Холи Блек
Злият крал (23)

22

Събуждам се на дъното на морето.

Отначало се паникьосвам. Имам вода в дробовете и усещам ужасно напрежение върху гърдите. Отварям уста да извикам и от нея излиза звук, но не онзи, който очаквам. Това ме сепва достатъчно, за да спра и да осъзная, че не се давя.

Жива съм. Дишам вода, тежко, с мъка, но я дишам.

Под мен има легло с формата на корал, застлано с водорасли, чиито дълги филизи потрепват с течението. Аз съм в някаква сграда, която също изглежда от корали. Рибки се стрелкат през прозорците.

Никасия се носи към края на леглото ми, вместо крака има дълга опашка. Имам чувството, че тук, под водата, я виждам за първи път — синьо-зелената коса се рее около нея, бледите очи светят с метален блясък под вълните. На сушата е красива, но тук е стихийно, ужасяващо красива.

— Това е заради Кардан — казва тя точно преди да забие юмрук в корема ми.

Не съм вярвала, че е възможно да се набере нужната инерция, за да удариш някого под вода, но това е нейният свят и тя се справя отлично в него.

Изпъшквам и се опитвам да докосна мястото, където ме удари, но на китките ми има тежки окови, които ограничават движенията ми. Обръщам глава и виждам канарите, които ме приковават към пода. Нов пристъп на паника ме сграбчва и ме изпълва с усещане за нереалност.

— Не знам какво си му направила, но ще разбера — казва тя.

Предположението й е притеснително близо до истината и все пак означава, че не знае нищо.

Опитвам се да се концентрирам върху това, върху сегашния момент, да разбера какво мога да направя и да съставя план. Но е трудно, защото съм много ядосана — ядосана на Призрака, че ме предаде, на Никасия и на себе си, винаги на себе си повече, отколкото на всеки друг. Бясна съм на себе си, че се озовах в това положение.

— Какво стана с Призрака? — съскам аз. — Къде е той?

Никасия ме поглежда с присвити очи.

— Какво?

— Той помогна да ме отвлечете. Платихте ли му? — питам, като се мъча да звуча спокойно.

Но най-много искам да разбера онова, за което не мога да попитам — знае ли какви са плановете на Призрака за Двора на сенките? Но за да разбера и да го спра, трябва да избягам от тук.

Никасия слага ръка на бузата ми и приглажда косата ми назад.

— Тревожи се за себе си.

Може би иска да ме държи тук само от ревност. Може би все пак мога да се измъкна някак.

— Мислиш си, че съм изиграла някакъв номер, защото Кардан ме харесва повече от теб? — казвам аз. — Но ти го простреля с арбалет. Разбира се, че ще харесва мен повече.

Лицето й пребледнява, устата й се отваря от изненада и после се разкривява от гняв, когато осъзнава какво намеквам — че съм му казала. Може би не е гениална идея да я вбесявам, докато съм безпомощна, но се надявам да я подмамя да ми каже защо съм тук.

И колко дълго трябва да остана. Вече е минало известно време, докато съм била в безсъзнание. Време, в което Мадок може необезпокоявано да замисля кроежи за война, когато вече знае какво е влиянието ми над короната, време, в което Кардан е напълно свободен да прави каквото пожелае хаотичното му сърце, време, в което Лок може да се подиграва с всеки и да го въвлича в своите драми, време, в което Съветът може да настоява за капитулация пред морето, и аз не мога да сторя нищо, за да спра това.

Още колко време ще остана тук? Още колко време ще измине, преди постигнатото с толкова труд през тези пет месеца да отиде по дяволите? Мисля си как Вал Морен жонглираше и остави всичко да падне. За човешкото му лице и лишените от съчувствие човешки очи.

Никасия като че ли се овладява, но дългата й опашка се мята напред-назад.

— Е, ти вече си наша, смъртна. Кардан ще съжалява за деня, в който ти се е доверил.

Тя иска да ме изплаши още повече, но аз усещам малко облекчение. Те не мислят, че имам някаква специална власт. Мислят, че имам специална уязвимост. Мислят, че могат да ме контролират, както биха контролирали всеки смъртен.

