Холи Блек
Злият крал (28)

27

Не е трудно да взема някоя от старите си рокли от покоите ми, но не искам Бейлкин да се досети, че съм влизала в двореца. Затова тръгвам към Мандрагоровия пазар в края на Инсмур, за да си намеря нещо подходящо за маскения бал.

Идвала съм два пъти тук, все много отдавна, и с Мадок. Това е точно място, на което Ориана не искаше да ходим с Тарин — пълно със създания, готови да сключват сделки. Пазарът отваря само в мъгливите утрини, когато почти цял Елфхейм спи, но ако не мога да намеря там рокля и маска, ще се наложи да открадна от гардероба на някоя придворна.

Вървя покрай сергиите и леко ми се гади от стридите, които се опушват върху водорасли. Миризмата ми напомня за Морските дълбини. Подминавам табли с животни от захарен памук, малки чашки от жълъди, пълни с вино, огромни скулптури от рог и сергия, където една гърбава жена рисува с четка заклинания върху подметките на обувки. Налага се да пообиколя малко, но накрая откривам няколко кожени маски. Закачени са на една стена и са оформени като муцуни на странни животни, смеещи се гоблини или грубовати смъртни, боядисани в златно, зелено и всевъзможни цветове.

Намирам една с неухилено човешко лице.

— Тази — казвам на продавачката, висока жена с извит гръб.

Тя ми се усмихва зашеметяващо.

— Сенешале — казва с блеснали очи. — Нека това е подарък от мен.

— Много мило — отвръщам, леко отчаяно. Всички подаръци тук си имат цена и вече ми е трудно да изплащам дълговете си. — Но предпочитам…

Тя ми смига.

— А когато върховният крал ти направи комплимент за маската, ще ми позволиш да направя и за него. — Кимам, доволна, че казва направо какво иска. Тя взема маската от ръцете ми, слага я на масата и вади гърненце с боя. — Нека я променим малко.

— Как така?

Тя взема четката.

— За да прилича на теб.

И само с няколко щрихи на четката маската наистина заприличва на мен. Взирам се в нея и виждам Тарин.

— Ще запомня добрината ти — казвам, докато тя я опакова.

После продължавам и се оглеждам за развяващи се платове, по които ще позная магазин за рокли. Но откривам само майстор на дантели и се залутвам малко сред майстори на отвари и гадатели. Докато се опитвам да открия пътя обратно, минавам покрай сергия с малък огън. Една вещица седи на столче пред нея.

Разбърква гърне, от което се носи аромат на варени зеленчуци. Когато ме поглежда, познавам майка Мароу.

— Ще седнеш ли до огъня ми? — пита тя.

Колебая се. В Царството на феите не бива да си груб, тук най-върховният закон е законът на любезността, но наистина бързам.

— Опасявам се, че…

— Хапни малко супа — казва тя, пълни купа и ми я подава. — Само от полезни неща.

— Тогава защо ми я предлагаш?

Тя се смее.

— Ако не беше провалила мечтите на дъщеря ми, можеше да те харесам. Седни. Яж. Кажи ми защо си дошла на пазара.

— За рокля — отвръщам и сядам до огъня. Вземам купата, която е пълна с не особено апетитна рядка кафява течност. — Все пак сигурно си доволна, че дъщеря ти няма съперница в лицето на морска принцеса. Поне това й спестих.

Тя ме оглежда преценяващо.

— По-скоро й спести себе си.

— Е, може и така да се каже — отвръщам.

Майка Мароу сочи към супата и тъй като не мога да си позволя повече врагове, я вдигам към устните си. Има някакъв познат вкус, който не мога съвсем да определя — на топли следобеди, на плясък в басейни, на ритане на пластмасови играчки по покафенялата трева на летни морави. В очите ми избиват сълзи.

Искам да я излея в прахта.

Искам да я изпия до капка.

— Тя ще те оправи — казва вещицата, докато аз примигвам, за да потисна чувствата, и се взирам в нея. — Е, а за роклята. Какво ще ми дадеш за нея?

Вадя перлените обици от Морските дълбини.

— Искаш ли тези? За роклята и супата.

Струват колкото десет рокли, но не искам да се пазаря повече, особено с майка Мароу.

Тя ги взема, захапва седефа, после ги прибира в джоба си.

— Предостатъчно.

От друг джоб вади орех и ми го подава.

Вдигам вежди.

— Не ми ли вярваш, момиче? — пита ме.

— Не особено — отвръщам, а тя пак се смее.

