Холи Блек
Злият крал (9)

8

Срещам се с Бомбата в старите покои на върховния крал Елдред. Този път съм решена да претърся всеки сантиметър от тях, преди Кардан да се настани — и съм категорична, че той ще живее тук, в най-безопасната част от двореца, без значение какво иска.

Когато пристигам, Бомбата пали и последната от дебелите свещи над камината. Струйките восък от тях са образували нещо като скулптура. Странно е да съм тук сега без Никасия или друг, който да ме разсейва, и мога да разгледам. Стените блестят от слюда, таванът е от клони и зелени лози. В преддверието сияе черупката на огромен охлюв — лампа с размерите на малка маса.

Бомбата ми се усмихва за миг. Бялата й коса е сплетена на плитки, в които има блещукащи сребърни мъниста.

Някой, на когото вярваш, вече те предаде.

Опитвам се да прогоня думите на Никасия от ума си. Все пак може да означават всичко. Това е типична за феите глупост, зловеща, но с така неясен смисъл, че може да е примамка към капан или да се отнася за нещо вече случило се, когато учехме заедно. Може би ме предупреждава за шпионин, на когото вярвам, или пък намеква за историята с Тарин и Лок.

И все пак не мога да спра да мисля за това.

— Значи, убиецът е избягал оттук? — казва Бомбата. — Призрака казва, че си хукнала след него.

Клатя глава.

— Нямаше убиец. А просто романтично недоразумение.

Тя извива вежди.

— Върховният крал е доста зле в романтиката — казвам аз.

— Сигурно. Искаш ли ти да претърсиш дневната, а аз спалнята?

— Да — отвръщам и тръгвам натам.

Тайният проход е до камината, която е във формата на ухилената уста на гоблин. Лавицата още е изтеглена настрани и разкрива спираловидни стъпала в стената. Затварям я.

— Наистина ли мислиш, че можеш да накараш Кардан да се настани тук? — вика ми Бомбата от другата стая. — Ще е жалко такова великолепно жилище да стои неизползвано.

Навеждам се, за да започна да свалям книги от лавиците. Отварям ги и ги изтърсвам, за да видя дали ще изпадне нещо от тях.

Няколко пожълтели и разпадащи се парчета хартия политат надолу заедно с перо и извит нож за писма от слонова кост. Някой е издълбал едната книга, но в полученото гнездо няма нищо. А друга е проядена от насекоми. Изхвърлям я.

— Стаята на Кардан се запали — викам на Бомбата. — Нека се изразя по друг начин. Не се запали, ами той я запали.

Тя се смее.

— Ще му трябват дни, за да изгори всичко тук.

Поглеждам към книгите и не съм толкова сигурна. Те са така изсъхнали, че сякаш ще лумнат в пламъци само ако ги гледам достатъчно дълго. Трупам ги с въздишка и минавам към възглавниците, вдигам килимите. Под тях откривам само прах.

Изпразвам всички чекмеджета на огромното писалище: метални писци за пера, камъни с гравирани лица, три пръстена с печат, дълъг зъб от създание, което не мога да определя, три мускала с течност, която е изсъхнала в нещо черно и твърдо.

В друго чекмедже намирам бижута. Огърлица от черен кехлибар, гривна от мъниста със закопчалка, тежки златни пръстени.

Накрая откривам кварцови кристали, шлифовани като гладки топчета и копия. Когато вдигам един към светлината, нещо вътре помръдва.

— Бомба? — викам малко пискливо.

Тя идва в стаята, носи така обсипано със скъпоценни камъни палто, че не мога да си представя как някой би стоял изправен с него.

— Какво има?

— Виждала ли си такова нещо?

Вдигам кристалната топка.

Тя се вглежда в нея.

— Като че ли е Дейн.

Вземам я пак и поглеждам вътре. Младият принц Дейн седи на черен кон, държи лък в едната си ръка и ябълки в другата. Елоуин седи на пони до него, а Рия е от другата му страна. Той хвърля три ябълки във въздуха и всички опъват тетивата и стрелят.

— Случило ли се е? — питам.

— Вероятно — казва тя. — Явно някой е омагьосал тези глобуси за Елдред.