Все пак облекчението е последното, което трябва да показвам пред нея.

— Да, Кардан определено трябваше да ти вярва повече. Ти изглеждаш напълно достойна за доверие. Защото в момента изобщо не го предаваш.

Никасия посяга към колана на гърдите си и вади острие — зъб на акула. Държи го и се взира в мен.

— Мога да те нараня и ти няма да помниш това.

— Но ти ще помниш — казвам аз.

Тя се усмихва.

— Вероятно споменът ще е много приятен.

Сърцето ми бумти в гърдите, но не смятам да показвам страха си.

— Искаш да ти покажа къде да ме прободеш ли? — питам аз. — Не е лесна работа да причиниш болка, без да нанесеш фатална вреда.

— Да не би да си твърде глупава, за да се изплашиш?

— О, изплашена съм — казвам й. — Просто не от теб. Онзи, който ме е довел тук — майка ти вероятно и Бейлкин, — го е направил с някаква цел. Страхувам се каква е тази цел, а не от теб, неумела мъчителка, която не влиза в ничии планове.

Никасия казва нещо и в дробовете ми се взривява задушаваща болка. Не мога да дишам. Отварям уста и агонията само се засилва.

Най-добре да свършва бързо — казвам си. Но не е достатъчно бързо.

 

 

Когато пак се събуждам, съм сама.

Лежа сред водата, с чисти дробове. Макар че леглото е още под мен, аз се нося над него.

Главата ме боли, усещам болка и в стомаха — от глад и от удара на Никасия. Водата е студена, студът се влива във вените ми и прави кръвта ми ленива. Не знам колко дълго съм била в безсъзнание, не знам колко време е изминало, откакто ме отвлякоха от Кулата. Докато минутите изтичат и рибите се приближават, за да хапят краката ми, косата ми и шева на раната ми, гневът ми изтича и ме изпълва отчаяние. Отчаяние и съжаления.

Ще ми се да бях целунала Тарин по бузата, преди да тръгна. Ще ми се да бях накарала Виви да разбере, че ако обича смъртна, трябва да е по-внимателна с нея. Ще ми се да бях казала на Мадок, че винаги съм възнамерявала да възкача Оук на трона.

Ще ми се да бях измислила още планове. Ще ми се да бях оставила повече нареждания. Ще ми се да не се бях доверявала на Призрака.

Надявам се да липсвам на Кардан.

Не знам откога се нося така, колко пъти се паникьосвам и дърпам веригите, колко пъти тежестта на водата над гърдите ми ме кара да се задушавам. Един тритон доплава в стаята ми. Движи се с невероятна грация във водата. Косата му е сякаш на зелени ивици и същите ивици продължават и по тялото му. Големите му очи сияят в студената светлина.

Движи ръце и издава звуци, които не разбирам. После, явно осъзнал какво да стори, заговаря отново:

— Тук съм, за да те подготвя да вечеряш с кралица Орлаг. Ако ми създаваш проблеми, мога да те поваля в безсъзнание. Точно така се надявах да те заваря.

Кимам.

— Никакви проблеми. Разбрах.

Още морски създания влизат в стаята — с големи жълти или зелени опашки с черни краища. Плават около мен, гледат ме с големите си сияещи очи. Един сваля оковите ми, друг ме изправя. Във водата съм почти безтегловна. Тялото ми се носи, накъдето го бутнат.

Когато започват да ме събличат, аз пак се паникьосвам, почти животинска реакция. Извивам се в ръцете им, но те ме държат здраво и навличат прозрачна рокля през главата ми. Тя е къса и тънка, почти не може да мине за дреха. Носи се около мен и знам, че тялото ми се вижда. Опитвам се да не поглеждам надолу, защото ме е страх, че ще се изчервя.

После ме увиват с нанизи от перли, косата ми е прибрана назад с корона от миди и мрежа от водорасли. Раната на крака ми е покрита с превръзка от морска трева. Накрая ме повеждат през огромен коралов дворец, сумракът е озаряван от сияещи медузи.

