлията да се отвори. Искаше Франк да я види, когато влезе. Беше грубо, но какво друго й оставаше? Нямаше нищо освен тялото си.

Спиралата на смъртта й беше започнала четири години преди това. Тогава беше в Атлантик Сити и бележеше карти в едно от плюшените заведения на Тръмп, когато честен играч на нейната маса я издаде на охраната, която прегледа записите от камерите и я арестува. Вместо да се признае за виновна и да прекара известно време в областния затвор, тя наруши гаранцията и се премести в Греховния град.

Известно време всичко беше наред. Мамеше казината и летеше под обхвата на радарите, а животът изглеждаше прекрасен. Нанесе се в апартамент в комплекс, напълни гардероба си с хубави дрехи, от време на време заминаваше на почивка по топлите брегове на Мексико.

Проблемите й започнаха две години по-късно. Дъщеря й завършваше училище и Магс реши да й се обади. Амбър беше отгледана от баба си и дядо си и почти не познаваше майка си. Магс говори с момичето дълго, без да си дава сметка, че телефонът се подслушва. Час след като прекъсна линията, две патрулки на градската полиция на Лас Вегас спряха пред сградата и животът й като бегълка приключи.

Малко преди делото Франк я посети в ареста и й предложи работа под прикритие за борда по хазарта в замяна срещу оттегляне на обвиненията срещу нея. Франк беше грозен като зъл герой от комикс и нямаше никаква класа. Тя не се виждаше как ще го направи и отказа.

Ако не друго обаче, Франк беше упорит. Показа й писмо от жена, излежаваща присъда в обвит в лош слава затвор, Илай. В писмото тази жена заявяваше, че гниенето в ада е за предпочитане пред ситуацията в затвора и че когато родителите й четат тези редове, тя ще е мъртва. След това Франк показа на Магс снимка на жената, обесена на завивката за леглото. Магс се огъна и се роди предател.

Франк влезе в стаята. Погледна виновно между краката й, после седна.

— Готов ли си за още един рунд, голямо момче? — попита тя закачливо.

— Загазила си сериозно — каза той.

— А да ти направя свирка?

— Престани да говориш така!

— Преди не те е тревожело. Искаш го… виждам го по лицето ти.

Пропълзя по мокета на колене, готова да се заеме с него. Погледна го в очите, за да види съгласие, но той я отблъсна.

— Обеща ми да стоиш настрана — каза й.

Тя се върна на стола.

— Сигурно съм забравила.

— Плащам ти пет хиляди на месец. Не е ли достатъчно?

— Винаги мога да използвам малко повече.

— Изпратих те в „Галакси“, за да откриеш наркодилър на име Преподобния Рок, а не да ограбиш казиното! Глупава кучка!

Гласът му беше груб, дрезгав. Ако не внимаваше, ако отговорите, които даваше, не звучаха правдоподобно, можеше да започне да я удря. Тя затвори хавлията.

— Каза ми, че Рок обича да играе блекджек, така че седнах там, защото можеше да се появи. Започнах да мамя, без да си давам сметка, по навик. Знам, че звучи глупаво, но за мен това е навик. След това една сервитьорка ме попита дали искам питие. Казах не, а тя ме докосна по гърба за предупреждение.

— Една сервитьорка те е хванала?

— Друг измамник й е платил да го направи.

— Попаднала си на друг измамник?

— Да. Казва се Били Кънингам. Запознахме се, когато беше хлапе.

— Били Кънингам ти е спасил задника!?

— Познаваш ли го?

— Почти го бях заковал в „Хард Рок“, обаче успя да се измъкне. Ако го пипна, ще лежи до края на дните си.

Магс млъкна. Щеше да се включи в екипа на Били, по дяволите сделката й с Франк. Били й бе предложил ново начало, нещо, което тя опитваше да постигне още откакто защитникът на футболния отбор в училище я забремени на задната седалка на колата си, след което се наложи да напусне училище, за да отгледа Амбър, а животът й се превърна в поредица подхлъзвания и сблъсъци със закона. Не смяташе, че има начин да се измъкне от дупката, която бе изкопала за себе си, след което чу Били да казва: „Не ме помниш, нали?“ — и всичко се промени.

— Добре, довърши историята си — подкани я Франк.

— Сервитьорката ме предупреди, така че хвърлих дегизировката в тоалетната и избягах. Застанах отвън, за да те изчакам, и дойде Кънингам. Влязохме в един бар и си поръчахме по питие. Той ми каза, че хората, които управляват „Галакси“, са гадни и че ще ме убият, ако ме хванат. Предупреди ме никога повече да не ходя там.

— Защитавал те е?

— Така мисля.

— Пада ли си по теб?

— Вероятно. Преди толкова много време като че ли запалих в него огънчето.

