Холи Блек
Злият крал (19)

18

Оук ме държи за ръка и аз нося малкия му куфар по стълбите към празния паркинг.

Поглеждам назад към Хедър. Тя влачи чанта след себе си и някакви ластични въжета, с които щяла да прикрепи багажа на покрива на колата. Още не съм й казала, че няма кола.

— Е? — поглеждам към Виви.

Тя се усмихва и протяга ръка към мен. Вадя стръкчетата якобея от джоба си и й ги подавам.

Не мога да погледна Хедър. Обръщам се към Оук. Той къса четирилистни детелини от тревата, намира ги съвсем лесно и прави букетче.

— Какво правиш? — пита объркана Хедър.

— Няма да ходим с кола. Ще летим — казва Виви.

— Към летището ли отиваме?

Виви се смее.

— Това ще ти хареса. Конче, полети и ни отнеси, където ти заповядам.

Чувам задавено ахване зад гърба си. После Хедър изпищява. Обръщам се въпреки волята си.

Конете са там, пред жилищния комплекс — много слаби жълти понита със зелени гриви и смарагдови очи, като морски кончета на сушата. Те започват да цвилят и сумтят. А Хедър е запушила устата си с длани.

— Изненада! — казва Виви, като продължава да се държи, сякаш това е нищо работа.

Оук явно го е очаквал, защото решава, че сега е моментът да свали магията, и разкрива рогчетата си.

— Виж, Хедър — казва той. — Ние сме вълшебни. Изненадана ли си?

Тя поглежда към Оук, към чудовищните коне от якобея, после сяда немощно на куфара си.

— Добре — казва. — Това е някаква тъпа шега, но някой от вас ще ми каже какво става, иначе влизам в къщата и ще ви заключа отвън.

Оук изглежда посърнал. Той наистина е очаквал да я зарадва. Прегръщам го и галя рамото му.

— Стига, сладурче. Нека ние натоварим нещата, а те ще дойдат после. Мама и татко нямат търпение да те видят.

— Мъчно ми е за тях — казва той. — И за теб ми е мъчно.

Целувам го по меката бузка, когато го вдигам на гърба на коня. Той поглежда през рамо към Хедър.

Чувам как Виви се опитва да обясни:

— Царството на феите е истинско. Магията е истинска. Аз не съм човек, брат ми също. И ще те отведем на вълшебен остров за цяла седмица. Не се страхувай. Ние не сме страшни.

Опитвам се да взема въжетата от изтръпналите ръце на Хедър, докато Виви й показва заострените си уши, котешките очи и се опитва да й обясни защо не й е казала нищо досега.

Определено сме си страшни.

 

 

Няколко часа по-късно сме в салона на Ориана. Хедър, все още изумена и разстроена, обикаля из къщата, взира се в странните картини по стените, в страховитите шарки на бръмбари и тръни по драпериите.

Оук седи в скута на Ориана, която го прегръща така, сякаш е още много малко дете. Бледите й пръсти си играят с косата му — която тя смята за твърде къса, — а той й разказва някаква дълга история от училище и как звездите са различни в света на смъртните, и какъв вкус има фъстъченото масло.

Малко ме боли да ги гледам, защото Ориана не е родила Оук, както не е родила мен или Тарин, но съвсем очевидно е негова майка, макар че упорито отказваше да стане наша.

Виви вади подаръци от куфара си. Пакети кафе, стъклени обици с формата на малки листенца, консерви с млечен карамел.

Хедър идва при мен.

— Всичко това е истинско.

— Да, съвсем истинско — потвърждавам аз.

— И е вярно, че тези хора са феи, че Ви е фея, като от приказка?

Тя оглежда отново стаята — предпазливо, сякаш очаква през стената да нахлуе еднорог в цветовете на дъгата.

— Аха — отвръщам.

Изглежда изплашена, но май не е много ядосана на Виви, което все е нещо. Може би новината е твърде голяма, за да предизвика гняв, поне засега.