Водните създания ме въвеждат в банкетна зала без таван и когато поглеждам нагоре, виждам рибни пасажи и дори акула, а над тях — блещукащата светлина на повърхността вероятно.

Може би е ден.

Кралица Орлаг седи на огромен, подобен на трон стол в края на масата. Тялото й е покрито с раковини и миди, раци и живи морски звезди пълзят по нея, подобни на ветрила корали и ярки анемонии се движат от течението.

Самата тя е невъобразимо царствена. Черните й очи се взират в мен и аз потрепвам, знам, че гледам владетел, който е царувал по-дълго от много поколения смъртни животи.

До нея седи Никасия, столът й е почти толкова впечатляващ, а в другия край на масата е Бейлкин, на много по-невзрачен стол.

— Джуд Дуарте — казва той. — Сега знаеш какво е да си затворник. Как е да гниеш в килия? Да си мислиш, че ще умреш там?

— Не знам — казвам му. — Винаги съм знаела, че ще се измъкна.

Кралица Орлаг отмята глава назад и се смее.

— Вероятно ще го направиш в някакъв смисъл. Ела при мен.

Чувам магията в гласа й и си спомням как Никасия ми каза, че няма да помня какво ми е сторила. Всъщност трябва да съм благодарна, че не направи нещо по-лошо.

Прозрачната ми рокля показва съвсем ясно, че не нося талисмани. Те не знаят за забраните на Дейн. Вярват, че съм напълно податлива на вълшебство.

Мога да се преструвам. Мога да го направя.

Плавам към тях, като се старая лицето ми да е безизразно. Орлаг се взира дълбоко в очите ми и е мъчително трудно да не извърна поглед, да запазя открито и искрено изражение.

— Ние сме твои приятели — казва тя, като ме гали по бузата с дългите си нокти. — Ти много ни обичаш, но не бива да казваш на никого извън тази зала колко много ни обичаш. Ти си ни предана и си готова да сториш абсолютно всичко за нас. Нали така, Джуд Дуарте?

— Да — казвам с готовност.

— И какво би сторила за мен, малка рибке? — пита тя.

— Всичко, моя кралице.

Тя поглежда към Бейлкин в другия край на масата.

— Видя ли? Ето така се прави.

Той като че ли се цупи. Има високо мнение за себе си и не му харесва да го сложат на мястото му. Най-големият сред децата на Елдред, той негодуваше, че баща му не обмисля сериозно да му предаде короната. Сигурна съм, че и сега мрази начина, по който Орлаг му говори. Ако този съюз не му беше необходим и ако не беше в нейното кралство, едва ли щеше да го позволи.

Вероятно тук има разлом, който мога да използвам.

Скоро внасят цял парад от ястия, в пълни с въздух похлупаци, за да може дори под водата да останат сухи до поднасянето им.

Сурова риба, нарязана на красиви розетки и интересни форми. Стриди, ароматизирани с печени водорасли. Блестящ червен и черен хайвер.

Не знам дали да ям, преди да са ми дали изрично разрешение, но съм гладна и съм готова да рискувам.

Суровата риба е приятна и е смесена с нещо зелено. Не очаквах да я харесам, но е така. Бързо преглъщам три розови ивици от риба тон.

Главата още ме боли, но коремът ми веднага се успокоява.

Докато ям, си мисля какво трябва да сторя: да слушам внимателно и да се държа, сякаш им вярвам, сякаш съм им предана. А за да го направя, трябва да си въобразя поне сянката на подобно чувство.

Поглеждам към Орлаг и си представям, че тя, а не Мадок, ме е отгледала, че съм нещо като сестра на Никасия, която понякога е била зла, но общо взето, се е грижила за мен. Поглеждам към Бейлкин и въображението ми засича, но се опитвам да мисля за него като за нов член на семейството, някой, на когото ще започна да се доверявам, защото всички други го правят. Усмихвам им се с благодарност, която почти не усещам като лъжа.

Орлаг ме поглежда.

— Разкажи ми за себе си, малка рибке.

