Холи Блек
Злият крал (22)

21

Първият капан вече е освободен. Примамката слиза със семейството ми, докато ние с Оук се привеждаме в каретата. Той първо ми се усмихва, когато се свиваме между тапицираните седалки, но след миг усмивката му е заменена от тревожно изражение.

Хващам ръката му и я стискам.

— Готов ли си да се покатериш през прозорец?

Това връща радостта му.

— От каретата ли?

— Да — отвръщам и чакам тя да обърне.

Когато спира, се чува почукване. Надничам и виждам, че Бомбата е в имението. Тя ми смига и аз вдигам Оук към нея с копитата напред и й го подавам през прозореца на каретата.

Покатервам се тромаво след него. Роклята ми е нелепо разголена, а и кракът ми е още скован и ме боли, когато падам на каменния под на Лок.

— Нещо ново? — питам Бомбата.

Тя клати глава и ми подава ръка.

— И без това не беше особено вероятно. Аз залагам на лабиринта.

Оук се мръщи и аз разтривам раменете му.

— Не е нужно да го правиш — казвам му, макар че не съм сигурна какво ще правим ние, ако откаже.

— Няма проблем — отвръща той, без да ме поглежда в очите. — Къде е мама?

— Ей сега ще я намерим, мъник — казва Бомбата, прегръща го през раменете и го отвежда. На вратата се обръща към мен и вади нещо от джоба си. — Като че ли си се наранила. Колко хубаво, че ме бива не само с експлозивите.

И ми хвърля нещо. Улавям го, без да знам какво е, после го преобръщам в дланта си. Гърненце с мехлем. Вдигам глава да й благодаря, но вече я няма.

Отварям малкото гърненце и вдишвам аромата на силни билки. Още щом го намазвам на кожата си, болката отслабва. Мехлемът охлажда раната, която вероятно пламти от неизбежната инфекция. Кракът още ме боли, но не както преди.

— Сенешале мой — казва Кардан и аз едва не изпускам мехлема. Дърпам роклята си надолу и се обръщам. — Готова ли си да посрещнеш Лок в твоето семейство?

Последния път, когато бяхме в тази къща, в лабиринта на градините, устата му беше омазана със златен невърмор и той ме гледаше как целувам Лок така, сякаш в погледа му къкреше нещо — тогава реших, че е омраза.

Сега ме гледа с не по-различен поглед и единственото, което искам, е да се хвърля към ръцете му. Искам да удавя всичките си тревоги в прегръдките му. Искам да ми каже нещо съвсем неприсъщо за него — че всичко ще бъде наред.

— Хубава рокля — казва той.

Знам, че дворът сигурно вече си мисли, че съм луда по върховния крал, щом изтърпях да ме коронясат като кралица на веселието и все още служа като негов сенешал. Сигурно всички си мислят, също като Мадок, че съм негова. Дори когато ме унижава, аз допълзявам обратно.

Ами ако наистина започвам да полудявам по него?

Кардан е по-опитен в любовта и може да използва това срещу мен, точно както го накарах да го използва срещу Никасия. Може би все пак е намерил начин да обърне нещата.

Убий го — казва част от мен, част, която помня от нощта, когато го взех за заложник. — Убий го, преди да те е накарал да се влюбиш в него.

— Не бива да си сам — заявявам, защото, ако Морските дълбини ще нападат, не бива да им осигуряваме лесни мишени. — Не и тази нощ.

Кардан се хили.

— Не съм го планирал така.

Намекът, че не е сам през повечето нощи, ме притеснява и се мразя заради това.

— Добре — отвръщам, преглъщайки чувството, макар че горчи като жлъчка. — Но ако възнамеряваш да водиш някого в леглото си — или по-вероятно неколцина, — нека да бъдат стражи. И да ви пазят още стражи.

— Истинска оргия.

Той изглежда доволен от идеята.

Продължавам да мисля за начина, по който ме гледаше, когато бяхме голи, преди да свали ризата си и да разхлаби елегантните ръкавели. Трябваше да обявим примирие — каза тогава той, като отметна нетърпеливо мастиленочерната си коса назад. — Отдавна трябваше да обявим примирие.

Но и двамата не го направихме, нито тогава, нито по-късно.

Джуд — каза той, като галеше крака ми, — страхуваш ли се от мен?

Прокашлям се и прогонвам спомените.

— Заповядвам ти да не оставаш сам от залез тази нощ до изгрев утре.

Той се отдръпва като ужилен. Вече не очаква да му заповядвам така официално, сякаш му нямам доверие. Върховният крал на Елфхейм ми се покланя леко.

— Както желаеш… не, чакай, на твоите заповеди.

Не мога да го погледна, докато излиза. Аз съм страхливка. Може би е заради болката в крака, може би е от тревога за брат ми, но част от мен иска да го извикам и да се извиня. Накрая, когато вече съм сигурна, че си е отишъл, тръгвам към пиршеството. Само няколко крачки и съм в коридора.

Мадок се обляга на стената. Скръстил е ръце на гърдите си и клати глава.

— Така и не го проумявах. Досега.

Спирам.

— Кое?

— Идвах да взема Оук, когато те чух да говориш с върховния крал. Прости ми за подслушването.

Едва успявам да мисля през бумтенето в ушите си.

— Не е каквото си…

— Ако не беше, нямаше да знаеш какво си мисля — парира той. — Много хитро, дъще. Нищо чудно, че не се изкуши от всичко, което ти предложих. Казах, че вече няма да те подценявам, и все пак го направих. Подценихте, подцених не само амбицията ти, но и арогантността ти.