Мисля си за легендарните мечове на Гримсен, за златния жълъд, който пазеше последните думи на Лириопа, за плата на майка Мароу, който може да се превърне в най-наточеното острие, и за всички други вълшебни дарове за върховния крал. Тези тук изглеждат достатъчно обикновени, за да бъдат прибрани в чекмедже.

Вадя всички, за да видя какво има в тях. Виждам Бейлкин като новородено дете, бодлите вече никнат по кожата му. Той плаче в ръцете на смъртна акушерка с изцъклени от магията очи.

— Виж това — казва ми Бомбата със странно изражение.

Виждам Кардан, като много малък. Облечен е с твърде голяма ризка, която му виси като рокля. Бос е, краката му и ризата са опръскани с кал, но на ушите му висят големи халки, сякаш някой възрастен му е дал обиците си. Една жена с рога стои наблизо и той тича към нея. Тя стиска китките му, преди да е залепил мръсните си ръце на полите й.

Жената му казва нещо строго и го отблъсква. Когато той пада, тя почти не забелязва, твърде потънала е в разговор с други придворни. Очаквам Кардан да се разплаче, но той се отдалечава към едно дърво, по което се катери по-голямо момче. Момчето казва нещо и Кардан го сграбчва за глезена.

След миг момчето пада на земята и малката пухкава ръка на Кардан се свива в юмрук. Щом чува шума от борбата, жената се обръща и се смее, явно доволна от лудориите му.

Кардан се обръща към нея и също се усмихва.

Аз прибирам кристалната топка в чекмеджето. Кой би искал да пази това? Ужасно е.

И все пак не е опасно. Няма причина да правя нещо с него, освен да го оставя на мястото му. С Бомбата продължаваме да претърсваме стаята. Щом се уверяваме, че е безопасна, минаваме през врата с резбована сова и се връщаме в спалнята на краля.

В средата на стаята има огромно легло със зелен балдахин, на който е бродиран със златно символът на рода Грийнбрайър. Дебели одеяла от коприна като паяжина са постлани върху дюшека, който мирише така, сякаш е пълен с цветя.

— Хайде — казва Бомбата, тръшва се на леглото, претъркаля се и се взира в тавана. — Нека се уверим, че е безопасно за новия върховен крал. За всеки случай.

Аз поемам рязко дъх от изненада, но я следвам. При тежестта ми дюшекът хлътва и ме залива замайващ аромат на рози.

Хипнотизиращо е да лежиш върху завивките на краля на Елфхейм, да вдишваш аромата на неговите нощи. Бомбата слага ръце под главата си, сякаш не е кой знае какво, но аз помня как ръката на върховния крал Елдред докосваше главата ми и леката тръпка на притеснение и гордост, която изпитвах всеки път, когато ме погледнеше. Да лежа на това легло, за мен е все едно да си обърша мръсните селски крака в трона.

И все пак как бих могла да не го направя?

— Нашият крал е голям щастливец — казва Бомбата. — И аз бих искала такова легло, достатъчно широко за някой гост или пък за двама.

— О, така ли? — питам, за да я подразня, както правех със сестрите си. — Някой конкретен ли?

Тя извръща смутено очи и това привлича вниманието ми. Надигам се на лакът.

— Чакай! Познавам ли го?

Отговорът й се бави само миг, а това си е достатъчно дълго.

— Познавам го! Призрака?

— Джуд! Не.

Мръщя се.

— Хлебарката?

Бомбата сяда, дългите й пръсти дърпат завивката към нея. Тъй като не може да лъже, само въздъхва.

— Не разбираш.

Бомбата е красива, с деликатни черти и топлокафява кожа, огромна бяла коса и сияещи очи. Мисля си, че с нейната комбинация от чар и умения може да има когото си поиска.

Черният език на Хлебарката, извитият му нос и туфичката коса на върха на скалпа му го правят впечатляващ и страховит, но дори според естетиката на Царството на феите, дори на място, където нечовешката красота се цени наред с почти отвращаваща грозота, той едва ли би предположил, че Бомбата си пада по него.

Аз никога не бих предположила.

Не знам как да й кажа това, без да прозвучи като обида към него.

— Май наистина не разбирам — признавам.

Тя дърпа една възглавница в скута си.