А може пък Хедър да е доволна. Може би Виви беше права да й каже така, просто радостта й не настъпи в самото начало. Какво знам аз за любовта?

— И това място е… — Тя млъква. — Оук е нещо като принц? Той има рога. А Виви има особени очи.

— Котешки очи като на баща й — казвам аз. — Често се срещат, уверявам те.

— Сигурно е страшен — казва Хедър. — Баща ви. Извинявай, имах предвид бащата на Виви. Тя каза, че той не ти е истински баща.

Потрепвам, макар да съм сигурна, че Виви не го е имала предвид в този смисъл. Може би дори не го е казала по този начин.

— Защото ти си човек — опитва се да обясни Хедър. — Ти си човек, нали?

Кимам и облекчението й е очевидно. Тя се засмива леко.

— Не е лесно да си човек тук — казвам й. — Ела да се поразходим. Искам да ти покажа някои неща.

Хедър се опитва да улови погледа на Виви, но тя още седи на килима и рови из куфара си. Виждам всякакви джунджурии, пакети с бонбони, панделки за коса, голям пакет, увит с бяла хартия и златна панделка с надпис „Поздравления“.

Несигурна какво да стори, Хедър тръгва с мен. Виви като че ли не забелязва.

Странно е да съм отново в къщата, където израснах. Изкушавам се да изтичам на горния етаж и да отворя старата си стая, за да видя дали има някаква следа от мен. Изкушавам се да отида в кабинета на Мадок и да поровя из документите му като шпионин, какъвто съм всъщност.

Вместо това излизам на моравата и тръгвам към конюшните. Хедър поема дълбоко дъх. Поглежда към кулите в далечината, над дърветата.

— Виви каза ли ти какви са правилата тук? — питам я.

Хедър клати глава, явно объркана.

— Правила ли?

Виви много пъти е доказвала, че държи на мен. И все пак имам чувството, че нарочно не иска да види колко трудно ни е на нас с Тарин тук като смъртни, колко внимателни трябва да бъдем и колко внимателна трябва да бъде Хедър.

— Тя каза, че трябва да стоя до нея — казва ми Хедър, вероятно е видяла гнева на лицето ми и иска да защити Виви. — Да не се отдалечавам сама, без някой от семейството.

Клатя глава.

— Това не е достатъчно. Чуй сега, вълшебните създания могат с магия да карат нещата да изглеждат не такива, каквито са. Могат да размътят съзнанието ти, да те омагьосат да направиш неща, които не би направила никога. Освен това има и един вълшебен плод. Ако го вкусиш, вече ще мислиш единствено как да опиташ още от него.

Говоря като Ориана.

Хедър ме гледа с ужас и вероятно не ми вярва. Питам се дали не съм стигнала твърде далече. Правя усилие да смекча тона си.

— Ние сме в неизгодна позиция тук. Вълшебните създания не остаряват, те са безсмъртни и владеят магията. И не обичат особено хората. Затова винаги бъди нащрек, не сключвай никакви сделки и винаги трябва да носиш плодове на калина и сол.

— Добре — казва тя.

В далечината виждам двете ездитни жаби на Мадок на моравата, конярите са ги извели на паша.

— Приемаш го доста добре — отбелязвам аз.

— Имам два въпроса. — Нещо в гласа й или в поведението й ме кара да осъзная, че може би й е по-трудно, отколкото си мисля. — Първо, какви са тези плодове на калина? И второ, ако всичко е както казваш, защо живееш тук?

Отварям уста, после я затварям и накрая произнасям:

— Това е домът ми.

— Но не е задължително да бъде — казва тя. — Щом Ви може да си тръгне, значи, и ти можеш. Както каза, ти не си една от тях.

— Ела в кухните — обръщам се аз към къщата.

Щом влизаме там, Хедър е омагьосана от огромния казан, в който можем и двете да се изкъпем. Взира се в дебелите яребици на плота, до тестото, омесено за пай.

