Холи Блек
Злият крал (6)

5

Мятам се из гнездо от одеяла, хартии и свитъци на килима пред огъня, когато Призрака ме буди. Пръстите ми са изцапани с мастило и восък. Оглеждам се, опитвам се да си спомня кога съм станала, какво съм писала и на кого.

Хлебарката стои до отворения панел на тайния проход към покоите ми, гледа ме със своите отразяващи светлината нечовешки очи.

Кожата ми е потна и студена. Сърцето ми препуска.

Още усещам по езика си вкуса на отрова — горчив и натрапчив.

— Той отново започна — казва Призрака.

Няма нужда да питам за кого говори. Може и да измамих Кардан да стане крал, но още не съм се научила как да го накарам да се държи подобаващо.

Докато аз събирах информация, той е бил с Лок. Знаех си, че ще има проблеми. Търкам лице с мазолестата си длан.

— Ставам.

Още съм с дрехите от вечерта и изчетквам жакета си. Влизам в спалнята, прибирам косата си назад, връзвам я с кожена връв и я покривам с кадифена шапка.

Хлебарката ме гледа смръщено.

— Измачкана си. Не бива да виждат негово величество със сенешал, който прилича на току-що измъкнат от леглото.

— Вал Морен имаше сламки в косата през последното десетилетие — напомням му, като вадя няколко полуизсъхнали листа мента от шкафа си и ги дъвча, за да освежа дъха си. Последният сенешал на върховния крал беше смъртен като мен, склонен към не особено достоверни пророчества и смятан от всички за луд. — Вероятно едни и същи сламки.

Хлебарката се прокашля.

— Вал Морен е поет. За поетите правилата са други.

Не му обръщам внимание и следвам Призрака през тайния проход, който води към сърцето на двореца. Спирам само да проверя дали ножовете ми са още в гънките на дрехите. Стъпките на Призрака са така тихи, че когато е твърде тъмно за човешките ми очи, ми се струва, че съм сама.

Хлебарката не ни следва. Той тръгва със сумтене в обратната посока.

— Къде отиваме? — питам в мрака.

— В неговите покои — казва ми Призрака, когато излизаме в коридор един етаж под покоите на Кардан. — Там става някаква суматоха.

Трудно ми е да си представя в каква неприятност може да се е забъркал върховният крал в собствените си покои, но не след дълго разбирам. Когато пристигаме, виждам Кардан сред отломките на мебелите му. Завесите са смъкнати, рамките на картините са строшени, платната са изритани, мебелите са изпочупени. В ъгъла тлее огън и мирише на дим и разлято вино.

И той не е сам. На един диван седят Лок и две красиви феи — момче и момиче, едното с рога на овен, а другото с дълги уши с туфички в края, като на сова. Всички са много пияни и разсъблечени. Гледат как стаята гори с някакъв мрачен интерес.

Слуги се спотайват в коридора, не знаят дали трябва да се изправят пред яростта на краля и да почистят. Дори стражите му изглеждат стреснати. Стоят смутено пред огромните врати — едната едва се крепи на пантите си, — готови да защитават върховния крал от всяка заплаха, но не и от него самия.

— Карда… — Но се опомням и се покланям ниско. — Ваше пъклено величество.

Той се обръща и за миг като че ли вижда през мен, сякаш няма представа коя съм. Устата му е оцветена в златно, а зениците му са огромни от интоксикацията. После устните му се извиват в познатата подигравателна усмивка.

— Ти.

— Да. Аз.

Посочва към мях с вино.

— Пийни си.

Ловната му риза с широки ръкави виси разкопчана. Краката му са боси. Сигурно трябва да съм доволна, че поне е с панталон.

— Алкохолът не ми понася, милорд — казвам напълно искрено, като присвивам предупредително очи.

— Не съм ли твой крал? — пита той, предизвиквайки ме да му противореча, предизвиквайки ме да откажа.

И аз покорно, защото сме пред свидетели, вземам мяха и го допирам до стиснатите си устни, като се преструвам, че отпивам дълга глътка.

Не знам дали съм го заблудила, но той не настоява.

— Оставете ни сами — казвам аз, като соча феите на дивана, включително Лок. — Вие. Излизайте. Веднага.

Двамата непознати се обръщат умолително към Кардан, но той почти не ги забелязва и не отменя заповедта ми. След дълъг момент те стават намусени и излизат през строшената врата.