— Моите близки загинаха в един жесток, кръвожаден двор преди векове и аз останах сама. Отидох в човешкия свят и станах дребен крадец. Не бях особено добра в това. Най-често просто използвах магия, за да прикрия грешките си. Тогава ме забеляза Хлебарката. Той установи, че макар да не ме бива особено за крадец, съм много умела в приготвянето на отвари и бомби. Останахме заедно десетилетия. Той беше толкова внимателен, елегантен и очарователен, че можеше да измами хората без никаква магия.

Усмихвам се при мисълта за Хлебарката с бомбе и жилетка, с джобче за часовника, развеселен от света и всичко в него.

— После му хрумна да откраднем нещо от Двора на зъбите на Север. Измамата не се получи. Хванаха ни и ни обсипаха с проклятия и забрани. Промениха ни. Накараха ни да им служим. — Тя щракна с пръсти и излетяха искри. — Забавно, нали?

— Сигурна съм, че не е било.

Тя пак ляга и продължава:

— Хлебарката… Ван, не мога да го наричам Хлебарката, докато говоря за това. Благодарение на Ван издържах там. Той ми разказваше приказки как кралица Маб пленила леден гигант, как победила всички велики чудовища на древността и спечелила върховната корона. Приказки за невъзможното. Не знам дали щях да оцелея без него. И тогава, при един провал, Дейн ни хвана. Искаше да предадем Двора на зъбите и да се присъединим към него. И ние го направихме. Призрака вече беше на негова страна и тримата станахме страховит екип. Аз правех експлозивите. Хлебарката крадеше всичко от всеки. А Призрака беше безшумният точен стрелец. И ето ни сега, най-сетне в безопасност в двора на Елфхейм, работим за самия върховен крал. Погледни ме, проснала съм се на кралското му легло дори. Но вече няма причини Ван да ми държи ръката и да ми пее, когато страдам. Вече няма защо да се занимава с мен.

Тя млъква. И двете се взираме в тавана.

— Трябва да му кажеш — продумвам.

Не е лош съвет, мисля си. Не е съвет, който бих послушала, но това не го прави лош.

— Сигурно. — Бомбата се надига на леглото. — Няма никакви уловки или капани. Мислиш ли, че е безопасно да настаним краля тук?

Мисля си за момчето от кристала, за гордата му усмивка и свития юмрук. Мисля си за рогатата жена, сигурно майка му, която го отблъсна от себе си. Мисля си за баща му, върховния крал, който не си е направил труда да се намеси, не си е направил труда да се погрижи той да бъде облечен и с почистено лице. Мисля си как Кардан не искаше да дойде в тези покои.

Въздъхвам.

— Ще ми се да можех да се сетя за друго по-безопасно място за него.

 

 

В полунощ трябва да присъствам на пиршество. Седя на няколко места от трона и ровя из чинията с печени змиорки. Три пиксита пеят акапелно, докато придворните се опитват да се впечатлят взаимно с остроумия. Над нас от полилеите се спускат дълги восъчни струи.

Върховният крал Кардан се усмихва великодушно на събралите се и се прозява като котка. Косата му е рошава, сякаш е прокарал само пръсти през нея, след като е станал от леглото ми. Очите ни се срещат и аз ги извръщам първа, с пламнало лице.

Целувай ме, докато ми омръзне.

Виното е сервирано в цветни гарафи. Те сияят като аквамарин, сапфир, цитрин, рубин, аметист и топаз. Идват и следващите ястия, със захаросани теменужки и замразена роса.

След тях се появяват стъклени похлупаци, под които малки сребристи рибки се носят из облак бледосин дим.

— От Морските дълбини — казва една от готвачките, облечена подобаващо за случая, и се покланя.

Поглеждам през масата към Рандалин, министъра на ключовете, но той демонстративно не ми обръща внимание.

Навсякъде около мен се вдигат похлупаци и димът, ухаещ на пипер и билки, изпълва стаята.

Виждам как Лок се настанява до Кардан, като дърпа в скута си момичето, чието място заема. Тя рита с копита и отмята рогатата си глава със смях.

— О! — казва Кардан, като вдига златен пръстен от чинията си. — Явно моята риба е имала нещо в корема си.

— И моята — казва придворна от другата му страна и вдига сияеща перла колкото напръстник. Смее се от удоволствие. — Дар от морето.