Отивам до стъклените буркани с билки и вадя няколко плодчета на калина. После вземам дебел конец, с който шият пълнените кокошки, и с малко от плата, в който изкисват сиренето, й правя нещо като муска.

— Сложи го в джоба си или в сутиена — казвам й. — Нека е винаги в теб, докато си тук.

— И то ще ме опази? — пита Хедър.

— Донякъде — отвръщам и й подавам торбичка със сол. — Поръсвай с нея всичко, което ядеш. Не забравяй.

— Благодаря ти. — Тя хваща ръката ми и леко я стиска. — Просто тук нищо не ми се струва истинско. Знам, че сигурно звучи глупаво. Стоя пред теб. Усещам миризмата на билките и на кръвта на тези странни малки птици. Ако ме убодеш с игла, ще ме заболи. Но все пак не ми се струва истинско. Дори някак си да обяснява всички странни неща, които неволно ми е казвала, например къде е ходила в гимназия. Но всичко това означава, че светът се е обърнал с главата надолу.

Когато бях там — в мола и в апартамента на Хедър, — разликите между тях и нас ми се струваха така огромни, че не можех да си представя как Хедър ще понесе това.

— Каквото и да кажеш, няма да ми се стори глупаво — отговарям аз.

Погледът й, когато се обръща към имението и вдишва дълбоко, е изпълнен с интерес и надежди. Спохожда ме неприятният спомен за едно момиче с камъни в джобовете и съм отчаяно облекчена, че Хедър е способна да приеме, че светът й се обръща с главата надолу.

Щом се връщаме в салона, Виви ни се усмихва.

— Джуд показа ли ти всичко?

— Направих й амулет — казвам и от тона ми става ясно, че тя е трябвало да стори това.

— Добре — отвръща щастливо Виви, защото е нужно много повече от леко подразнен тон, за да я смутиш, когато нещата се нареждат както ги иска. — Ориана казва, че не си ги посещавала наскоро. Явно враждата ти със скъпия ни стар татко е доста сериозна.

— Знаеш какво му струва всичко това — казвам аз.

— Остани за вечеря. — Ориана се изправя, бледа като призрак, и ме поглежда с рубинените си очи. — Мадок ще е доволен. Аз също.

— Не мога — отвръщам, но със съжаление. — Забавих се тук повече от предвиденото, но ще се видим на сватбата.

— Тук нещата винаги са супер драматични — казва Виви на Хедър. — Епични. Всички се държат като излезли от страховита балада.

Хедър я поглежда, сякаш и тя току-що е излязла от балада.

— Добре — казва Виви, посяга пак към куфара си и вади още едно смачкано пакетче с черна панделка. — Може ли да отнесеш това на Кардан? Подарък по случай това, че стана крал.

— Той е върховният края на Елфхейм — казва Ориана. — Без значение дали сте си играли заедно, не можеш да се обръщаш към него както когато бяхте деца.

Смущавам се за миг и не посягам към пакета. Знам, че Виви и Кардан бяха в приятелски отношения. Все пак тя каза на Тарин за опашката му, защото я беше видяла, докато плували заедно с една от сестрите му.

Просто бях забравила.

— Джуд? — пита Виви.

— Мисля, че ще е по-добре да му го дадеш лично — отвръщам и след това излизам от старата си къща, преди Мадок да се е прибрал и носталгията да ме е надвила.

 

 

Минавам покрай тронната зала, където Кардан се е настанил до една от ниските маси и се е навел към Никасия. Не мога да видя лицето му, но виждам нейното, когато отмята със смях глава назад и показва дългата си шия. Тя сияе от радост, вниманието му е светлина, в която красотата й става особено блестяща.

Тя го обича, осъзнавам смутено. Тя го обича и го е предала с Лок, и е ужасена, че той никога няма да я обича отново.

Пръстите му се плъзват по ръката й към китката и аз си спомням съвсем ясно какво е усещането тези ръце да ме докосват. Кожата ми пламва при спомена, червенината тръгва от шията ми и се разлива навсякъде.

