Холи Блек
Злият крал (3)

2

Бейлкин е затворен в Кулата на забравата в най-северната част на Инсуиъл, Злочестия остров. Инсуиъл е един от трите острова на Елфхейм, свързан с Инсмиър и Инсмур чрез големи камъни и парчета земя, населени единствено от няколко ели, сребристи елени и дървесни хора. Възможно е да стигнеш пеша от Инсмиър до Инсуиъл, ако нямаш нищо против да скачаш по камъните, да прекосиш сам Млечния лес и вероятно доста да се намокриш.

Аз имам против и затова решавам да яздя.

Като сенешал на върховния крал имам право да използвам конюшните му. Не съм голям ездач, затова избирам кон, който ми се струва достатъчно кротък, с мек черен цвят и сплетена на сложни и вероятно магически възли грива.

Извеждам го навън, а един коняр гоблин ми носи мундщук и оглавник.

После се качвам на седлото и насочвам коня към Кулата на забравата. Вълни се разбиват в скалите под мен. Солени пръски замъгляват въздуха. Инсуиъл е страховит остров, големи участъци от него са голи, без никаква зеленина, само черни скали, приливни басейни и кула със скелет от студено желязо.

Връзвам коня за една от металните пречки, забити в каменната стена на Кулата. Той процвилва нервно, присвил опашка към тялото си. Докосвам муцуната му с надеждата да го успокоя.

— Няма да се бавя, а после се махаме от тук — казвам му и съжалявам, че не попитах коняря за името му.

И аз не се чувствам по-различно от коня, когато чукам на тежката дървена врата.

Отваря ми огромно космато създание. Има красива кована броня от плочи, между които стърчи руса козина. Явно е войник, който преди щеше да се държи добре с мен заради Мадок, но сега вероятно ще е тъкмо обратното.

— Аз съм Джуд Дуарте, сенешал на върховния крал — казвам. — Идвам по работа на короната. Пусни ме.

Той отстъпва встрани и отваря вратата, а аз влизам в сумрачното преддверие на Кулата на забравата. Смъртните ми очи свикват бавно и зле с липсата на светлина. Аз не притежавам способността на вълшебните създания да виждам в почти пълен мрак. Тук има поне още трима стражи, но различавам единствено силуетите им.

— Сигурно си дошла при принц Бейлкин — казва глас от дъното.

Зловещо е да не мога да видя ясно кой говори, но не показвам притеснението си и кимам.

— Заведете ме при него.

— Вулсибър — казва гласът. — Заведи я.

Кулата на забравата е наречена така, защото в нея затварят онези, които монархът иска да изличи от паметта на двора. Повечето престъпници са наказвани чрез хитри проклятия, странствания или друга форма на капризното правосъдие на вълшебния народ. За да се озовеш тук, трябва наистина да си вбесил някой важен.

Стражите са предимно войници, на чийто темперамент подхожда такова скучно и самотно назначение, или войници, чиито командири искат ги да научат на смирение. Поглеждам неясните фигури, но не мога да разбера от кой вид са.

Вулсибър идва към мен и аз разпознавам косматия войник, който ми отвори вратата. Трябва да е поне отчасти трол с това издадено чело и дългите крайници.

— Води ме — казвам.

Той ме поглежда с неприязън. Не знам какво точно не му харесва — смъртността ми, рангът ми или натрапничеството ми тази вечер. Не питам. Просто го следвам надолу по каменни стъпала към влажен, миришещ на минерали мрак. Мирише силно и на пръст, и на нещо гнило и гъбесто, което не мога да определя.

Спирам, когато мракът става твърде плътен, защото се страхувам да не се спъна.

— Запали фенерите — казвам.

Вулсибър се приближава, усещам дъха му по лицето си, носи миризмата на влажни листа.

— И какво, ако не го направя?

Тънък нож пада леко в дланта ми, плъзнал се от ножницата в ръкава. Притискам върха му към тялото на войника, точно под ребрата.

— Най-добре да не разбираш.

— Но ти не виждаш! — настоява той, сякаш съм му изиграла някакъв мръсен номер, като не се оставих да ме сплаши.

