Холи Блек
Злият крал (16)

15

Роклите пристигат на следващия ден — цели сандъци с рокли, заедно с палта и елегантни жакетчета, кадифени панталони и високи ботуши. Всички изглеждат така, сякаш принадлежат на някой яростен, някой едновременно по-добър и по-лош от мен.

Обличам се и преди да приключа, Татерфел влиза. Тя настоява да среши косата ми назад и да я прихване с нов гребен, резбован във формата на жаба с око от жълт скъпоценен камък.

Поглеждам се с палтото от черно кадифе, поръбено със сребро, и си мисля за усилията, които Тарин е положила, за да го избере. Искам да мисля само за това и за нищо друго.

Някога тя ми каза, че малко ме мрази, задето ставам свидетел на униженията, на които я подлагат благородниците. Питам се дали затова ми е така трудно да забравя за случилото се с Лок — защото тя го видя и всеки път щом я погледна, си спомням какво е чувството да те направят на глупак.

Когато се гледам в новите си дрехи обаче, си мисля за всички хубави неща, които произтичат от това някой да те познава достатъчно добре, за да разбира надеждите и страховете ти. Може и да не съм признала на Тарин всички ужасни неща, които сторих, и страховитите умения, които придобих, но тя ме е облякла така, сякаш знае.

С новите си дрехи тръгвам към набързо свиканата среща на Съвета и ги слушам как обсъждат дали Никасия е предала на Орлаг гневното съобщение на Кардан и дали рибата може да лети (това е Фала).

— Няма никакво значение дали го е направила — казва Мадок. — Върховният крал ясно показа позицията си. Ако няма да се ожени, тогава трябва да приемем, че Орлаг ще изпълни заплахите си. Което означава, че ще иска кръвта му.

— Много бързате — казва Рандалин. — Не трябва ли първо да обмислим дали споразумението още е в сила?

— Какъв смисъл има да обмисляме това? — пита Микел и поглежда косо към Нихуар. — Дворовете на тъмните елфи не се осланят на надежди.

Представителката на светлите елфи свива малката си уста.

— Звездите казват, че идва време на голям смут — казва Бафен. — Виждам нов монарх, но дали това означава, че Кардан ще бъде свален, Орлаг ще падне или Никасия ще стане кралица, не зная.

— Имам план — казва Мадок. — Оук скоро ще бъде в Елфхейм. Когато Орлаг изпрати хората си за него, смятам да й направя засада.

— Не — обаждам се и всички ме поглеждат изненадани. — Няма да използваш Оук като примамка.

Мадок не изглежда особено смутен от избухването ми.

— Може да изглежда, че това правя…

— Защото именно това правиш.

Гледам го страховито и си спомням защо точно не исках Оук да стане сега върховен крал с Мадок за регент.

— Ако Орлаг смята да плени Оук, ще е по-добре да знаем кога ще удари, отколкото да чакаме хода й. И най-добрият начин да разберем, е да й създадем възможност.

— А какво ще кажеш да елиминираме възможността? — питам аз.

Мадок клати глава.

— Това са само надежди, за които говори и Микел. Вече писах на Вивиен. Смятат да пристигнат до седмица.

— Оук не може да дойде тук — настоявам аз. — И преди беше достатъчно зле, а сега съвсем.

— Мислиш, че в света на смъртните е в безопасност? — изсмива се Мадок. — Мислиш, че не могат да го достигнат там? Оук е мой син, аз съм великият генерал на Елфхейм и си разбирам от работата. Прави каквото решиш, за да го защитиш, но остави другото на мен. Не е време за истерии.

Стискам зъби.

— Истерии?

Той ме поглежда спокойно.

— Лесно е да заложиш своя живот, нали? Да се изложиш на опасност. Но един стратег понякога трябва да рискува и други, дори онези, които обича. — Той ме поглежда многозначително, вероятно да ми напомни, че го отрових. — За доброто на Елфхейм.

Прехапвам отново език. Това не е разговор, който искам да водя пред целия Съвет. Особено след като не съм сигурна, че съм права.

Трябва да науча повече за плановете на Морските дълбини, и то бързо. Ако съществува алтернатива на това да рискуваме живота на Оук, трябва да я открия.

Рандалин има още въпроси за личната стража на върховния крал. Мадок иска нисшите дворове да изпратят повече от обичайното подкрепление от войници. Нихуар и Микел възразяват. Оставям думите им да се изливат върху мен, опитвам се да събера мислите си.