Усмивката ми почти потрепва, но се концентрирам върху пълния си стомах, върху чудесата и красотата на обкръжението ми.

— Ами няма кой знае какво за разказване. Аз съм смъртно момиче, което е отгледано в Царството на феите. Това е най-интересното нещо за мен.

Никасия се мръщи.

— Целувала ли си Кардан?

— Това важно ли е? — интересува се Бейлкин.

Той яде стриди, отваря ги една след друга с малка виличка.

Орлаг не отговаря, само кима към Никасия. Харесва ми, че прави това, че избира дъщеря си пред Бейлкин. Хубаво е да има какво да харесвам в нея, нещо, върху което да се концентрирам, за да запазя топлината в гласа си истинска.

— Важно е, ако това е причината той да не се съгласи на съюз с Морските дълбини — казва Никасия.

— Не знам дали трябва да отговарям — казвам и се оглеждам с, надявам се, искрено объркване. — Но, да.

Лицето на Никасия се сбърчва. Сега, когато съм „омагьосана“, тя като че ли не смята за нужно да се прави на невъзмутима пред мен.

— Повече от веднъж? Той обича ли те?

Не съм осъзнавала колко много се е надявала да я лъжа, когато й казах, че съм го целунала.

— Повече от веднъж, но, не. Не ме обича. Нищо подобно.

Никасия поглежда към майка си и накланя глава, за да покаже, че е получила отговорите, които е искала.

— Баща ти сигурно ти е бил много ядосан, че провали плановете му — казва Орлаг, насочвайки разговора към други неща.

— Така е — отвръщам.

Кратко и мило. Не е нужно да лъжа.

— А защо генералът не каза на Бейлкин за произхода на Оук? — продължава тя. — Нямаше ли да е по-лесно, отколкото да търси принц Кардан из цял Елфхейм?

— Не съм му довереница — казвам аз. — Не бях тогава и определено не съм и сега. Знам само, че си имаше причина.

— Без съмнение — казва Бейлкин, — искаше да ме предаде.

— Ако Оук беше върховен крал, тогава Мадок щеше да управлява Елфхейм — казвам аз, защото те и без това го знаят.

— А ти не искаше това. — Един слуга носи малка копринена кърпичка, пълна с риба. Орлаг набучва една с дългия си нокът и във водата се проточва панделка от кръв. — Интересно.

Това не е въпрос и няма защо да отговарям.

— А ще ни заведеш ли до дома на Оук? — пита Бейлкин. — Ще ни заведеш ли в света на смъртните и ще го отнемеш ли от голямата си сестра, за да ни го дадеш?

— Разбира се — лъжа аз.

Бейлкин поглежда към Орлаг. Ако вземат Оук, могат да го отгледат в морето, да го оженят за Никасия и така ще имат наследник на Грийнбрайър, който ще е предан на Морските дълбини. Ще имат и друг вариант, освен Бейлкин за завземането на трона, което едва ли го радва.

Дълга игра, но в Царството на феите това е съвсем разумен начин да играеш.

— А онова същество Гримсен — пита Орлаг дъщеря си, — наистина ли мислиш, че може да направи нова корона?

Имам чувството, че сърцето ми спира за момент. Добре, че никой не ме гледа, защото за миг не успявам да скрия ужаса си.

— Той е направил кръвната корона — казва Бейлкин. — Така че със сигурност ще може да направи и друга.

Ако не им трябва короната, значи, не им трябва и Оук. Няма нужда да го отглеждат тук, нито той да коронясва Бейлкин. Изобщо не им трябва жив.

Орлаг го поглежда с укор. Чака Никасия да отговори.

— Той е ковач — казва Никасия. — Не може да кове под водата, затова винаги ще е на страната на сушата. Но след смъртта на Алдъркинг копнее за слава. Иска върховен крал, който да му я осигури.

Това е планът им — казвам си, докато се опитвам да потисна паниката. — Вече знам плана им. Ако успея да избягам, ще мога да го спра.

Нож в гърба на Гримсен, преди да е довършил короната. Понякога се съмнявам в способностите си като сенешал, но като убиец — никога.