Лок не бърза да стане. Усмихва ми се на излизане с онази изпълнена с намеци усмивка, която не мога да повярвам, че някога съм смятала за очарователна. Поглежда ме, сякаш споделяме някакви тайни, макар да не е така. Не споделяме нищо.

Мисля за Тарин, която ме чакаше пред покоите ми, когато тази забава е започнала. Питам се дали е чула за това. Питам се дали е свикнала да стои до късно с Лок и да гледа как разни неща горят.

Призрака кимва с русата си глава към мен, очите му светят от веселие. Той е с дворцова ливрея. За рицарите в коридора и за всички останали той е просто член на личната стража на върховния крал.

— Ще се погрижа всички да си останат по местата — казва ми, като излиза навън и издава някакви заповеди на другите рицари.

— Е? — питам и оглеждам стаята.

Кардан свива рамене и сяда на току-що освободения диван. Дърпа малко от пълнежа от конски косъм, който стърчи през разкъсаната тапицерия. Движенията му са лениви. Струва ми се опасно да спра задълго погледа си върху него, сякаш е така пропит с развала, че може да се заразя.

— Имаше още гости — казва той, сякаш това е обяснение. — Те си тръгнаха.

— Не мога да си представя защо — казвам възможно най-сухо.

— Разказаха ми една история — отвръща Кардан. — Искаш ли да я чуеш? Имало едно време едно човешко момиче, откраднато от феите, и заради това тя се заклела да ги унищожи.

— Еха — казвам аз. — Това е истинско доказателство колко не те бива за крал, щом вярваш, че твоето управление може да унищожи Царството на феите.

Все пак думите му ме притесняват. Не искам да гадаят за мотивите ми. Не бива да ме смятат за твърде влиятелна. Изобщо не бива да мислят за мен.

Призрака се връща от коридора, обляга вратата на рамката и я затваря, доколкото е възможно. Пъстрите му очи са мрачни.

Обръщам се пак към Кардан.

— Не ме извикаха тук заради тази историйка. Какво стана?

— Това — казва той и тръгва със залитане към стаята с леглото.

В сцепеното дърво на таблата виждам две дълбоко забити черни стрели.

— Ядосан си, че някой от гостите ти е стрелял по леглото? — питам.

Той се смее.

— Не се целеха в леглото.

Разпъва ризата си и виждам дупката в плата и ивица разранена кожа на торса му.

Дъхът ми спира.

— Кой го направи? — пита Призрака. После се вглежда по-внимателно в него: — И защо стражите отвън не са по-притеснени? Не се държат, сякаш не са успели да предотвратят опит за убийство.

Кардан свива рамене.

— Ами сигурно си мислят, че аз съм стрелял по гостите си.

Пристъпвам към него и забелязвам няколко капки кръв по една от разхвърляните възглавници. Има и бели цветчета, сякаш израснали от плата.

— Някой друг беше ли ранен?

Той кима.

— Стрелата я уцели в крака, тя се разпищя и въобще се държеше като обезумяла. Затова е разбираемо някой да реши, че аз съм я прострелял, когато сме били сами. Истинският стрелец избяга през стените. — Той присвива очи към мен и Призрака, накланяйки глава, очите му пламтят обвинително. — Явно има тайни проходи.

Дворецът на Елфхейм е построен на хълм, като покоите на върховния крал Елдред се намират в самия му център, а стените им са покрити с корени и цъфнали лози. Целият двор предполагаше, че Кардан ще живее там, но той реши да се премести възможно най-далече от тях, на самия връх на хълма, с кристални панели, вградени в земята, като прозорци. Преди коронацията му това бяха покоите на най-непривилегирования член от кралското семейство. Сега всички тук се опитват да се наместят така, че да са възможно най-близо до новия върховен крал. А покоите на Елдред — изоставени и твърде великолепни, за да дръзне някой да се настани в тях — са празни.

Знам само няколко входа към покоите на Кардан — единствения огромен, покрит с дебело стъкло прозорец, омагьосан никога да не се чупи; двойните врати и явно някакъв таен проход.

— Няма го на нашата карта с тунелите — казвам му.

— О… — отвръща той, но не съм сигурна, че ми вярва.

— Видя ли кой стреля по теб? И защо не каза на стражите какво се е случило наистина? — питам го.

Той ме поглежда подразнено.

