Холи Блек
Злият крал (5)

4

Косата на Тарин е украсена с венец от лаврово дърво, а роклята й е кафява със зелени и златни нишки. Облечена е така, че да се подчертаят извивките на бедрата и гърдите й, и двете рядко срещани в Царството на феите, защото тук всички са много слаби. Дрехите й отиват и има нещо ново в положението на раменете, което също й отива.

Тя е огледало, което отразява онази, която можех да бъда, но не съм.

— Късно е — казвам смутено, докато отключвам вратата към покоите си. — Не очаквах някой да е буден.

Вече се е зазорило. Целият дворец е притихнал и вероятно ще остане такъв чак до следобеда, когато пажовете ще хукнат по коридорите и готвачите ще запалят огньовете. Придворните ще станат от постелите си много по-късно, по тъмно.

Колкото и да искам да я видя, сега, когато е пред мен, се изнервям. Тя сигурно иска нещо, щом внезапно си е направила този труд.

— Идвах вече два пъти — казва, като ме следва вътре. — Нямаше те. Този път реших да изчакам, дори и да чакам целия ден.

Паля лампите; макар че отвън е светло, покоите ми са много дълбоко в двореца и нямат прозорци.

— Изглеждаш добре.

Тя маха с ръка на скованата ми любезност.

— Завинаги ли ще сме скарани? Искам да носиш корона от цветя и да танцуваш на сватбата ми. Вивиен ще дойде от света на смъртните. Ще доведе и Оук. Мадок ми обеща, че няма да се кара с теб. Моля те, кажи, че ще дойдеш.

Виви ще доведе Оук? Изстенвам вътрешно и се питам има ли някакъв шанс да я разубедя. Може би защото е по-голяма от мен, но понякога ми е трудно да я накарам да ме приема сериозно.

Сядам на дивана и Тарин прави същото.

Отново се питам защо е тук. Дали да настоявам за извинение, или трябва да забравя за миналото, както очевидно иска тя.

— Добре — предавам се.

Липсва ми прекалено много, за да рискувам да я изгубя отново. За да бъдем отново сестри, ще се опитам да забравя целувките на Лок. Заради самата себе си ще се опитам да забравя, че тя е знаела за играта, която той играеше с мен, докато я ухажваше.

Ще танцувам на сватбата й, макар да се страхувам, че ще е като танц по ножове.

Тя посяга към торбата в краката си и вади плюшената ми котка и плюшената змия.

— Ето — казва ми. — Реших, че не би искала да се разделиш с тях.

Те са реликви от нашия предишен живот на смъртни, талисмани. Вземам ги и ги притискам до гърдите си като възглавница. Сега ги усещам като напомняне за това колко съм уязвима. Карат ме да се чувствам като дете, което си играе на възрастен.

Мразя я мъничко, че ми ги донесе.

Те ми напомнят за общото ни минало — нарочно напомняне, сякаш не е била сигурна, че ще си го спомня сама. Карат ме да усетя цялата си уязвимост, когато се опитвам да съм така твърда, че да не чувствам нищо.

Не продумвам дълго и тя продължава:

— Липсваш и на Мадок. Ти винаги си му била любимката.

Изсумтявам.

— Виви е негова наследница. Първородната. Онази, която той дойде да търси в света на смъртните. Тя е неговата любимка. А след нея си ти. Ти живееш в дома му и не го предаде.

— Не казвам, че все още си му любимка — смее се Тарин. — Макар че малко се гордее с теб как го измами, за да качиш Кардан на трона. Въпреки че беше глупаво. Мислех си, че мразиш Кардан. Мислех си, че и двете го мразим.

— Мразех го — отговарям. — И още го мразя.

Тя ме поглежда странно.

— Предполагах, че искаш да го накажеш за всичко, което ти стори.

Мисля за ужаса му от желанието му към мен, когато се приближих за целувка, за кинжала, който бях опряла в кожата му. За невероятната, разяждаща наслада от тази целувка. Имах чувството, че наистина го наказвам — наказвам и него, и себе си.

Толкова много го мразех.

Тарин отключва всички чувства, които искам да пренебрегна, всичко, което искам да прогоня.

— Сключихме сделка — казвам, което е близо до истината. — Кардан ми позволява да бъда негов съветник. Сега имам положение и власт, а Оук е извън опасност.

Искам да й кажа всичко, но не смея. Тя може да каже на Мадок, може да каже дори на Лок. Не бива да споделям тайните си с нея, не бива дори да се хваля.

А признавам, че отчаяно ми се иска да се похваля.

