Джеймс Суейн
Казино (22)

21.

Когато излязоха, мениджърът на смяната чакаше в коридора. Видя в изражението на Били нещо, което му подсказа какво е станало, и погледна многозначително към тавана.

— Благодаря за кабинета — каза Шаз, без да спира.

— Надявам се, получихте каквото искахте — отвърна мениджърът.

— Мери си приказките — скастри го тя.

Били я последва между преградите с работните места. Опиянението от секса изчезваше и той започна да се пита дали току-що не е изкопал собствения си гроб. Тайният секс не е нещо, което можеш да криеш вечно. Ако мениджърът на смяната се бе досетил, щяха да се досетят Айк и Ти Бърд. Беше само въпрос на време новината да стигне до Дусет, а той би го накарал да плати за приключението с жена му. Стигнаха до вратата, която излизаше във фоайето на хотела.

— Защо го направи? — попита я той.

— Защото ме възбуждаш — отговори Шаз.

— Въпросът ми е, защо тук? Би трябвало да знаеш колко е опасно. Защо не в някоя свободна хотелска стая? Щеше да е много по-сигурно.

— Сигурното е за страхливците.

— Можеше да загазим и двамата.

— Не ми пука.

— Нека го кажа по друг начин. Можеше да се простя с живота си.

— Нещо ми подсказва, че пак би успял да се измъкнеш с приказки.

Влезе във фоайето, докато му се смееше с очи. Биячите дебнеха наблизо, гостите на хотела ги отбягваха, като че ли бяха заразени с чума.

— Обади ми се, ако се почувстваш самотен довечера. Мъжът ми спи непробудно — каза тя.

— Мисля, че мога да го направя. Виж, направи ми една услуга.

— Само кажи, любовнико.

— Искам нови дрехи за Куку и Пипи. Нещо, което да смекчава удара. Памучни дрехи, може би хавайски ризи. Къде да отида?

Шаз погледна биячите с разбиращ поглед.

— Искаш да им придадеш търговски вид, да заприличат на замаяни туристи?

— Това е идеята, да.

— До казиното има магазин за мъжки дрехи, казва се „Тредс“. Избери нещо от щандовете за намалени стоки и запиши сметката на стаята си. Ще ми се обадиш ли?

— Ти си животно, знаеш ли?

— Знам какво ме възбужда.

— Забравяш един дребен факт. Мъжът ти ме наблюдава непрекъснато. Не мога просто да се измъкна от апартамента, без да ме забележи.

— За измамник не си особено досетлив. Маркъс няма време да следи твоя апартамент. Трябва да се занимава с казиното. Е, ще ми се обадиш ли, или не?

Били току-що бе научил нещо важно. Ако Маркъс не го следеше, би могъл да извърти разни номера, без да го хванат.

— Дай ми номера си — каза й.

Тя му го даде.

— По-добре не забравяй — каза Шаз и се отдалечи.

 

 

Всяко казино на главната улица държи скъпи магазини за маркови часовници, блестящи бижута или дизайнерски дрехи с 50 процента по-скъпи от нормалните цени. Леваците, спечелили някой и друг долар на масите, влизат в тези магазини и опразват джобовете си. Магазините на „Галакси“ приличаха на редицата модни бутици по продължение на Родео Драйв. „Тредс“ беше най-големият, а витрините бяха отрупани с последна мъжка мода, без етикети за цени. Табела на вратата показваше, че е затворено. В задната част на магазина някой се движеше и това опровергаваше табелата. Били задумка по вратата. Появи се ядосан шивач, с карфици в устата. Махна ядосано на посетителите да си вървят, после отново изчезна вътре.

Били също се ядоса. Трябваше да приключи с това. Извади картата, с която отключваше стаята си в хотела, мушна я в процепа между вратата и рамката, после натисна и я подпъхна под косата страна на езичето на бравата. През цялото време леко притискаше вратата. Тя се отвори.

— Научи ни на това — каза Ти Бърд.

— Току-що ни научи — обади се Айк.