Във всяка сребриста риба има съкровище. Готвачките са повикани, но започват да заекват, че рибата била прясно уловена и наложена само с билки в кухнята. Мръщя се към чинията си, към мънистата от морско стъкло, които намирам под хрилете на рибата си.

Когато вдигам поглед, виждам, че Лок държи златна монета, вероятно част от съкровището на потънал кораб на смъртните.

— Виждам, че го зяпаш — казва Никасия, като сяда до мен.

Тази нощ е с рокля от златна дантела. Тъмната й турмалинова коса е прибрана назад с два златни гребена във формата на челюсти на акула.

— Или пък гледам просто дрънкулките и златото, с които майка ти си мисли, че може да си купи благоволението на този двор — казвам аз.

Тя взема една теменужка от чинията ми и я слага деликатно на езика си.

— Изгубих любовта на Кардан заради нехайните думи и още по-нехайните целувки на Лок, захаросани като тези цветя — казва тя. — Сестра ти изгуби твоята любов, за да получи неговата, нали? Но всички знаем какво изгуби ти.

— Лок ли? — смея се. — Моля ти се.

Тя сбърчва вежди.

— Е, със сигурност не самия върховен крал, когото не спираш да зяпаш.

— Със сигурност — повтарям, без да срещам погледа й.

— Знаеш ли защо не издаде на никого моята тайна? — пита ме тя. — Вероятно си си казала, че е приятно да ме държиш в ръцете си. Но всъщност знаеш, че никой няма да ти повярва. Аз съм част от този свят. Ти не си. И го знаеш.

— Ти дори не си част от сушата, морска принцесо — напомням й.

И все пак не мога да не си помисля как не ме послушаха в Живия съвет. Спомням си как ми влязоха под кожата нейните думи.

Някой, на когото вярваш, вече те предаде.

— Това никога няма да бъде твоят свят, смъртна — казва тя.

— Това е мое — отвръщам, гневът ме прави безразсъдна. — Моята земя и моят крал. И аз ще ги защитавам. Ти можеш ли да кажеш същото?

— Той не може да те обича — казва ми тя с внезапна острота.

Очевидно не й хареса, че обявих Кардан за свой. Очевидно още е влюбена в него и също толкова очевидно няма представа какво да стори по въпроса.

— Какво искаш? — питам я. — Просто си седях тук, гледах си моята работа, ядях си вечерята. Ти дойде при мен. Ти ме обвиняваш в… дори не знам в какво.

— Кажи ми с какво го държиш — казва Никасия. — Как го измами да те направи своята дясна ръка, точно теб, която презираше и не можеше да понася? Как така те слуша?

— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш нещо.

Обръщам се към нея и й посвещавам цялото си внимание. Чудех се за тайния проход в двореца, за жената от кристала.

— Казах ти вече всичко, което… — започва тя.

— Не това. За майката на Кардан — прекъсвам я аз. — Коя е тя? Къде е сега?

Тя се опитва да превърне изненадата си в подигравка.

— Ако сте такива добри приятели, защо не попиташ него?

— Не съм казала, че сме приятели.

Един слуга с остри зъби и пеперудени крила ни носи следващото ястие. Сърце на елен, полусурово и пълнено с печени лешници. Никасия човърка месото и го къса, кръв потича по пръстите й.

Тя прокарва език по червените си зъби.

— Тя беше никоя, просто едно момиче от по-нисшите дворове. Елдред така и не я направи наложница, дори след като му роди дете.

Примигвам от изненада.

Тя изглежда безкрайно доволна, сякаш невежеството ми по този въпрос доказва веднъж завинаги колко неадекватна съм.

— Сега е твой ред.

— Искаш да знаеш какво направих, за да го накарам да ме издигне така? — питам, като се навеждам към нея, достатъчно близо, за да се усеща топлината на дъха ми. — Целунах го по устата и после го заплаших, че ще го целуна отново, ако не прави точно каквото искам.

— Лъжкиня — съска тя.

— Щом сте толкова добри приятели — повтарям аз думите й с огромно удоволствие, — защо не го попиташ?

Тя поглежда към Кардан, устата му е червена от кръв, короната е килната на челото му. Те си подхождат — и двамата са чудовища. Той не поглежда насам, зает е да слуша свирача на лютня, който композира игрива ода за управлението му.

Моят крал — мисля си. — Но само за година и един ден, а пет месеца вече изминаха.