Целувай ме, докато ми омръзне — каза той и сега със сигурност целувките ми вече са му омръзнали. Сега определено вече му се гади от тях.

Ужасно е да го виждам с Никасия. Мразя мисълта, че я докосва. Особено ужасно е, че това беше мой план и няма на кого другиго да се сърдя за него.

Аз съм идиотка.

Болката те прави силна — каза ми веднъж Мадок, когато ме караше да вдигам меча отново и отново. — Свикни с тежестта му.

Принуждавам се да не гледам повече. Отивам да се срещна с Вулсибър, за да координирам довеждането на Бейлкин в двореца за аудиенцията му с Кардан.

После слизам в Двора на сенките и слушам информация за придворните, слухове, че Мадок събира войските си, сякаш се готви за войната, която се надявам да избегна. Изпращам двама шпиони в нисшите дворове, където има най-много незаклети във вярност смъртни, за да се опитат да научат нещо. Говоря с Бомбата за Гримсен, който е изработил за Никасия брошка със скъпоценни камъни. Благодарение на нея могат да й пораснат прозрачни крила и да отлита с тях.

— Според теб какво иска той? — питам аз.

— Награда, ласкателства — казва Бомбата. — Вероятно да си намери нов покровител. Сигурно не би отказал и целувка.

— Мислиш ли, че се интересува от Никасия заради Орлаг, или заради нея самата?

Бомбата свива рамене.

— Интересува се от красотата на Никасия и от силата на Орлаг. Гримсен отиде в изгнание с първия Алдъркинг; мисля, че следващия път, когато даде клетва, първо ще се погрижи да е съвсем сигурен в монарха, на когото я дава.

— Или може би не иска да полага клетва отново — казвам аз и решавам да го посетя.

 

 

Гримсен е решил да живее в старата ковачница, която Кардан му даде, макар че тя е обрасла с розови храсти и е малко порутена.

Тънка струйка дим се извива от комина, когато приближавам. Чукам три пъти по вратата и чакам.

След няколко секунди той отваря и отвътре ме лъхва такава гореща вълна, че отстъпвам назад.

— Познавам те — казва той.

— Кралицата на веселието — признавам, като се отдръпвам настрани.

Той се смее и клати глава.

— Познавах смъртния ти баща. Той веднъж ми направи нож, дойде чак до Феърфолд, за да ме попита какво мисля за него.

— И ти какво мислеше за него?

Питам се дали това е било, преди Джъстин да дойде в Елфхейм, преди да срещне майка ми.

— Ами той имаше талант. Казах му, че ако се упражнява петдесет години, може да изкове най-великото острие, създавано от смъртен. Казах му, че ако се упражнява сто години, може да създаде едно от най-прекрасните остриета, създавани някога. Това обаче не му хареса. После му казах, че ще му издам една от тайните си: може да научи стогодишен опит за един ден, ако сключи сделка с мен. Ако се раздели с нещо, което не би искал да изгуби.

— И той сключи ли сделката?

Гримсен изглежда доволен.

— О, не би искала да знаеш. Влизай.

Влизам с въздишка. Жегата е почти непоносима и ме залива миризма на метал. В сумрака виждам единствено огъня. Ръката ми посяга към ножа в ръкава.

За щастие, минаваме през ковачницата и влизаме в жилищната част на къщата. Разхвърляно е, навсякъде са пръснати красиви неща — скъпоценни камъни, бижута, ножове и какво ли не. Той издърпва малък дървен стол за мен и сяда на ниска пейка.

Има старо, загрубяло лице и сребристата му коса стърчи на кичури, сякаш я е дърпал, докато е работил. Днес не е облечен с покрит със скъпоценности жакет; днес е със стара кожена престилка над сива риза, изцапана с пепел. Седем тежки златни халки висят от големите му заострени уши.

— Какво те води в моята ковачница? — пита той.

— Надявах се да намеря подарък за сестра си. Тя се омъжва след няколко дни.