Все пак в ореха има нещо, вероятно някаква рокля, защото иначе нямаше да преговаря толкова. А аз няма да се правя на наивна смъртна, която не знае как стоят нещата. Ставам.

— Не те харесвам много — казва ми тя, което не е огромна изненада, но ме жегва. — Но още по-малко харесвам морските създания.

И отпратена така, аз вземам ореха и маската и тръгвам пак към Инсмиър и Холоу Хол. Взирам се във вълните около нас, в огромния океан, който се простира във всички посоки, в постоянните, неуморни вълни с бели гребени. Когато поемам дъх, солените пръски стигат до гърлото ми и по пътя си трябва да избягвам приливните басейни с малки рачета в тях.

Струва ми се безнадеждно да надвием нещо толкова огромно. Нелепо е да мисля, че можем да победим.

 

 

Бейлкин седи в кресло близо до стълбите, когато влизам в Холоу Хол.

— И къде прекара нощта? — пита той многозначително.

Отивам при него и показвам новата си маска.

— Търсех костюм.

Той кима, отново отегчен.

— Приготвяй се — казва ми и маха към стълбите.

Качвам се. Не знам коя стая иска да ползвам, но отивам отново в стаята на Кардан. Там се къпя. После сядам на килима пред незапалената камина и отварям ореха. От него се изливат дипли муселин с цвят на кайсия. Вдигам роклята. С висока талия е и е много широка, с набрани ръкави, които започват точно над лакътя и раменете ми са голи. Полите се спускат до пода на няколко набора.

Когато я обличам, осъзнавам, че платът много отива на тена ми, макар че нищо не може да скрие мършавостта ми. Колкото и да е хубава роклята, не мога да се почувствам добре в кожата си. И все пак ще свърши работа за тази нощ.

Докато я нагласям обаче, осъзнавам, че роклята има хитри скрити джобове. Слагам отровата в единия и най-малкия си нож в друг.

После се опитвам да се приведа в представителен вид. Намирам гребен сред нещата на Кардан и започвам да оправям косата си. Нямам с какво да я вдигна, затова я оставям да се спуска по раменете ми. Измивам си устата. После изпробвам маската и тръгвам към Бейлкин.

Отблизо вероятно неколцина ще ме познаят, но иначе бих могла да остана незабелязана в тълпата.

Когато ме вижда, Бейлкин не показва друго, освен нетърпение. Изправя се.

— Знаеш ли какво да правиш?

Понякога е истинско удоволствие да лъжеш.

Вадя мускала от джоба си.

— Бях шпионин на принц Дейн. Бях част от Двора на сенките. Можеш да ми се довериш, че ще убия брат ти.

Това го кара да се усмихне.

— Кардан е неблагодарно дете, щом ме хвърли в затвора. Трябваше да бъда до него. Трябваше да направи мен сенешал. Всъщност трябваше да ми даде короната.

Аз мълча, мисля си за момчето, което видях в кристалната топка. Момчето, което все още се надяваше, че ще бъде обичано. Признанието на Кардан за миналото продължава да ме преследва: Ако ме смяташе за лош, щях да бъда още по-лош.

Колко добре познавам това чувство.

— Ще скърбя за малкия си брат — казва Бейлкин, сякаш да се поразведри с тази мисъл. — За другите не съм скърбил, но ще поръчам да създадат песни в негова памет. Само той ще бъде запомнен.

Спомням си как Дулкамара ми нареди да убия Бейлкин, защото той е наредил атаката над Двора на термитите. Може би той е накарал и Призрака да взриви експлозивите в Двора на сенките. Спомням си го в морето, ликуващ от властта си. Мисля за всичко сторено от него и всичко, което иска да стори, и съм благодарна, че съм с маска.

— Ела — казва той и аз го следвам навън.

 

 

Само Лок може да направи нещо толкова нелепо — да устрои маскен бал по такъв сериозен държавен въпрос като пристигането на лорд Ройбен след нападението над земите му. И все пак, когато влизам в двореца под ръка с Бейлкин, веселието е започнало. Гоблини и григове, пиксита и елфи се въртят в безкрайните преплетени кръгове на танца. Медовина се лее от рогове, масите са отрупани с узрели череши, френско грозде, нарове и сливи.

Тръгвам сама към празния подиум, оглеждам тълпата за Кардан, но не го виждам никъде. Вместо това зървам бяла коса. По пътя към делегацията от Двора на термитите срещам Лок и се обръщам към него.

— Опита се да ме убиеш.