Когато срещата приключва, един паж ми носи две съобщения. Едното е от Виви, доставено до двореца. Моли ме да отида и да отведа нея, Оук и Хедър в Елфхейм за сватбата на Тарин след ден — дори по-скоро, отколкото Мадок предлага. Втората е от Кардан, вика ме в тронната зала.

Проклинайки под нос, ставам да изляза. Рандалин ме хваща за ръкава.

— Джуд — казва той. — Позволи ми да ти дам един съвет.

Питам се дали смята да ме упреква отново.

— Сенешалът не е само гласът на краля — казва той. — Той е и неговите ръце. Ако не ти харесва да работиш с генерал Мадок, намери друг велик генерал, който не е извършил измяна.

Знаех, че Рандалин често е в противоречие с Мадок на срещите на Съвета, но нямах представа, че иска да го елиминира. И все пак не му вярвам повече, отколкото на Мадок.

— Интересна мисъл — казвам неутрално, за да мога да изляза.

Кардан се е изтегнал настрани на трона, единият му крак виси от подлакътника.

В голямата зала още има сънливи гуляйджии около все така отрупани с лакомства маси. Миризмата на прясно изровена земя и разлято вино виси във въздуха. Когато тръгвам към подиума, виждам, че Тарин спи на килима. Едно пикси, което не познавам, дреме до нея — дългите му като на водно конче крила потрепват, сякаш сънува, че лети.

Лок е съвсем буден, седи на ръба на подиума и крещи на музикантите.

Вбесен, Кардан се надига и спуска крака на пода.

— Какъв е точно проблемът?

Едно момче, което от кръста надолу е елен, пристъпва напред. Разпознавам го от пиршеството на пълнолунието. Гласът му трепери, когато заговаря:

— Моля да ме извините, ваше величество. Но просто ми откраднаха лирата.

— Тогава за какво се разправяте? — пита Кардан. — Една лира или е тук, или я няма, нали? Ако е изчезнала, нека свири флейтистът.

— Той я открадна.

Момчето сочи към друг от музикантите, с коса като трева.

Смръщен, Кардан се обръща към крадеца.

— Моята лира има струни от косите на красиви смъртни, които са умрели трагично млади — заеква музикантът с тревистата коса. — Отне ми десетилетия да ги събера и не е лесно да се поддържат. Когато свиря, гласовете на смъртните пеят печално. Мога да накарам дори вас да заплачете, ако ми позволите да отбележа.

Кардан прави нетърпелив жест.

— Ако си приключил със самохвалството, кажи какво общо има това? Не те питах за твоя инструмент, а за неговия.

Музикантът с тревистата коса като че ли се изчервява, кожата му става по-тъмнозелена — това вероятно не е точно цветът на плътта му, а на кръвта му.

— Ами той я взе назаем една вечер — казва и сочи към момчето елен. — След това полудя по нея и не я остави, докато не я унищожи. Аз взех неговата лира като компенсация, защото, макар и да не е същата, все пак трябва да свиря на нещо.

— Трябва да накажеш и двамата — обажда се Лок. — Задето се обръщат с такава дребна молба към върховния крал.

— Така ли е? — Кардан поглежда към момчето, което твърдеше, че лирата му е открадната. — Да въздам ли сега правосъдие?

— Почакай, умолявам те — казва момчето елен, ушите му потрепват от притеснение. — Когато свирех на тази лира, гласовете на мъртвите, от чиито коси са направени струните, ми говореха. Те бяха истинските собственици на лирата. И когато я унищожих, аз ги спасих. Те бяха пленени в нея.

Кардан се тръшва на трона си, отмята подразнено глава и короната му се килва настрани.

— Достатъчно. И двамата сте крадци, и то не особено умели.

— Но ти не разбираш какво мъчение беше това, писъците…

Момчето елен притиска ръка към устата си, когато си спомня, че говори на върховния крал.

— Не знаеше ли, че добродетелта е награда сама по себе си? — казва любезно Кардан. — Защото няма друга награда за нея.

Момчето пристъпва с копита по пода.

— Ти си откраднал лира и твоята лира е открадната — казва тихо Кардан. — В това има някаква справедливост. — Обръща се към музиканта с тревиста коса. — А ти си взел нещата в свои ръце, така че, предполагам, си направил каквото си искал. И двамата ме дразните. Дайте ми този инструмент.