Били влезе и отиде право при ризите „Ботега Венета“, за по хиляда долара, и намери етикети с XXL. Щом Дусет беше твърде зает, за да го наблюдава, щеше да се възползва от ситуацията. За Айк избра жълта като канарче риза с колосана яка, за Ти Бърд — бродирана бяла риза с копчета от седеф.

— Пробвайте ги — каза им.

Биячите се съблякоха на пътеката в средата на магазина и облякоха новите ризи. Шивачът отново се появи от задната част и каза на лош английски:

— Магазин затворен. Елате по-късно.

— Ще приключим за минута — отвърна Били.

— Не… тръгва сега!

Изражението на шивача граничеше с неприкрит ужас и Били си даде сметка, че е попаднал на някаква лоша ситуация. От дъното на магазина долетя гръмовен мъжки глас:

— Не ти ли казах, че не искам шибани клиенти в магазина, докато ми вземаш мерки?

Шивачът се прекръсти. Карфиците започнаха да падат от устата му.

— Това прилича на Преподобния Рок — каза Айк.

— Мислех, че е в Лос Анджелис — обади се Ти Бърд.

— Сигурно е решил да види как е магазинът — предположи Айк.

Били беше възпитан като католик и знаеше какво е „преподобен“, но тук не ставаше дума за пастор, а за чернокож социопат, от когото е по-добре да стоиш настрана.

Бутна шивача и каза:

— Отиди се погрижи за него.

Твърде късно. Със замаха на Годзила, която се спуска над центъра на Токио, Преподобния Рок излезе от пробната. Беше с възширока червена риза и панталони от костюм, с маншети, голям и объл, с бръсната глава и ужасни златни зъби. Вървеше с помощта на голям възлест бастун с полирана дръжка, оформена като човешки череп. Казината нерядко превозваха едри търговци на дрога с частни самолети, докарваха ги в хотелите и ги оставяха в частни апартаменти, за да са далече от любопитните погледи на полицията. Тези персони показваха физиономиите си единствено вечер, в игралните зали. Иначе не съществуваха. От двете страни на Рок застанаха две стройни латиноамериканки, облечени в черна кожа и с татуирани сълзи под очите. Тези татуировки означаваха жени убийци или каквото мексиканците наричат Лас Тинкърбелс.

Рок впери поглед в Били.

— Кой си ти?

— Били Кънингам.

— Какво е Били Кънингам?

— Каквото ти искаш да бъде.

— Не опитвай да остроумничиш пред мен. Виждаш ли табелата на вратата? Магазинът е затворен.

— Дойдохме да купим ризи.

— Не слушаш и не четеш надписите.

— Какво ще кажете да почерпя по питие и да забравим? — предложи Били, който искаше да смекчи ситуацията и да излезе от магазина.

— Не пия — отговори наркодилърът без следа от смекчаване на тона.

— Мога ли да поръчам бутилка шампанско за теб и двете ти красиви приятелки?

— Те също не пият.

— Това е Вегас, човече. Всички пият.

— Шегите ти не са забавни, шибан кретен!

Рок удари бастуна в дланта си. В миналото, когато бе продавал фалшиви часовници на наивниците в Провидънс, Били се бе запознал с няколко наркодилъри. Всички до един ходеха въоръжени — нож, пистолет или палка. Сега предполагаше, че бастунът на Рок е оръжие, кух отвътре, с цев или някакво острие.

— Работя за Маркъс Дусет — каза Били.

— Сериозно?! И какво точно вършиш за него? — попита Рок.

— Дусет ме нае да хвана някакви измамници.

— Чувал съм, че измамници може да залови само друг измамник. Ти измамник ли си?

— Да, измамник съм.

— Вие, задници, стойте настрана — каза Рок на биячите.

Айк и Ти Бърд се отдръпнаха от надвисналата беля. Рок вдигна бастуна си и го сложи хоризонтално върху рамото на Били. Беше тежък и спокойно можеше да е повече от килограм. С леко движение на китката Рок би могъл да спука черепа му и да пръсне мозъка му по пода.

— Значи си измамник — каза Рок. — Това е странно, защото бях готов да се закълна, че си ченге.

— Опитах, но не отговарям на изискванията за ръст — отвърна Били.