Той се сепва. Може би не помни, че е куцал на сватбата си, но сигурно знае, че съм видяла обиците на Тарин. Вероятно след като толкова време това е останало без последствия, е решил, че ще му се размине.

— Недей да си толкова сериозна — казва той и посяга към ръката ми. На лицето му се появява нелепа усмивка. — Исках само да те изплаша, както ти изплаши мен.

Издърпвам пръстите си от ръката му.

— Сега нямам време за теб, но ще намеря по-късно.

Тарин се приближава към нас. Облечена е с разкошна сиво-синя бална рокля с обръчи и бродерия от нежни рози. На лицето си носи дантелена маска.

— Ще намериш време за Лок? Защо?

Той извива вежди, после я прегръща през раменете.

— Близначката ти ми е ядосана. Беше избрала подарък за теб, но вместо това аз ти го подарих.

Това си е вярно и не мога да му противореча, особено при подозрителния поглед, с който ме гледа Тарин.

— Какъв подарък? — пита тя.

Би трябвало просто да й кажа за конниците, че скрих за схватката в гората, защото не исках да я разстройвам на сватбата й, как съм изгубила обиците, как съм повалила единия от ездачите и съм пронизала с кинжала си съпруга й. И как, без значение дали е искал да ме убие, той определено ме остави да умра.

Но ако й кажа всичко това, дали ще ми повярва?

Докато се опитвам да реша какво да отговоря, лорд Ройбен застава пред нас. Гледа ме със сияещите си сребърни очи.

Лок се покланя. Сестра ми прави красив реверанс и аз я имитирам доколкото мога.

— Каква чест — казва тя. — Чувала съм много от баладите ви.

— Не са мои — отвръща той. — И са доста преувеличени. Макар че кръвта наистина отскача от леда. Този стих е самата истина.

Сестра ми се смущава за миг.

— Доведохте ли консорта си?

— Кайе ли? Да, и за нея се пее в тези балади, нали? Опасявам се, че този път не дойде. Последното ни посещение на Върховния двор не мина точно както й бях обещал.

Дулкамара каза, че тя е тежко ранена, но той не го споменава. Интересно. Нито една лъжа, но мрежа от заблуди.

— Коронацията — казва Тарин.

— Да. Не беше точно приятното пътуване, на което се надявахме.

Тарин се усмихва леко и лорд Ройбен се обръща към мен.

— Може ли да ви отнема Джуд? — пита той Тарин. — Трябва да обсъдим нещо важно.

— Разбира се — отвръща сестра ми и Ройбен ме отвежда към един от тъмните ъгли на залата.

— Кайе добре ли е? — питам.

— Ще оцелее — отвръща той. — Къде е твоят върховен крал?

Оглеждам пак залата, подиума и празния трон.

— Не знам, но ще дойде. Снощи той изрази съжалението си за вашата загуба и желанието си да говори с вас.

— И двамата знаем кой стои зад това нападение — казва Ройбен. — Принц Бейлкин ме обвинява, че помогнах на твоя принц с влиянието си, когато ти му даде короната.

Кимам, доволна съм, че говори спокойно.

— Ти ми обеща нещо — казва той. — Сега е време да видим дали една смъртна наистина държи на думата си.

— Ще оправя нещата — заричам се аз. — Ще намеря начин да ги оправя.

Лицето му изглежда спокойно, но сребърните му очи не са и аз си спомням как се е добрал до своя трон — чрез убийства.

— Ще говоря с твоя върховен крал, но ако той не удовлетвори молбата ми, ще се наложи да си поискам дълга.

И си отива, следван от вихъра на дългото му наметало.

Залата е пълна с придворни, които изпълняват сложен танц — кръг, който се върти, после се разделя на три и пак се събира. Виждам някъде там Лок и Тарин, заедно са, танцуват. Тарин знае всички стъпки.

Все някога ще трябва да се погрижа за Лок, но няма да е тази нощ.

Мадок влиза в залата под ръка с Ориана. Облечен е в черно, а тя в бяло. Приличат на противникови шахматни фигури. След тях влизат Микел и Рандалин. Оглеждам бързо залата и забелязвам, че Бейлкин говори с някаква рогата жена, която не разпознавам веднага. После се сепвам.

Лейди Аша. Майката на Кардан.

Знаех, че преди е била придворна, видях го в кристалния глобус от писалището на Елдред, но като че ли едва сега я виждам за първи път. Тя е с рокля, която разкрива глезените й над малки обувки с формата на листа. Цялата й рокля е в есенни нюанси и по нея са пришити листа и цветя от плат. Връхчетата на рогата й са боядисани в медно и тя носи медна диадема, която не е корона, но прилича на такава.