— Видях само нещо черно. И защо не съм казал на стражите… ами защитавах теб и Двора на сенките. Не мисля, че бихте искали кралската стража да нахлуе в тайните ви проходи!

На това нямам отговор. Най-притеснителното у Кардан е колко добре играе ролята на глупак, за да прикрие острия си ум.

Срещу леглото има вграден в стената гардероб, който заема цялата й дължина. На него е изрисуван циферблат със съзвездия вместо цифри. Стрелките на часовника сочат към съзвездие, предвещаващо особено страстен любовник.

Отвътре това изглежда просто гардероб, препълнен с дрехите на Кардан. Вадя ги и ги хвърлям на пода на купчина от кадифе, сатен и кожа. Той възкликва от леглото с престорен ужас.

Притискам ухо към дървения гръб на гардероба, ослушвам се за някакво въздушно течение. Призрака прави същото в другия край. Пръстите му намират резе и една тънка врата се отваря.

Макар да знаех, че дворецът е изпълнен с тайни проходи, никога не съм си представяла, че има и в спалнята на Кардан. И все пак… трябваше да претърся всеки сантиметър от стените. Можех поне да накарам някой от другите шпиони да го стори. Но избягвах това, защото не исках да остана насаме с Кардан.

— Остани с краля — казвам на Призрака, вземам свещ и тръгвам в мрака зад стената, за да не бъда отново сама с него.

Тунелът е сумрачен, осветен единствено от златни ръце, които държат факли с бездимен зелен пламък. Каменният под е покрит с протрит килим, странен декоративен детайл за таен проход.

След няколко крачки намирам арбалета. Не е малък като онзи, който носех аз. Този е масивен, повече от половината ми ръст и очевидно е довлечен тук — виждам как килимът е нагърчен в посоката, от която са дошли.

Който и да е стрелял, направил го е от тук.

Прескачам арбалета и продължавам. Подобен проход би трябвало да има много разклонения, но този няма. От време на време се спуска надолу като рампа и се извива, но има само една посока — право напред. Бързам все повече и повече, ръката ми заслонява пламъка на свещта, за да не угасне.

Стигам до тежка дървена плоча, на която е гравиран кралският герб, същият като на пръстена на Кардан.

Бутам я и тя се мести, явно е на релси. От другата страна има лавица.

До този момент само бях чувала истории за великолепието на покоите на върховния крал в самото сърце на двореца, като огромните клони на самия трон пълзят през стените. Макар че не съм ги виждала досега, по описанията съдя, че няма как да съм другаде.

Тръгвам през огромните високи зали на покоите на Елдред със свещ в едната ръка и нож в другата.

И там, на леглото на върховния крал, седи Никасия с мокро от сълзи лице.

Дъщерята на Орлаг, принцеса на Морските дълбини, отгледана в Двора на върховния крал според условията на сключения преди десетилетия мирен договор между Орлаг и Елдред. Никасия, която някога беше от групата на ужасните приятели на Кардан. Тя беше и негова любима, докато не го предаде заради Лок. Откакто Кардан стана крал, не съм ги виждала често заедно, но едва ли подобно пренебрежение от негова страна може да се сметне за смъртна обида.

— Ти? — крещя аз. — Ти ли стреля по Кардан?

— Не му казвай! — Тя ме гледа яростно и бърше мокрите си очи. — И прибери този нож.

Никасия е с роба, бродирана с феникси и увита плътно около тялото й. На ушите й блестят по три обици, които се вият по тях чак до синкавите връхчета. Косата й е станала по-тъмна, откакто я видях за последно. Тя винаги е с цветовете на морето, но сега е с цвета на бурно море — наситено зеленикавочерно.

— Да не си откачила? — крещя аз. — Опита се да убиеш върховния крал на Царството на феите.

— Не съм — отвръща. — Заклевам се. Исках да убия момичето с него.

За миг съм твърде стъписана от тази жестокост и безразличие, за да мога да продумам.

Поглеждам я отново, поглеждам робата, която притиска така плътно. И докато думите й още отекват в главата ми, внезапно съвсем ясно разбирам какво се е случило.

— Искала си да го изненадаш в покоите му.

— Да.

— Но той не е бил сам… — продължавам с надеждата, че тя ще ми разкаже останалото.

— Когато видях арбалета на стената, ми се стори, че няма да е толкова трудно да се прицеля — казва тя, забравила за онази част с влаченето му през прохода, макар че е бил тежък, неудобен и едва ли е било лесно.