— Може би просто предпочитам да е малко по-светло — казвам възможно най-спокойно, макар че сърцето ми бие лудо, а дланите ми започват да се потят.

Ако ще се бием на стълбите, по-добре да удрям бързо и точно, защото вероятно няма да имам втора възможност.

Вулсибър се отдръпва от мен и от ножа. Чувам тежките му стъпки надолу и започвам да ги броя, в случай че се наложи да го следвам в тъмното. Но тогава една факла пламва и засиява зелен огън.

— Е? — пита той. — Идваш ли?

Стълбите минават покрай няколко килии, едни празни, а обитателите на други седят толкова далече от решетките, че светлината на факлата не ги достига. Не разпознавам никого, освен последния.

Черната коса на принц Бейлкин е придържана от диадема, напомняне за кралската му кръв. Въпреки че е затворник, изглежда, се е настанил доста удобно. Три килима покриват влажния каменен под. Той седи на резбовано кресло и ме гледа с притворени, зорки като на сова очи. На малка елегантна масичка има златен самовар. Бейлкин завърта кранчето и в крехкия порцелан потича горещ ароматен чай. Миризмата ми напомня за морски водорасли.

Но колкото и елегантен да изглежда, той все пак е в Кулата на забравата и няколко червени молци са кацнали на стената над него. Когато той проля кръвта на стария върховен крал, капките се превърнаха в молци, които запърхаха във въздуха, а след това сякаш умряха. Мислех си, че всички са изчезнали, но явно няколко са го последвали тук — като напомняне за греховете му.

— О, нашата лейди Джуд от Двора на сенките — казва той, сякаш смята, че ще ме очарова. — Може ли да ти предложа чаша чай?

Чува се движение от една от другите килии. Питам се как ли протичат тези чаени партита, когато не съм тук.

Не съм доволна, че знае за Двора на сенките или за връзката ми с тях, но не съм и особено изненадана — все пак принц Дейн, нашият господар и работодател, беше негов брат. А ако Бейлкин знае за Двора на сенките, вероятно е разпознал и онзи от тях, който открадна кръвната корона и я сложи в ръцете на брат ми, за да може той да короняса Кардан.

Бейлкин има много добра причина да не е особено доволен да ме види.

— За съжаление, ще трябва да откажа — отговарям. — Няма да се бавя. Изпратил си писма до върховния крал. Искаш някаква сделка? Договорка? Тук съм от негово име, за да чуя онова, което искаш да му кажеш.

Усмивката му като че ли потрепва и става грозна.

— Мислиш, че си ме превърнала в нищожество — казва Бейлкин. — Но аз все още съм принц от Царството на феите, дори тук. Вулсибър, би ли зашлевил сенешала на брат ми по красивото малко личице?

Ударът идва с отворена длан по-бързо от очакваното и плясъкът е шокиращо силен, когато ръката му ужилва кожата ми. Бузата ми пари, а аз съм вбесена.

Ножът ми се озовава в дясната ръка, близнакът му — в лявата.

Вулсибър изглежда нетърпелив.

Гордостта ме кара да се бия, но той е по-едър от мен и познава средата. Това няма да е просто тренировъчен двубой. И все пак поривът да го победя, поривът да изтрия това изражение от самодоволното му лице ме завладява.

Почти ме завладява. Гордостта е за рицарите — напомням си, — не за шпионите.

— Моето красиво личице — шепна на Бейлкин, като прибирам бавно ножовете. Докосвам с пръсти бузата си. Вулсибър ме удари толкова силно, че съм прехапала вътрешността й. Изплювам кръв на каменния под. — Колко ласкателно. Аз ти отнех короната, така че сигурно трябва да ти позволя известна неприязън. Особено когато идва под формата на комплимент. Само не го прави отново.

Вулсибър вече изглежда объркан. Бейлкин отпива от чая си.

— Говориш много дръзко за смъртно момиче.

— И защо не? — питам аз. — Говоря от името на върховния крал. Да не мислиш, че ще слезе чак тук, далече от двореца и удоволствията там, за да угоди на по-големия си брат, в чиито ръце толкова е страдал?

Принц Бейлкин се навежда напред.

— Интересно какво се опитваш да кажеш.