Кардан не ми каза нищо за нея и все пак явно някак са се помирили. Когато друг придворен я повежда на танц, аз смутено си мисля, че бързо се е сдобила с власт и влияние — и няма да стори нищо добро с тях.

— Къде е върховният крал? — пита Нихуар.

Не съм забелязала, че представителката на Дворовете на светлите елфи е до мен, и се стряскам.

— Откъде да знам? Едва днес ме допуснаха в двореца.

Точно тогава Кардан най-после влиза в залата. Пред него вървят двама от личната му стража, които отстъпват встрани, щом го отвеждат до трона.

След миг Кардан пада. Просва се на пода сред разкошната си мантия и започва да се смее. Смее се и се смее, сякаш това е най-веселият номер, който е правил някога.

Очевидно е пиян. Много, много пиян.

Сърцето ми се свива. Когато поглеждам към Нихуар, виждам, че е безизразна. Дори Лок изглежда смутен.

Междувременно Кардан става и грабва лютнята от ръцете на един смаян музикант гоблин. Скача нестабилно на дълга банкетна маса.

Дърпа струните и започва такава вулгарна песен, че целият двор спира да танцува, слуша и се смее. После всички се включват в тази лудост като един. Придворните не са от срамежливите. Пак започват да танцуват, вече на песента на върховния крал.

Аз дори не знаех, че той може да свири.

Когато песента свършва. Кардан пада от масата и се приземява тромаво настрани. Короната му се килва напред и увисва над едното му око. Стражите хукват да го вдигнат от пода, но той им маха с ръка.

— Добре ли беше като за запознанство? — обръща се към лорд Ройбен, макар че вече са се срещали. — Аз не съм скучен владетел.

Поглеждам към Бейлкин — той се усмихва доволно. Лорд Ройбен е с каменно изражение, неразгадаемо. Поглеждам към Мадок, който наблюдава с отвращение как Кардан си оправя короната.

Ройбен мрачно преминава към онова, заради което е дошъл.

— Ваше величество, дойдох да ви помоля за разрешение да отмъстя за народа си. Бяхме нападнати и сега искаме да отвърнем.

Виждала съм мнозина, които не умеят да се смирят, но лорд Ройбен го прави с голямо изящество.

И все пак, като гледам Кардан, разбирам, че това няма значение.

— Казват, че си специалист в кръвопролитията. Сигурно искаш да покажеш уменията си. — Кардан размахва пръст към Ройбен.

Тъмният елфски крал изкривява лице. Явно му се иска да покаже уменията си веднага, но мълчи.

— И все пак няма да стане — казва Кардан. — Бил си толкова път за нищо. Поне има вино.

Лорд Ройбен обръща сребърните си очи към мен и в тях прочитам заплаха.

Явно няма да мине така, както се надявах.

Кардан маха към масата с храна и напитки. Кожицата на плодовете се сгърчва и обелва, а няколко глобуса се пръскат в дъжд от семена и стряскат придворните наблизо.

— Аз също упражнявах уменията си — казва той през смях.

Тръгвам към него, за да опитам да се намеся, но Мадок хваща ръката ми. Извива устна.

— Така ли го беше планирала? — пита той тихо. — Разкарай го от тук.

— Ще се опитам.

— Чаках достатъчно — казва Мадок, котешките му очи се взират в моите. — Разкарай марионетката си от трона в полза на брат си или ще има тежки последствия. Няма да те моля отново. Сега или никога.

Отвръщам също толкова тихо:

— След като ми забрани да влизам в двореца?

— Беше болна — отвръща той.

— С теб не се работи, винаги се работи за теб — отвръщам. — Така че, не.

— Наистина ли ще избереш това пред собственото си семейство? — хили се той и поглежда към Кардан, преди да се обърне отново към мен.

Потрепвам, но колкото и да е прав, все пак греши.

— Без значение дали ми вярваш, правя това за семейството си — отвръщам и слагам ръка на рамото на Кардан с надеждата, че ще мога да го изведа от залата без повече проблеми.

— Охо — казва той. — Моят скъп сенешал. Нека обиколим залата.

Сграбчва ме и ме дърпа към танца.

Едва си стои на краката. Три пъти се препъва и три пъти трябва да го задържам, за да не падне.

— Кардан — съскам. — Това не е поведение на върховен крал.

Той се кикоти. Мисля си колко сериозен беше предната нощ в покоите си, сега изглежда съвсем различен.

