Холи Блек
Злият крал (15)

14

Барабаня с пръсти по старото писалище на Дейн, докато Хлебарката въвежда затворничката.

— Казва се Аша — обявява той. — Лейди Аша.

Аша е слаба и така бледа, че чак изглежда сивкава. Не прилича много на смеещата се жена, която видях в кристалната топка.

Замаяна и объркана, оглежда стаята. Явно е доволна, че я изкарахме от Кулата на забравата. Очите й гледат жадно, попиват всяка подробност от тази доста скучна стая.

— Какво е престъплението й? — питам, като се правя на не особено осведомена.

Надявам се, че тя ще се хване на въдицата и ще издаде повече неща.

Хлебарката сумти, подхванал играта.

— Била е наложница на Елдред и когато се е отегчил от нея, я е хвърлил в Кулата.

Със сигурност не е само това, но доколкото можах да разбера, е свързано със смъртта на друга любовница на върховния крал и някак Кардан е забъркан в това.

— Лош късмет — казвам и посочвам стола пред писалището. Онзи, на който преди пет месеца беше вързан Кардан. — Седни.

Виждам лицето му в нейното. И двамата имат изразени скули и меки устни.

Тя сяда и ме поглежда остро.

— Много съм жадна.

— Така ли? — пита Хлебарката, като облизва устна с черния си език. — Може би чаша вино ще ти дойде добре.

— И ми е студено — казва му тя. — Измръзнала съм до кости. Студена съм като морето.

Хлебарката ме поглежда.

— Ти си поговори тук с нашата Кралица на сенките, а аз ще се погрижа за останалото.

Не знам с какво съм заслужила подобна екстравагантна титла и се опасявам, че ми е отредена така, както някой би нарекъл огромен трол с прозвището Дребния, но Аша изглежда впечатлена.

Хлебарката излиза и ни оставя сами. Проследявам го с поглед за миг, мисля за Бомбата и нейната тайна. После се обръщам към лейди Аша.

— Каза, че си познавала майка ми — напомням й, надявам се да се разприказва, докато измисля как да мина към онова, което наистина искам да знам.

На лицето й се изписва лека изненада, сякаш е толкова разсеяна от обкръжението си, че е забравила защо е тук.

— Ти много приличаш на нея.

— Тайните й — напомням й аз. — Каза, че знаеш тайни за нея.

Тя най-сетне се усмихва.

— На Ева й беше трудно да се откаже от всичко от стария си живот. О, отначало й беше забавно тук. Винаги е така, но накрая ги хваща носталгия по дома. Често се промъквахме през морето сред смъртните и вземахме разни дреболии, които й липсваха. Шоколадчета. Парфюм. Чорапогащи. Но това беше преди Джъстин, разбира се.

Джъстин и Ева. Ева и Джъстин. Майка ми и баща ми. Стомахът ми се свива при мисълта, че Аша ги е познавала по-добре от мен.

— Разбира се — повтарям.

Тя се навежда над писалището.

— Ти приличаш на нея. Приличаш и на двамата.

А ти приличаш на него — мисля си.

— Сигурно си чувала историята — казва Аша. — Как единият или и двамата са убили жена и са изгорили тялото й, за да скрият изчезването на майка ти от Мадок. Мога да ти разкажа как се случи.

— Доведох те тук точно заради това — отвръщам аз. — За да ми кажеш всичко, което знаеш.

— А после да ме хвърлиш отново в Кулата? Не. Моята информация си има цена.

Преди да отговоря, вратата се отваря и Хлебарката влиза с поднос, отрупан със сирене, черен хляб и димяща купа с греяно вино. На рамото си е преметнал наметало и след като оставя храната, завива Аша с него.

— Някакви други желания? — пита той.

— Тя тъкмо стигна дотам — казвам му.

— Свобода — отвръща тя. — Искам да се махна от Кулата на забравата и да ми се осигури безопасно бягство от Инсмур, Инсуиъл и Инсмиър. И искам да ми обещаеш, че върховният крал на Елфхейм никога няма да разбере за освобождаването ми.

— Елдред е мъртъв — казвам й. — Няма от какво да се тревожиш.

— Знам кой е върховният крал — сопва се тя. — И не искам да разбира, че съм свободна.

Хлебарката извива вежди.

В тишината тя отпива голяма глътка от виното. Отхапва от сиренето.