— А в замяна ти му даваш короната в Царството на феите…

Тарин ме гледа, сякаш е смаяна от самонадеяността ми. Все пак коя бях аз, едно смъртно момиче, та да си мисля, че мога да решавам кой да седне на трона на Елфхейм?

Получаваме властта, като я вземаме.

Тя дори няма представа колко съм самонадеяна. Откраднах короната на Царството на феите — искам да й кажа. — Върховният крал, Кардан, нашият стар враг, сега е в моята власт. Но разбира се, не мога го да изрека. Понякога ми се струва опасно дори да го мисля.

— Нещо такова — отвръщам.

— Сигурно е много уморително да си му съветник.

Тя оглежда стаята, като ме принуждава и аз да сторя същото. Настаних се в тези покои, но нямам прислуга, освен слугите в двореца, които рядко допускам тук. По лавиците има чаши от чай, чинийките им лежат на пода, сред подноси с остатъци от плодове и трохи. Дрехите лежат, където съм ги захвърлила. Всичко е осеяно с книги и документи.

— Ти се развиваш като макара. Какво ще стане, когато конецът свърши?

— Тогава ще изпреда още — казвам, продължавайки метафората.

— Нека ти помогна — казва тя и лицето й светва.

Извивам вежди.

— Искаш да предеш конеца?

Тя извърта очи.

— Стига де. Мога да правя неща, за които ти нямаш време. Виждам те в двора. Имаш най-много два читави жакета. Мога да ти донеса старите ти рокли и бижута. Мадок няма да забележи, а дори да забележи, няма да има нищо против.

В Царството на феите всичко е задължения, обещания и дългове. Тъй като съм израснала тук, разбирам какво ми предлага тя — дар, подарък вместо извинение.

— Имам три жакета — отговарям аз.

Тарин извива вежди.

— Е, в такъв случай всичко е наред.

Още се чудя защо е дошла точно след като Лок бе провъзгласен за повелител на пиршествата. И тъй като тя още живее в дома на Мадок, не мога да не се запитам на чия страна е.

Срамувам се от тези мисли. Не искам да мисля за нея като за всички останали. Тя е моя близначка и много ми липсваше, надявах се да дойде — и ето я тук.

— Добре — казвам. — Щом искаш, ще е чудесно да ми донесеш старите неща.

— Чудесно! — Тарин става. — И трябва да отбележиш какво огромно въздържание показвам, като не те питам къде си била тази нощ и как си се наранила.

Усмивката ми се появява на мига и е съвсем истинска. Тя посяга с пръст, за да погали плюшената ми змия.

— Обичам те, нали знаеш. Точно както Господин Съсък. И двамата не искаме да се отделяме от теб.

— Лека нощ — казвам й и когато тя целува насинената ми буза, а аз я прегръщам за миг, яростно.

След като тя си отива, вземам плюшените си играчки и ги слагам до мен на килима. Някога ми напомняха, че е съществувало време преди Царството на феите, когато всичко си беше нормално. Някога те ме успокояваха. Поглеждам ги за последно, дълго, а после ги хвърлям една по една в огъня.

Вече не съм дете и нямам нужда от утеха.

След това нареждам малки блещукащи стъклени мускалчета пред себе си.

Митридатизация, така се нарича процесът, при който приемаш малки количества отрова, за да станеш неуязвим за пълната доза от нея. Започнах преди година, още един начин да поправя дефектите си.

Все още има странични ефекти обаче. Очите ми блестят твърде ярко. Основата на ноктите ми е синкава, сякаш кръвта ми не получава достатъчно кислород. Сънищата ми са странни, твърде живи.

Капка от кървавочервената течност на бисерната гъба, която може да причини смъртоносна парализа. Венчелистче от смъртослад, който може да предизвика стогодишен сън. Парченце от призрачен плод, който кара кръвта ти да препуска и те докарва до буйство, преди да спре сърцето завинаги. И семе от вечнобълка — вълшебния плод, който замъглява съзнанието на смъртните.

Замаяна съм и леко ми се гади, когато отровата влиза в кръвта ми, но щеше да ми е много по-зле, ако бях пропуснала доза. Тялото ми е свикнало и сега копнее за онова, което би трябвало да отхвърля.

Подходяща метафора и за други неща.

Изпълзявам на дивана и лягам. Думите на Бейлкин веднага ме заливат: „Чувал съм, че при смъртните влюбването много приличало на страха. Сърцето ти бие бързо. Сетивата ти се изострят. Главата ти олеква, може би дори се замайва. Така ли е?“.

Не съм сигурна, че спя, но определено сънувам.