— Кардан — опитвам отново. — Не бива да правиш това. Заповядвам ти да се съвземеш. Заповядвам ти да не пиеш повече и да се опиташ да изтрезнееш.

— Да, скъпа ми злодейке, моя богиньо. Ще съм трезв като статуя при първа възможност.

И после ме целува по устата.

Усещам истинска какофония от чувства. Бясна съм му, ядосана и примирена заради провала му като върховен крал, покварен, суетен и слаб, точно както Орлаг се надяваше. А после и тази целувка пред всички; шокиращо е да парадира така пред двора. Той никога не е показвал желание към мен пред другите. Вероятно ще съжали за това, но вече е късно.

Но ме залива и слабост, защото, докато бях в Морските дълбини, не спирах да мечтая за целувката му и сега, когато усещам устните му върху моите, искам да забия нокти в гърба му.

Езикът му докосва горната ми устна, вкусът му е замайващ и познат. Призрачен плод.

Той не е пиян; той е отровен.

Отдръпвам се и го поглеждам в очите. Тези познати очи, черни, обрамчени със златно. Зениците са много разширени.

— Сладка Джуд. Ти си моето най-скъпо наказание.

Той се отдалечава с танцова стъпка и веднага пада пак, със смях, разперил широко ръце, сякаш да прегърне цялата зала.

Гледам го, ужасена и изумена.

Някой е отровил върховния крал и той сега ще се смее и ще танцува до смърт пред целия двор, който ще се лашка между удоволствието и отвращението. Ще го мислят за глупак, докато сърцето му спира.

Опитвам се да се концентрирам. Противоотрова. Трябва да има такава. Вода, със сигурност, за да се прочисти организмът му. Глина. Бомбата ще знае повече. Оглеждам се за нея, но виждам само замайващо множество от пируващи.

Обръщам се към един от стражите.

— Занесете в покоите ми ведро, много одеяла и две гарафи вода.

— Както заповядате — казва той и дава заповеди на другите рицари.

Обръщат се към Кардан, който, естествено, е тръгнал във възможно най-неправилната посока. Върви право към съветниците Бафен и Рандалин, които стоят с лорд Ройбен и Дулкамара и без съмнение, се опитват да оправят положението.

Виждам лицата на придворните, блясъка в очите им, докато го гледат с насмешка и презрение.

Гледат го как вдига гарафа с вода, накланя я назад и я излива в устата си, докато не се задавя.

— Извинете ни — казвам и го хващам под ръка.

Дулкамара ни наблюдава с отвращение.

— Изминахме толкова път заради аудиенция при върховния крал. И той ни посреща така.

Той е отровен. Думите са на езика ми, когато чувам Бейлкин да казва:

— Опасявам се, че върховният крал не е на себе си. Мисля, че е отровен.

И тогава, твърде късно, разбирам целия план.

— Ти — казва ми той. — Обърни си джобовете. Ти си единствената, необвързана от клетва за вярност.

Ако наистина бях омагьосана, щях да извадя запушения мускал. И щом дворът го види и открие, че е пълен с отрова от призрачен плод, всякакви протести от моя страна ще бъдат безсмислени. Смъртните все пак са лъжци.

— Той е пиян — казвам аз и с удоволствие виждам ужасеното изражение на Бейлкин. — Обаче и ти не си обвързан с клетва, посланико. Не и с клетва към сушата.

— Да съм пил твърде много? Не, само чаша отрова за закуска и още една за вечеря — казва Кардан.

Поглеждам го, но не отговарям, водя го препъващ се през залата.

— Къде го водите? — пита ме един от стражите. — Ваше величество, искате ли да излезете?

— Всички танцуваме по свирката на Джуд — казва той и се смее.

— Разбира се, той не иска да отива — казва Бейлкин. — Гледайте си вашата работа, сенешале, нека аз се погрижа за брат си. Той има задължения тази нощ.

— Ще ви повикат, ако сте необходим — отговарям, за да се измъкна някак от това.

Сърцето ми препуска. Не съм сигурна дали някой тук би застанал на моя страна, ако опре дотам.

— Джуд Дуарте, пусни веднага върховния крал — казва Бейлкин.

При този тон Кардан се съвзема малко. Виждам как опитва да се концентрира.

— Не, няма да ме пусне.

Тъй като никой не може да му противоречи, дори в това състояние, аз успявам най-сетне да го изведа. Той се обляга на мен с цялата си тежест, докато вървим по коридорите на двореца.