— Малка рибке — казва Орлаг и насочва вниманието си към мен. — Кажи ми какво ти обеща Кардан, за да му помогнеш.

— Но тя… — започва Никасия, но Орлаг я поглежда.

— Дъще — казва кралицата на Морските дълбини, — не виждаш това, което е точно под носа ти. Кардан получи трона от това момиче. Спри да мислиш с какво го държи тя и започни да търсиш с какво я държи той.

Никасия ме поглежда с раздразнение.

— Какво имаш предвид?

— Казваш, че Кардан се е държал зле с нея. И все пак тя го направи върховен крал. Може би е осъзнал, че е полезна, и е използвал това чрез целувки и ласкателства, както ти обработи малкия ковач.

Никасия изглежда объркана, сякаш цялата й представа за света се преобръща. Вероятно не е мислила, че Кардан е способен да измисли това. Все пак виждам, че донякъде е доволна. Ако Кардан ме е прелъстил да му помогна, значи, тя няма защо да се тревожи, че той ме обича. Ще трябва да се тревожи единствено за моята полезност.

— Какво ти обеща той, за да му дадеш короната на Елфхейм? — пита ме Орлаг с изящна любезност.

— Винаги съм искала място в Царството на феите. Той ми каза, че ще ме направи сенешал и ще бъда дясната му ръка, като Вал Морен в двора на Елдред. Ще се погрижи да съм уважавана и дори да се страхуват от мен.

Това е лъжа, разбира се. Никога не ми е обещавал нищо, а Дейн ми обеща много по-малко от това. Но ако някой го беше направил — ако Мадок го беше направил, — щеше да ми е много трудно да откажа.

— Казваш ми, че предаде баща си и сложи онзи глупак на трона в замяна на служба? — пита невярващо Бейлкин.

— Да си върховен крал на Елфхейм, също е служба — отвръщам аз. — А виж какво бе пожертвано заради нея.

За миг спирам, чудя се дали не съм говорила твърде дръзко, за да повярват, че още съм омагьосана, но Орлаг само се усмихва.

— Така е, скъпа моя — казва след малко. — А и не се ли осланяме на Гримсен, макар че му предлагаме не много по-различна награда.

Бейлкин изглежда нещастен, но не спори. Много по-лесно му е да повярва, че Кардан е замислил всичко, а не някакво смъртно момиче.

Успявам да изям още три парчета риба и да пия чай от печен ориз и водорасли през хитра сламка, която не му позволява да се смесва с водата. После ме отвеждат в морска пещера. Никасия тръгва със стражите.

Това не е спалня, а килия. Щом ме пъхат вътре, установявам, че макар да съм съвсем мокра, там е сухо и е изпълнено с въздух, който в първия миг не успявам да вдишам.

Задавям се и тялото ми се сгърчва. От дробовете ми излиза всичката вода, заедно с няколко парчета несмляна риба.

Никасия се смее.

А после, с изпълнен с магия глас, казва:

— Не е ли красива стая?

Виждам само груб каменен под, няма мебели, няма нищо.

Тя говори замечтано:

— Много ще ти хареса леглото с колони и отрупано със завивки. А и малките масички, собственият ти чайник с чай, който още вдига пара. Ще бъде идеално топъл и много вкусен, когато го опиташ.

Тя оставя чаша с морска вода на пода. Предполагам, че това е чаят. Ако го изпия, тялото ми бързо ще се обезводни. Смъртните могат да изкарат няколко дни без прясна вода, но тъй като доста време дишах морска вода, вероятно вече съм загазила.

— Нали знаеш — казва тя, докато аз се преструвам, че се възхищавам на стаята, въртя се с изумление и се чувствам много глупаво, — че каквото и да ти сторя, то няма да е толкова ужасно като онова, което сама ще си сториш.

Обръщам се към нея и се мръщя с престорено объркване.

— Няма значение — казва тя и ме оставя, за да прекарам остатъка от вечерта във въртене на твърдия под и в опит да изглеждам така, сякаш ми е извънредно комфортно.