Питам се колко ли ядосана е била, колко обезумяла от гняв.

Разбира се, може и да е разсъждавала съвсем ясно.

— Това е измяна — казвам високо. Осъзнавам, че треперя. Може би остатъчен ефект от мисълта, че някой се е опитал да убие Кардан, от осъзнаването, че можеше да умре. — Ще те екзекутират. Ще те накарат да танцуваш до смърт с железни обувки, нажежени като ръжени. Ще си късметлийка, ако просто те хвърлят в Кулата на забравата.

— Аз съм принцеса на Морските дълбини — казва тя високомерно, но виждам шока по лицето й, когато осъзнава думите ми. — Не се подчинявам на законите на сушата. Освен това ти казах, че не се целех в него.

Сега разбирам кое беше най-ужасното в поведението й в училище: тя си мислеше, че никога не може да бъде наказана.

— Преди стреляла ли си с арбалет? — питам я. — Изложила си живота му на опасност. Той можеше да умре. Идиотка такава, той можеше да умре.

— Нали ти казах, че… — започва отново тя.

— Да, да, договорът между сушата и морето — прекъсвам я все още вбесена. — Но по една случайност разбрах, че майка ти има намерение да го наруши. Ще каже, че е бил сключен със стария върховен крал Елдред, а не с Кардан. И вече не важи. Което означава, че той няма да те защитава.

И тогава Никасия зяпва насреща ми, изплашена за първи път.

— Откъде знаеш това?

Не бях сигурна — мисля си. — Вече съм.

— Нека просто приемем, че знам всичко — казвам аз. — Всичко. Винаги. И все пак съм готова да сключа сделка с теб. Ще кажа на Кардан, на стражите и на всички останали, че стрелецът е избягал, ако направиш нещо за мен.

— Да — отговаря тя, преди още да е чула условията ми, и разкрива колко е отчаяна.

За миг в мен се надига жаждата за мъст. Някога тя се смееше на унижението ми. Сега мога аз да се надсмивам над нейното.

Ето каква е властта, чистата, неограничена власт. Чудесно е.

— Кажи ми какво планира Орлаг — казвам аз, прогонвайки тези мисли.

— Нали вече знаеш всичко — отвръща тя намусено и става от леглото, като все още придържа робата си.

Предполагам, че под нея няма много дрехи, ако изобщо има.

Просто трябваше да влезеш при него — внезапно искам да й кажа. — Просто трябваше да му кажеш да забрави за другото момиче. И може би той щеше да го направи.

— Искаш ли да купиш мълчанието ми, или не? — питам, като сядам в края на възглавниците. — Нямаме много време, преди някой да дойде да ме търси. Ако те видят, ще е твърде късно за отричане.

Никасия въздъхва страдалчески.

— Майка ми казва, че той е млад и слаб крал, позволява твърде много да му влияят. — И ме поглежда многозначително. — Смята, че той ще отстъпи пред исканията й. Ако го направи, тогава нищо няма да се промени.

— А ако не го направи…?

Тя вирва брадичка.

— Тогава с мира между сушата и морето е свършено и сушата ще страда от това. Островите на Елфхейм ще потънат под вълните.

— И после какво? — питам. — Кардан едва ли ще избяга с теб, ако майка ти наводни палата.

— Ти не разбираш. Тя иска ние да се оженим. Иска да стана кралица.

Толкова съм изненадана, че за миг просто се взирам в нея, борейки се с напушилия ме див, паникьосан смях.

— Ти току-що стреля по него.

Погледът й е изпълнен с нещо повече от омраза.

— Е, ти уби Валериан, нали? Видях го в нощта, когато изчезна, и говореше за теб, казваше как ще ти отмъсти, задето си го ранила. Хората говорят, че е умрял по време на коронацията, но аз знам, че не е така.

Тялото на Валериан е погребано в имението на Мадок, до конюшните, и ако са го изровили, щях да съм разбрала. Тя само предполага.

И какво, ако съм го убила? Аз съм дясната ръка на върховния крал на Царството на феите. Той може да ми опрости всяко престъпление.

И все пак споменът за това връща ужаса, с който се борих за живота си. И ми напомня колко щеше да е доволна тя от смъртта ми, както бе доволна и от всичко, което Валериан ми причиняваше. Както беше доволна и от омразата на Кардан.