Музикантите изглеждат недоволни, но онзи с тревистата коса пристъпва напред и подава лирата на един страж.

— И двамата ще имате възможност да свирите на нея и който свири по-хубаво, ще я има. Защото изкуството е нещо повече от добродетел или порок.

Приближавам се внимателно към стъпалата, когато момчето елен започва да свири. Не очаквах на Кардан да му пука достатъчно, за да чуе как свирят музикантите, и не мога да реша дали присъдата му е гениална, или е просто шега. Отново се тревожа, че виждам в действията му онова, което ми се иска да видя.

Музиката е пленителна, пулсира по кожата и в костите.

— Ваше величество — казвам аз. — Искали сте да ме видите?

— О, да. — Гарвановочерен кичур пада над едното му око. — Значи, сме във война?

В първия миг си мисля, че говори за нас.

— Не. Поне до следващото пълнолуние.

— Не можеш да се биеш с морето — казва философски Лок.

Кардан се изсмива тихо.

— Можеш да се биеш с всичко. Да победиш обаче, това е друго нещо. Нали, Джуд?

— Джуд е истински победител — казва Лок ухилен. После поглежда към музикантите и пляска с ръце. — Достатъчно. Сменете се.

Кардан не противоречи на своя повелител на пиршествата и момчето елен неохотно предава лирата на музиканта с тревистата коса. Нова вълна от музика се разлива из хълма, така жива, че ускорява ударите на сърцето ми.

— Нали щеше да си тръгваш — казвам на Лок.

Той се хили.

— Много си ми е добре тук. Едва ли имаш да казваш на краля нещо толкова лично.

— Жалко, че никога няма да разбереш. Махай се. Веднага.

Мисля за съвета на Рандалин, напомнянето му, че имам власт. Може би наистина имам, но вече от половин час не успявам да се отърва от повелителя на пиршествата, да не говорим за великия генерал, който освен това ми се пада и баща.

— Излез — казва Кардан на Лок. — Не я извиках тук за твое удоволствие.

— Много си лош. Ако наистина те беше грижа за мен, щеше да го направиш — казва Лок и скача от подиума.

— Отведи Тарин у дома — викам след него.

Ако не беше тя, щях да му забия един право във физиономията.

— Така ми харесваш — казва Кардан. — Със зачервени бузи и ядосана.

— Не ми пука как ти харесвам.

— Като че ли твърде много не ти пука.

Гласът му е сух и когато го поглеждам, не мога да разгадая лицето му.

— Защо съм тук? — питам го.

Той сваля крака от трона и става.

— Ти — сочи към момчето елен. — Днес ти е щастлив ден. Вземи лирата. И гледайте да не ми се мяркате отново пред очите. — Когато момчето се покланя, а другият музикант започва да се цупи, Кардан се обръща към мен. — Ела.

С известно усилие игнорирам заповедния му тон и го следвам зад трона, слизаме от подиума и стигаме до малка врата в каменната стена, почти скрита от бръшлян. Никога не съм била тук.

Кардан отмята бръшляна и влизаме.

Озоваваме се в малка стая, явно предназначена за лични или любовни срещи. Стените са покрити с мъх, по който малки сияещи гъби хвърлят бледа бяла светлина. Има и ниско канапе, на което можеш да седнеш или да се излегнеш, зависи от ситуацията.

Отдавна не сме оставали сами така и когато той пристъпва към мен, сърцето ми пропуска удар.

Кардан извива вежди.

— Брат ми ми изпрати съобщение.

Вади го от джоба си.

Ако искаш да си спасиш главата, посети ме. И обуздай сенешала си.

— Е — казва той, като ми го подава. — За какво става дума?

Аз въздъхвам от облекчение. На лейди Аша не й трябваше много време да предаде информацията, която й казах за Бейлкин, и на него не му трябваше много време, за да действа съгласно нея. Едно на нула за мен.

— Ами погрижих се да не получиш няколко съобщения — признавам.

— И реши да не споменаваш за тях. — Кардан ме поглежда без особена омраза, но не изглежда и доволен. — Точно както пропусна да ми кажеш за срещите на Бейлкин с Орлаг или какво планира Никасия за мен.