— Спа ли с него?

— За бога! Той беше на петнайсет.

— Какво прави в „Галакси“? Готви измама?

— Не ми каза. Останах с впечатлението, че върши някаква работа за собственика.

— Няма да е първият престъпник на заплата при Дусет.

Франк се загледа замислено в пространството, за да обработи информацията. Магс го гледаше. В момент на слабост след секса й бе казал, че през казиното „Галакси“ се изпират милиони от наркотици, които идват от наркодилъра от Лос Анджелис Рок, и че бордът по хазарта е събрал достатъчно доказателства, за да претърсят заведението, и че искат Рок да е там, за да имат още повече доказателства. Как точно работата на Били за Дусет се връзваше с всичко останало, можеше само да се гадае, но Франк сигурно щеше да се добере до истината. Както винаги. Просто му трябваше малко време.

Тя отиде до минибара и направи „Джак Даниълс“ с кока-кола, екстра силен. Коленичи до стола и му го поднесе. Маската на ченге се стопи. Ако не го попиташе сега, нямаше да разбере никога.

— Разкажи ми какво е направил Кънингам в „Хард Рок“.

 

 

Фанк преследвал Били от известно време. Когато се появял в някое казино, парите започвали да излитат през вратата — сигурен знак, че е в ход някаква измама.

Агентите по хазарта се оценяват по броя на арестите, които извършват. За да извършват арести, те имат право да спират игри в казината, да влизат в зони с ограничен достъп, да подслушват телефони на гости и служители. Разполагат с неограничени права и не се колебаят да ги използват.

Франк обикалял града и дал снимката на Били на няколко казина с искане да го заснемат, ако покаже физиономията си там.

В края на краищата Били се появил в едно от тези казина и бил записан. Франк проучил записа и решил, че младият измамник и екипът му подменят заровете на масата за крапс с манипулирани. Екипът на Били бил невидим като бистър сопол върху месингова дръжка за врата и никой съд нямало да осъди тези хора само заради неясните изображения от записите. За да е сигурен в резултата, Франк трябвало да ги хване на местопрестъплението.

Направил още проучвания и научил, че Били живее в луксозен апартамент в Търнбъри Тауърс, макар че апартаментът не бил на негово име. Взел заповед от съдия да подслушва телефона му и няколко седмици правил точно това.

Всички допускат грешки, дори най-умните. Някой ден. Докато разговарял с приятел, Били споменал, че иска да опита басейна за рехабилитация, който е част от „Хард Рок“. Тези думи накарали Франк да мисли, че Били е вдигнал мерника на „Хард Рок“ и планира да го ограби.

Решил да заложи капан и се преместил в стаята на охраната на „Хард Рок“, където живеел на сандвичи и кафе без захар. Интуицията му се отплатила. Два дни след това Били и екипът му се появили в залата за крапс на „Хард Рок“ и пуснали в ход измамната си схема. Франк предупредил охраната на казиното и слязъл долу. Бил решен да хване Били с подправените зарове и застанал точно срещу парадния вход.

Няколко минути след това Били излязъл оттам, стиснал дясната си ръка в юмрук, до тялото. Франк го приближил в измачкания си костюм и с двудневна брада. Били надушил ченге и опитал да избяга. Франк извадил пистолета си и го насочил към измамника.

— Не ме изкушавай — казал му.

На входа на казино „Хард Рок“ има бетонна козирка, от която стърчи гигантска неонова китара. Били вдигнал дясната си ръка и направил движение, сякаш хвърля нещо над главата си, към козирката. Стомахът на Франк се преобърнал. Той сграбчил ръката на Били и отворил дланта му. Подправените зарове били изчезнали, изчезнали и обвиненията към Били.

Франк побеснял. Накарал Били да коленичи и да сложи ръце зад гърба си. Сложил му белезници и ги стегнал толкова, че спрели достъпа на кръв до дланите и пръстите му. След това го ударил по лицето.

— Заминаваш, само да намеря заровете — казал Франк.

— Какви зарове? — попитал Били.

— Фалшивите зарове, които хвърли на козирката. Знам с какво се занимаваш.

— Нямам представа за какво говориш.

Отричай, отричай, отричай — това е рефренът на всеки измамник. Тогава от казиното изскочил отряд охранители и заобиколили двамата. Трафикът, който прииждал към казиното, трябвало да спре, образувала се опашка от таксита, чакащи да оставят клиентите си чак до Парадайз Роуд и надолу по „Хармън“. Франк загазил сериозно. Не би трябвало да пречи на казиното да прави пари. На този етап обаче му било все едно. Ненавиждал Били, ненавиждал охолния му живот, италианската му спортна кола, ненавиждал най-вече жените, цял харем, които този тип винаги имал на разположение. Искал да прибере самодоволния измамник, та дори това да е последното нещо на земята, което прави. Донесли метална стълба и Франк опитал да се качи на козирката. Стълбата не била достатъчно висока и нямало как да се качи без риск от падане. По това време вече босът на „Хард Рок“ умолявал Франк да се откаже. Обяснявал му, че казиното губи пари. Франк му казал да се разкара и се обадил на пожарната да докара пред казиното автомобил с подвижна стълба.