— Когато ти хванеш мен в измяна, ще можеш да ме принудиш да ти разкрия моите тайни — казвам аз. — Но в момента предпочитам да чуя какво смята да прави майка ти с Бейлкин.

— Нищо — казва Никасия.

— А аз си мислех, че вълшебните създания не могат да лъжат.

Тя крачи из стаята. Обута е с пантофки, чиито носове се извиват като папрати.

— Не лъжа! Майка ми вярва, че Кардан ще се съгласи с условията й. Тя просто ласкае Бейлкин. Кара го да си мисли, че е важен, но няма да бъде. Няма.

Опитвам се да осъзная целия заговор.

— Защото той е нейният резервен план, ако Кардан откаже да се ожени за теб.

Завива ми се свят при мисълта, че в никакъв случай не бива да позволявам Кардан да се ожени за Никасия. Ако го направи, няма да мога да ги сваля от трона. Оук никога няма да царува.

И аз ще изгубя всичко.

Тя присвива очи.

— Казах ти достатъчно.

— Мислиш си, че още играем някаква игра.

— Всичко е игра, Джуд — отвръща тя. — Знам го. И сега ти си на ход. — С тези думи тя тръгва към огромните врати и отваря едната. — Върви и им кажи каквото искаш, но знай едно. Някой, на когото вярваш, вече те предаде.

Чувам тракането на пантофките й по камъка, а после тежкото затръшване на дървената врата.

Мислите ми бушуват, докато се връщам по тайния проход. Кардан ме чака в главната стая на покоите си, изтегнат на един диван. Ризата му още е отворена, но раната е превързана. Монета танцува по пръстите му — един от номерата на Хлебарката.

Някой, на когото вярваш, вече те предаде.

През разбитата врата Призрака ни гледа от мястото си до личната стража на върховния крал. Улавя погледа ми.

— Е? — пита Кардан. — Разкри ли моя неуспял убиец?

Клатя глава, не мога да се накарам да продумам. Оглеждам отломките в стаите. Тук не може и дума да става за безопасност, а и смърди на дим.

— Хайде — казвам, хващам го за ръката и той се изправя нестабилно. — Не може да спиш тук.

— Какво е станало с бузата ти? — пита ме, когато погледът му се фокусира върху мен.

Достатъчно близо е, за да видя дългите мигли и златния обръч около черните ириси.

— Нищо.

Позволява ми да го изведа в коридора. При появата ни Призрака и останалите пазачи веднага застават мирно.

— Свободно — казва Кардан с махване на ръка. — Моят сенешал ме води някъде. Не се тревожете, сигурен съм, че има някакъв план.

Стражите му тръгват в колона след нас, някои от тях се мръщят, докато почти го влача към покоите си. Не искам да го водя там, но не смея да го оставя никъде другаде.

Той оглежда с изумление бъркотията там.

— Къде… Ти наистина ли спиш тук? Вероятно трябва да подпалиш и твоите покои.

— Може би — отвръщам, като го водя към леглото.

Странно е да докосвам гърба му. Чувствам топлината на кожата му през тънката риза, усещам свиването на мускулите.

Не ми се струва редно да го докосвам, сякаш е някой обикновен, сякаш не е върховният крал и мой враг.

Той не чака втора покана, за да се просне на леглото ми с глава върху възглавницата, черната му коса се разпилява като гарванови пера. Поглежда ме с очи с цвят на нощ, красиви и ужасни едновременно.

— За миг се зачудих дали ти не си стреляла по мен.

Кривя лице.

— И защо реши, че не съм аз?

Той ми се ухилва.

— Защото не уцелиха.

Вече казах, че умее да направи комплимент, но така, че да те заболи. Но може и да каже нещо, което трябва да е обидно, но звучи наистина проницателно.

Очите ни се срещат и нещо опасно проблясва в неговите.

Той те мрази — напомням си.

— Целуни ме пак — казва ми, пиян и оглупял. — Целувай ме, докато ми омръзне.

Усещам тези думи като ритник в корема. Той вижда изражението ми и се смее подигравателно. Не знам на кого от двама ни се присмива.

Той те мрази. Дори и да те желае, пак те мрази.

Може би заради това те мрази още повече.

След миг очите му се затварят. Гласът му стихва до шепот, сякаш говори на себе си:

— Ако ти си болестта, сигурно ти си и лекът за нея.

Унася се в сън, но аз оставам будна.