— Виж, естествено, че Бейлкин ще иска да те види — опитвам се да отклоня разговора от неговия печално непълен списък с неща, които не съм му казала. — Ти си му брат, който е живял в къщата му. Ти си единственият с власт да го освободи, който наистина би го направил. Предположих, че ако си решил да му простиш, ще идеш при него, когато пожелаеш. Не е нужно той да те кани.

— И какво се промени? — пита той, като размахва листа пред мен. Сега наистина звучи ядосан. — Защо ми беше позволено да получа това?

— Осигурих му източник на информация — казвам. — Източник, който мога да компрометирам.

— И трябва ли да отговоря на тази бележчица?

— Накарай да ти го доведат окован. — Вземам листа от него и го пъхам в джоба си. — Ще е интересно да разбера какво си мисли, че ще получи от теб с този разговор, особено след като не знае, че си наясно за връзките му с Морските дълбини.

Кардан присвива очи. Най-лошото е, че и сега го заблуждавам, като премълчавам нещо. Не му казвам кой е източникът ми на информация, източникът, който мога да компрометирам — собствената му майка.

Нали уж искаше аз да правя това — искам да му кажа. — Нали уж аз щях да управлявам, а ти да се веселиш.

— Предполагам, че ще се опита да ми крещи, докато не му дам каквото иска — казва Кардан. — Може и да успея да го накарам да изтърве нещо. Възможно, но не вероятно.

Кимам и стратегическата част от мозъка ми веднага ми предлага ход.

— Никасия знае повече, отколкото казва. Нека ни каже и останалото и тогава ще го използваме срещу Бейлкин.

— Да, но не мисля, че ще е политически целесъобразно да измъчваме принцеса на морето.

Пак го поглеждам, меката му уста и високите скули, жестоката красота на лицето му.

— Няма да я мъчим. Ти ще отидеш при Никасия и ще я очароваш.

Той извива вежди.

— О, стига — казвам аз. Планът вече се оформя в главата ми, план, който мразя, но знам, че ще даде резултат. — Ти буквално си окичен с придворни всеки път, когато те видя.

— Аз съм кралят — отбелязва той.

— Те не се откъсваха от теб и преди това.

Ядосана съм, че трябва да му го обяснявам. Сигурно и сам съзнава какъв ефект има върху поданиците си.

Той прави нетърпелив жест.

— Имаш предвид времето, когато още бях само принц?

— Използвай хитростта си — казвам аз, ядосана и смутена. — Сигурна съм, че имаш поне малко такава. Тя те иска. Няма да е трудно.

Веждите му се извиват още по-високо.

— Ти сериозно ли предлагаш да направя това?

Поемам дъх, осъзнавайки, че ще се наложи да го убеждавам, че това ще свърши работа. И знам какво да му кажа.

— Никасия е минала през прохода и е простреляла момичето, което си целувал — казвам.

— Имаш предвид, че се е опитала да ме убие? Честно, Джуд, колко още тайни криеш?

Мисля си пак за майка му и прехапвам език. Твърде много.

— Стреляла е по момичето, не по теб. Видяла те е в леглото с друга и от ревност е стреляла два пъти. За твое нещастие, но за щастие на всички останали, тя е ужасен стрелец. Сега вярваш ли ми, че те иска?

— Не знам в какво да вярвам — казва той ядосан, може би на нея, може би на мен, вероятно и на двете.

— Тя се е опитвала да те изненада в леглото. Дай й каквото иска и научи информацията, която ще ни помогне да избегнем войната.

Той тръгва към мен, достатъчно близо е, за да усетя как дъхът му разлюлява косата ми.

— Нареждаш ли ми?

— Не — отвръщам, стресната и неспособна да срещна погледа му. — Разбира се, че не.

Пръстите му докосват брадичката ми, вдигат главата ми така, че поглеждам право в черните очи, гневът гори в тях като въглени.

— Само си мислиш, че трябва да го направя, че мога да го направя, че съм добър в това. Ами добре, Джуд. Кажи ми как да го направя. Според теб дали ще й хареса, ако се приближа така и погледна дълбоко в очите й?

Цялото ми тяло се напряга, оживяло от ужасно желание, смущаващо със силата си.

Той знае. Знам, че знае.

— Вероятно — отвръщам, гласът ми излиза леко треперлив. — Каквото правиш обикновено.

— О, стига — казва той, сякаш едва удържа гнева си. — Ако искаш да се правя на проститутка, поне благоволи да ми дадеш съвет.