Докато Франк чакал пожарната, дошъл екип на местната телевизионна станция. Телевизионните екипи не са допускани в казината и затова се задоволяват с наръгвания с нож, престрелки и други гадости, достойни за вечерните новини. Входът на казино „Хард Рок“ бил чудесен обект и скоро една репортерка мушнала микрофон в лицето на Били.

— Искате ли да кажете нещо? — попитала го репортерката.

— Станала е грешка. Не съм направил нищо нередно — заявил Били. Франк вече се потял обилно. Ако не откриел заровете, отдавна закъснялото му повишение щяло да отлети през прозореца, а той щял да трие подметки по тротоарите до пенсия. Взел телефона и поискал екип от агенти да помогне в търсенето на изчезналите зарове.

Пожарната пристигнала пред „Хард Рок“ с вой на сирени. Пристигнал екипът агенти, включително шефът на Франк, заядливецът Трикарико. По нареждане на Франк стълбата на пожарната била издигната до козирката и агентите се покатерили горе. Франк се качил последен. Страхувал се от височини и непрекъснато поглеждал надолу, към тротоара. Видял Били да го гледа, а на момчешкото му лице да играе доволна усмивка.

В този момент Франк разбрал, че е прецакан.

— Как прецакан? — попита Магс.

Все още беше на колене край стола на Франк. Не можеше да си представи как Били се е измъкнал от кашата и дръпна ръката на Франк, за да го подкани.

— Хайде, кажи ми!

Чашата на Франк беше празна. Той се оригна към тавана, обзет от спомена.

— Огледахме козирката сантиметър по сантиметър. Беше толкова нагорещена, че подметките ни щяха да пламнат. Шибаните зарове ги нямаше. Не ги намерихме.

— Може ли да са паднали от другата страна на козирката?

— В началото си помислих същото. Слязохме от стълбата и преровихме храсталаците на мястото, където биха могли да паднат заровете. Клоните бяха остри и ни изподраха ръцете. Нямаше никакви зарове — сякаш се бяха изпарили. Наближаваше времето ми за атестация и знаех, че потъвам. Десет години усилия отиваха по дяволите.

Магс се преструваше, че му съчувства, но не му съчувстваше никак. Не даваше пет пари за повишението на Франк или как се е издънил пред шефа си. Интересуваше я единствено как така Били е успял да се измъкне от всичко това.

— Какво е станало със заровете? Не могат просто да изчезнат!

— Пуснали са ги в тоалетна в казиното.

— Какво?

Франк намери сили да я погледне.

— Каза ми го шефът на охраната на казиното. На записите се вижда как Били подава нещо на една от мадамите си, преди да мине през вратата. Тя веднага отива в тоалетната и вероятно тогава ги е пуснала в чинията.

— В такъв случай какво е хвърлил Били на козирката?

— Нищо. Ръката му е била празна.

— Измамил те е!

— Да. И аз се хванах. Трябваше да го пуснем.

Гафът й се стори чудесен и тя не успя да удържи смеха си. Майка й я бе предупреждавала никога да не се смее в лицето на мъж. Разликата между мъжете и жените, твърдеше майка й, била, че мъжете се страхували жените да не им се смеят, а жените се страхували мъжете да не ги убият. Някак си бе забравила мъдрия съвет на майка си.

Франк я удари по лицето. Когато се опомни, лежеше по гръб на пода, а стаята се въртеше като пумпал. Франк облече изпомачканите си дрехи, грабна портфейла и ключовете си от бюрото. Застана над нея и каза с мъртвешки, равнодушен глас:

— Никога повече не ми се смей.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Добре ли си?

— Ще оживея.

— Така и трябва. Ще те взема утре по обед.

— Добре.

— Сърдиш ли ми се?

— Ще ми мине.

— Добър отговор.

Вратата се затръшна и Магс чу стъпките му да се отдалечават по коридора към асансьорите. Едва когато се увери, че си е отишъл, се надигна от пода.

Седна на ръба на леглото. Виждаше двойно. Идеална метафора за двата свята, в които живееше. Беше се забъркала в каша и единствено сама можеше да се измъкне от нея.

Стаята постепенно се върна към нормалния си вид. Магс отиде до плъзгащата се врата и опря лице в стъклото. Неонът от „Стрип“ я обливаше с фалшиви цветове. Тя се насили да не заплаче.