Осъзнавам, че Кардан вероятно знае къде е изпратена майка му. И щом не е сторил нищо, за да я освободи, нито да я види, когато стана върховен крал, значи, го е направил нарочно. Мисля за момчето в кристалното кълбо и за обожанието, с което я гледаше, и се питам какво се е променило. Аз едва помня майка си, но бих направила много неща, за да я видя отново, дори само за миг.

— Кажи ми нещо, което има стойност, и ще си помисля.

— Значи, днес няма да получа нищо? — пита тя.

— Не те ли нахранихме и облякохме със собствените ни дрехи? Освен това ще можеш да се разходиш из градините, преди да се върнеш в Кулата. Да усетиш аромата на цветята и мекотата на тревата под краката си — казвам аз. — Нека сме наясно: не искам успокояващи спомени или любовни истории. Ако имаш нещо по-добро, вероятно ще ти осигуря нещо. Но не си мисли, че си ми притрябвала.

Тя се цупи.

— Е, добре. Една вещица дойде в земите на Мадок, когато майка ти беше бременна с Вивиен. Тя можеше да прави пророчества и да гадае бъдещето по яйчени черупки. И знаеш ли какво каза? Че на дете на Ева е съдено да стане по-велико оръжие, отколкото Джъстин някога ще изкове.

— Виви? — питам аз.

— Нейно дете — казва Аша. — Макар че Ева сигурно е решила, че става дума за детето в утробата й. Може би затова си тръгна. За да го защити от съдбата му. Но никой не може да избяга от съдбата.

Аз мълча, устните ми са стиснати в мрачна линия. Майката на Кардан отпива отново от виното. Няма да позволя на лицето си да издаде чувствата ми.

— Това не е достатъчно — казвам аз, като се опитвам да остана концентрирана върху надеждата тази информация да стигне до Бейлкин, надеждата, че ще намеря начин да го надхитря. — Ако се сетиш за нещо по-добро, можеш да ми изпратиш съобщение. Нашите шпиони наблюдават всички съобщения за и от Кулата на забравата обикновено когато стигнат до двореца. Каквото и да изпратиш, без значение до кого е адресирано, ако излезе от ръката на стража, ние ще го видим. Няма да е трудно да ме известиш, ако се сетиш за нещо по-съществено.

После ставам и излизам от стаята. Хлебарката ме следва по коридора и слага длан на ръката ми.

Дълго стоя там безмълвна и се опитвам да обуздая мислите си.

Той клати глава.

— Разпитах я малко по пътя насам. Като че ли е била опиянена от живота в двореца, зашеметена от вниманието на върховния крал, заслепена от танците, песните и виното. Кардан бил оставен да суче от малка черна котка, чиито котенца са се родили мъртви.

— Оцелял е с котешко мляко? — възкликвам аз.

Хлебарката ме поглежда, сякаш напълно съм пропуснала важното в думите му.

— След като са я затворили в Кулата, Кардан бил изпратен при Бейлкин — казва той.

Отново си мисля за глобуса, който намерих в кабинета на Елдред, за облечения в дрипи Кардан, който поглежда тази жена за одобрение, а то идва само когато се е държал ужасно. Изоставен принц, закърмен с котешко мляко и жестокост, оставен да броди из двореца като малък призрак. Мисля за себе си и как се криех в кулата на Холоу Хол и гледах как Бейлкин нарежда на смъртен да бие по-малкия му брат заради неумението му да върти меча.

— Върни я в Кулата — казвам на Хлебарката.

Той извива вежди.

— Не искаш ли да научиш повече за родителите си?

— Тя като че ли се наслаждава твърде много на това. Ще получа информация от нея и без толкова сделки.

А и вече посях по-важно семе. Сега трябва само да изчакам да покълне.

Той ми се усмихва леко.

— Харесва ти, нали? Да си играеш с нас? Да дърпаш струните ни и да гледаш как танцуваме?

— Имаш предвид с вълшебния народ?

— Предполагам, че би ти харесало и сред смъртните, но с нас се упражняваш. — Думите му не звучат неодобрително, но все пак се чувствам като прикована с игла. — И вероятно някои от нас ти доставят особено удоволствие.

Той ме поглежда над извития си гоблински нос, докато не отговарям:

— Това комплимент ли беше?

И усмивката му разцъфва.

— Е, не е обида.