Отрупаните с пръстени пръсти плъзват по бузата ми, после по устните и по шията ми. Чувствам се замаяна.

— Така ли да я докосна? — пита той, притворил очи.

Сенките рисуват контурите на лицето му, релефа на скулите.

— Не знам — казвам, но гласът ми ме издава.

Излиза твърде висок и задъхан.

Той притиска устни до ухото ми, целува ме там. Ръцете му се плъзват по раменете ми, карат ме да треперя.

— И после така? Така ли да я съблазня? — Усещам как устните му оформят думите до кожата ми. — Мислиш ли, че ще свърши работа?

Забивам нокти в дланта си, за да не се притисна в него. Цялото ми тяло трепери от напрежение.

— Да.

И тогава устата му е върху моята и устните ми се разтварят. Затварям очи пред това, което ще сторя. Пръстите ми посягат да се заровят в черните къдрици. Той не ме целува гневно, целувката му е нежна, изпълнена с копнеж.

Всичко се забавя, става течно и горещо. Не мога да мисля.

Исках това и се страхувах от него, а сега се случва. Не знам как някога ще поискам нещо друго.

Политаме назад към кушетката. Той ме навежда към възглавниците и аз го дърпам към себе си. Изражението му е като моето — изненада и лек ужас.

— Кажи ми пак каквото ми каза на пиршеството — прошепва той и ляга върху мен.

— Какво?

Почти не мога да мисля.

— Че ме мразиш — казва с дрезгав глас. — Кажи ми, че ме мразиш.

— Мразя те. — Думите излизат като милувка. Казвам го отново, отново и отново. Литания. Заклинание. Защита срещу това, което всъщност чувствам. — Мразя те, мразя те, мразя те.

Той ме целува по-силно.

— Мразя те — шепна в устата му. — Мразя те толкова много, че понякога не мога да мисля за нищо друго.

И тогава той издава дрезгав, нисък звук.

Едната му ръка се плъзга по корема ми, проследява формата на тялото ми. Той ме целува отново и сякаш падам от скала. Сякаш се спуска лавина, която набира инерция с всеки допир, устремена към пълното разрушение.

Никога не съм изпитвала нещо подобно.

Той започва да разкопчава жакета ми и аз се опитвам да не се сковавам, да не показвам неопитността си. Не искам да спира.

Това е като омагьосване. Като зловещото удоволствие да се измъкнеш от дома, като гадното удовлетворение на кражбата. Напомня ми за мига, преди да забия острието в ръката си, изумена, че съм способна на такова предателство към самата себе си.

Той се надига, за да свали жакета си, и аз се опитвам да сваля моя. Гледа ме и примигва като в мъгла.

— Това е абсолютно ужасна идея — казва с някакво изумление в гласа.

— Да — отвръщам и изритвам ботушите.

С чорапи съм и не мисля, че има изискан начин да ги сваля. Определено не го намирам. Докато се оплитам в тях и се чувствам глупаво, осъзнавам, че мога да спра сега. Мога да си събера нещата и да си тръгна. Но не го правя.

Той съблича бялата си риза през главата с едно елегантно движение и разкрива гола кожа и белези. Ръцете ми треперят. Той ги хваща и целува кокалчетата с нещо като благоговение.

— Искам да ти кажа толкова много лъжи — прошепва той.

Треперя и сърцето ми бие лудо, когато ръцете му се плъзват по кожата ми и едната минава между бедрата ми. Аз започвам да разкопчавам панталона му. Той ми помага да го смъкна надолу, опашката му се извива до крака му, после се свива до моя, мека като шепот. Посягам да плъзна ръка по плоския му корем. Не си позволявам да се колебая, но неопитността ми е очевидна. Кожата му е гореща под дланта ми, под мазолите ми. Пръстите му са умели.

Сякаш потъвам в усещането.

Очите му се отварят, гледат зачервеното ми лице, дъхът ми е накъсан. Опитвам се да спра да издавам такива смущаващи звуци. Това е по-интимно от начина, по който ме докосва — да ме гледа такава. Мразя се, когато отмятам глава назад и разкривам шията си. Мразя начина, по който се вкопчвам в него, как ноктите ми се забиват в гърба му, как мислите ми се пръскат и последното, което остава в главата ми, е, че го харесвам повече, отколкото съм харесвала когото и да било, и че от всичко, което ми е причинил, това е най-ужасното — че ме накара да го харесвам толкова много.