— Значи, нещо специално.

— Знам, че ти си легендарен ковач, и си помислих, че може би вече не продаваш стоката си.

— Колкото и да съм прочут, още съм търговец — казва той с ръка на сърцето. Изглежда много доволен, почти поласкан. — Но е вярно, че вече не работя с монети, само срещу размяна.

Трябваше да се сетя, че ще има някакъв номер. Все пак примигвам към него, самата невинност.

— Нима мога да ти дам нещо, което вече нямаш?

— Нека видим. Кажи ми за сестра си. Бракът по любов ли е?

— Би трябвало — казвам след известен размисъл. — Тъй като няма практическа причина за него.

Той извива вежди.

— Да, разбирам. А сестра ти прилича ли на теб?

— Близначки сме.

— Сини камъни тогава, заради тена ти — казва той. — Вероятно огърлица от сълзи, за да плаче вместо нея? Игла със зъби, които хапят дразнещи съпрузи? Не. — Продължава да обикаля из малката стая. Вдига един пръстен. — За да роди дете? — И после, като вижда лицето ми, взема чифт обици.

Едната с формата на полумесец, а другата с формата на звезда. — О, да, ето. Точно това ти трябва.

— Те какво правят?

Той се смее.

— Ами красиви са. Не е ли достатъчно?

Поглеждам го скептично.

— Би било достатъчно, като се има предвид изяществото им, но се обзалагам, че не е.

Това го разсмива.

— Умно момиче. Те не са само красиви, но и добавят към красотата. Правят онзи, който ги носи, още по-красив, болезнено красив. Съпругът й няма да се отдели от нея доста време.

Изражението му е предизвикателно. Като че ли ме мисли за твърде суетна, за да направя такъв подарък на сестра си.

Колко добре познава егоистичното човешко сърце. Тарин ще е красива булка. Готова ли съм аз, близначката й, да се оставя в нейната сянка? Колко красива мога да понеса да бъде тя?

И все пак какъв по-добър подарък за едно смъртно момиче, което се омъжва за вълшебен красавец?

— И какво ще искаш за тях?

— О, само някои дреболии. Една година от живота ти. Блясъка на косата ти. Звука на смеха ти.

— Моят смях не е чак толкова благозвучен.

— Сигурно, но се обзалагам, че е рядък — казва той и аз се чудя как е разбрал това.

— Ами сълзите ми? — питам. — Можеш да направиш още една огърлица с тях.

Той ме поглежда, сякаш преценява колко често плача.

— Ще взема само една сълза — казва накрая. — А ти ще предадеш предложението ми на върховния крал.

— Какво предложение? — питам.

— Вече стана ясно, че Морските дълбини заплашват сушата. Кажи на твоя крал, че ако обяви война, ще му направя броня от лед, която ще разбива всяко острие и ще вледени сърцето му така, че да не чувства жалост. Кажи му, че ще му направя три меча, които, ако се използват в една и съща битка, ще се бият с мощта на трийсет войници.

Шокирана съм.

— Ще му кажа. Но защо искаш това?

Той криви лице и взема една кърпа, за да излъска обиците.

— Трябва да възстановя репутацията си, милейди, и то не само като създател на дрънкулки. Някога при мен идваха крале и кралици като молители. Някога изковавах корони и остриета, които променяха света. Върховният крал може да ми върне славата, а аз мога да умножа неговата власт.

— Какво ще стане, ако той предпочита света какъвто е? Непроменен.

Гримсен се смее.

— Тогава ще ти направя малко огледалце, в което да спираш времето.

Той взема сълзата от ъгълчето на окото ми с дълга тръбичка. После си тръгвам — с обиците на Тарин и нови въпроси.

Щом се прибирам в покоите си, вдигам обиците до ушите си. Дори в огледалото те карат очите ми да изглеждат сияйни и влажни. Устата ми е по-червена, а кожата ми свети, сякаш току-що съм излязла от ваната.

Опаковам ги, преди да съм размислила.