— А на мен ми е интересно какво послание искаш да предам на върховния крал.

Бейлкин ме гледа — без съмнение, едната ми буза е зачервена. Той отпива внимателно от чая.

— Чувал съм, че при смъртните влюбването много приличало на страха. Сърцето ти бие бързо. Сетивата ти се изострят. Главата ти олеква, може би дори се замайва. — Гледа ме. — Така ли е? Това би обяснило много за вашия вид, ако е възможно двете чувства да се сбъркат.

— Никога не съм се влюбвала — отговарям невъзмутимо.

— И разбира се, ти можеш да лъжеш — отвръща той. — Виждам защо Кардан би сметнал това за полезно. Защо Дейн би го сметнал за полезно. Много хитро от негова страна да те вкара в малката си банда от неудачници. Много хитро да осъзнае, че Мадок винаги би те пощадил. Какъвто и да е брат ми, той беше великолепно лишен от сантименталност. Аз пък изобщо не се сещах за теб, а когато го правех, бе само за да дразня брат си с твоите постижения. Но ти имаш онова, което на него му липсва: амбиция. Ако бях видял това, сега щях да съм крал. Но мисля, че и ти не ме прецени правилно.

— О?

Знам, че това няма да ми хареса.

— Няма да предам съобщение за Кардан. То ще стигне до него по друг начин, и то скоро.

— Тогава губиш времето и на двама ни — казвам подразнена.

Дойдох чак дотук, удариха ме и се страхувах за едното нищо.

— О, време — казва той. — Само на теб то не ти достига, смъртна. — Кима към Вулсибър. — Можеш да я изпратиш.

— Да вървим — казва пазачът, като ме блъсва не особено нежно към стълбите.

Докато се качвам, поглеждам към лицето на Бейлкин, строго на зелената светлина на факлата. Притеснително много прилича на Кардан.

Почти съм изкачила стълбите, но една дългопръста ръка посяга през решетките и ме стиска за глезена. Стресната, аз се подхлъзвам, ожулвам си дланите и си удрям коленете, когато се просвам на стълбите. Старата рана от пробождане в центъра на лявата ми длан внезапно започва да пулсира. Едва успявам да се задържа и да не се изтърколя чак до долу.

Виждам до себе си слабото лице на жена. Опашката й се усуква около решетките. Къси рогчета се извиват над челото й.

— Аз познавах твоята Ева — казва ми тя, очите й блестят в мрака. — Познавах майка ти. Знаех доста от малките й тайни.

Изправям се и тръгвам възможно най-бързо нагоре, сърцето ми препуска по-трескаво и от мига, в който си помислих, че ще трябва да се бия с Вулсибър. Дъхът ми излиза накъсан и дробовете ме заболяват.

На върха на стълбите спирам да изтрия в жакета си ожулените си длани и да опитам да се овладея.

— О — казвам на Вулсибър, когато дишането ми малко се успокоява. — Щях да забравя. Върховният крал ми даде свитък със заповеди. Иска да промени някои неща в отношението към брат му тук. Той е отвън, в дисагите. Ако ме последваш…

Вулсибър поглежда въпросително към пазача, който го изпрати да ме заведе при Бейлкин.

— Върви бързо — казва сенчестата фигура.

И така Вулсибър излиза с мен от голямата врата на Кулата на забравата. Озарени от луната, черните скали сияят от солените пръски, блестяща глазура като на захаросан плод. Опитвам да се концентрирам върху пазача, а не върху името на майка ми, което не съм чувала от много години, и дори не разбирам защо е толкова важно за мен.

Ева.

— Този кон има само мундщук и оглавник — казва Вулсибър, като се мръщи към черния жребец, вързан до стената. — Нали каза…

Пробождам го в ръката с малка игла, която крия в подплатата на туниката си.

— Излъгах.

Не е лесно да го вдигна и да го просна на гърба на коня. Той е свикнал да изпълнява военни команди, сред които и колениченето, и това помага. Действам възможно най-бързо, страхувам се да не би някой от стражите да излезе да види какво става, но имам късмет. Никой не идва и ние потегляме.

Това бе другата причина да дойда на Инсуиъл с кон, а не пеша — никога не знаеш какво ще носиш на връщане.