— Ще ти дам шанс да докажеш, че не си ченге. Ако се издъниш, ще ти спукам главата. — Рок млъкна за момент, та заплахата му да стане ясна. — Разбираме ли се?

— Отлично.

— Добре. Чувал ли си името Док?

— Да, разбира се. Чувал съм за Док.

— Разкажи ми за него.

— Док е от източен Лос Анджелис, родом от Атланта. Може би най-добрият на света с тесте карти, когато не е захапал бутилката, което обаче се случва през повечето време.

— На лицето има белег. Опиши го.

— На върха на брадичката е. Някакъв тип в затвора забил острие във физиономията му и парче от него се отчупило. Не усеща нищо в долната част на челюстта си.

— Каква е специалността на Док?

— Зависи кого питаш.

— Моля?

— Док е лъжец от висока класа. По цял ден се упражнява да раздава карти от долната страна на тестето и да спестява цепенето, но никога не прилага тези трикове в игра, твърде рисковано е, макар че ще ти говори друго. Истинската му специалност е смяната на хладилника.

— Какво?

— Подменя тестето по време игра. Картите, които остават в тестето, не са топли и затова ги наричат така.

— Как го прави?

— В скута му има подредено тесте. Тестето, с което се играе, се размесва и се поднася на Док, за да цепи. Той го подменя при цепенето и дава подреденото тесте на глупака, който раздава следващата ръка. Съвършена илюзия.

— Какво става с подмененото тесте?

— При следващото прекъсване Док пуска старото тесте в кошче за боклук и го залива с бира. Ако някой го види, ще реши, че е старо и негодно и затова е изхвърлено.

Рок опитваше да разгадае изражението на Били. Извади от джоба си няколко чипа и започна да си играе с тях.

— Док лежа във федерален затвор и има досие. Много от това, което ми каза сега, го има в това досие. Сега ми кажи нещо, което не е там, или ще ти махна главата.

Били не искаше да напусне този свят пребит до смърт в магазин за надценени дрехи. Док беше посетил Вегас преди няколко години и общ приятел ги бе срещнал в заведение. Разказваха си истории чак докато слънцето не показа глава над кафявия пустинен пясък. Макар да идваха от различни светове, говореха един и същи език и се разделиха, сигурни, че пътищата им ще се пресекат отново.

— Док е суеверен — каза Били. — Когато подменя тестето, винаги държи ветрило от банкноти, с което прикрива смяната. Във ветрилото винаги има банкнота от два долара. За това има причина.

Чиповете изтракаха силно в ръката на Рок.

— Слушам — подкани го той.

— Второто име на Док е Джеферсън, а на банкнотата от два долара е портретът на Джеферсън. Ако успееш да напиеш Док достатъчно, непременно ще ти разкаже как семейството му произхожда от роб в плантацията на Джеферсън, във Вирджиния.

Един от чиповете падна от ръката на Рок на пода.

— Да, мамка му, познаваш го.

— Разбира се. Приятели сме.

Рок свали бастуна от рамото на Били.

— Инстинктът ми казва, че не трябва да ти вярвам, но сега ще минеш метър. Вземай си хубавите ризи и чупката оттук.

Падналият чип се търкаляше в краката на Били. Той се наведе и видя, че е скъп златен чип, който в салона за баровци на „Галакси“ се разменяше за сто хилядарки. Изправи се и погледна другите чипове в дланта на Рок. Всички бяха златни. Той си играеше с тях, като че ли бяха дребни джобни монети, и тогава през главата на Били мина откачена мисъл. Ако Рок не слуша инстинктите си, значи е уязвим. Защо да не го обере?

Реши да подложи идеята си на изпитание. Докато слагаше падналия чип в дланта на Рок, го чукна силно в останалите, после обърна длан нагоре, за да покаже, че чипът не е там. Рок изобщо не забеляза фокуса.

— Не искаш да загубиш това — каза му Били.

— Там, откъдето идва, има още много — отговори наркодилърът.

Не всеки ден на Били му се удаваше да отмъкне сто хилядарки и да излезе от магазина с тънка усмивка на устните.