— Не — казвам аз. — Ти не разбираш…

— О, мисля, че разбирам — отвръща, без да чака да му обясня, че Оук не е готов за трона, че искам да избегна кръвопролития и че дори не знам дали ще мога да продължа с това, когато изтече една година и един ден. Твърде ядосан е, за да ме слуша. — Най-сетне. Най-сетне разбрах. Ще прогоним Орлаг и Морските дълбини заедно. Но когато си отидат, отново заставаме от двете страни на шахматната дъска. И когато те победя, ще се уверя, че съм те победил така изцяло, както бих направил с всеки враг, който е доказал, че ми е равен.

Преди да успея да измисля какво да отговоря, той ме сграбчва за ръката и излизаме заедно навън.

— Хайде — казва ми. — Трябва да си изиграем ролите.

Там, примигвайки на късното следобедно слънце, Мадок ме оставя, за да говори с неколцина рицари, които стоят до декоративния басейн. Кима ми, когато тръгва, както се кима на противник.

През мен минава тръпка. Когато му се опълчих в Холоу Хол, след като отрових виното му, си помислих, че вече сме врагове. Но сега е много по-лошо. Той знае, че аз стоя между него и короната, и няма никакво значение дали ме обича, или мрази — би направил каквото е нужно, за да изтръгне властта от ръцете ми.

Нямам друг вариант, освен да тръгна към лабиринта и празненството в центъра му. След три завоя ми се струва, че гостите се отдалечават. Звуците стават по-приглушени, тих смях долита от всички посоки. Храстите са достатъчно високи, за да се объркаш.

Седем завоя и вече наистина съм изгубена. Връщам се, но откривам, че лабиринтът се е променил. Пътеките не са, където бяха.

Разбира се. Не може да е обикновен лабиринт. Не, трябва да ме обърква.

Спомням си, че сред растенията има дървесни хора, които чакат да защитят Оук. Не знам дали те си играят с мен така, но поне знам, че нещо ме чува, когато заговарям:

— Ще си отворя път с меч през вас — заявявам на стените от листа. — Хайде да играем честно.

Клоните зад мен прошумоляват. Когато се обръщам, виждам нова пътека.

— Дано да води към гостите — мърморя и тръгвам по нея.

Надявам се, че не води до някоя тайна тъмница, запазена за онези, които заплашват лабиринта.

Още един завой и излизам на поляна с малки бели цветя и миниатюрна каменна кула. Отвътре чувам приглушен звук, почти рев, почти плач.

Вадя Здрач. Малко създания в Царството на феите плачат. А най-разпространените от тях тук — като баншите например — са много опасни.

— Кой е там? — питам. — Излез или аз ще вляза.

Изненадана съм, когато се появява Хедър. Ушите й са дълги и покрити с козина като на котка. Носът й е с друга форма, а над веждите и по скулите сякаш никнат котешки мустачки.

И най-лошото е, че това не е магия, защото не мога да видя през нея. Това си е истинско заклинание и не мисля, че й харесва. По ръцете й расте светла козина с шарките на петниста котка.

— Какво… какво стана? — заеквам.

Тя отваря уста, но вместо да отговори, се чува жално мяукане.

Въпреки себе си се смея. Не защото е смешно, а защото съм смаяна. После се чувствам ужасно, особено когато тя изсъсква.

Клякам и се смръщвам от болката в раната.

— Не се паникьосвай. Извинявай. Просто ме хвана неподготвена. Точно затова те предупредих да носиш талисмана.

Тя изсъсква отново.

— Да — казвам и въздъхвам. — Никой не обича да му казват „Нали ти казах“. Не се тревожи. Който и да е решил, че това е смешен номер, много ще съжалява. Хайде.

Тя ме следва, трепереща. Когато се опитвам да я прегърна, потрепва и изсъсква отново. Поне остава на крака. Поне е все още достатъчно човек, за да остане с мен и да не избяга.

Минаваме през храстите и този път лабиринтът не си играе с нас. След три завоя сме вече сред гостите. Един фонтан се плиска нежно, шумът му се смесва с разговорите.

Оглеждам се, търся някой познат.

Тарин и Лок ги няма. Най-вероятно са отишли в някоя беседка, където да разменят тайните си обети, което е истинският им вълшебен брак, без свидетели, мистериозен. В земя, в която няма лъжи, не е нужно обещанията да се правят публично, пред свидетели, за да бъдат обвързващи.

Виви хуква към нас и хваща Хедър за ръцете. Пръстите й са свити като на лапи.

— Какво е станало? — пита Ориана.

— Хедър? — пита Оук.

Тя го поглежда с очи като на сестра ми. Питам се дали не е това в основата на шегата. Котка за момиче с котешки очи.

— Направи нещо — казва Виви на Ориана.

— Не съм умела в заклинанията — казва тя. — Никога не съм можела да ги развалям.

— Кой направи това? Той може да го развали.

Гласът ми излиза като ръмжене, звуча като Мадок. Виви ме поглежда със странно изражение.

— Джуд — предупреждава ме Ориана, но Хедър вече сочи с кокалчетата на пръстите си.

Близо до трима фавни, които свирят на флейта, стои момче с котешки уши. Тръгвам през лабиринта към него. Стискам меча си в ръка; цялото безсилие, което чувствам заради всичко, което не мога да контролирам, се насочва към разрешаването на този проблем.

Избивам бокала със зелено вино от ръката му. Течността се излива в тревата и попива в земята под краката ни.

— Какво искаш? — пита той.

— Ти си направил заклинание на онова момиче там — казвам аз. — Отмени го веднага.

— Тя се възхищаваше на ушите ми — отвръща момчето. — Просто й дадох това, което искаше. Малка услуга.

— Точно това ще ти кажа и аз, след като те изкормя и направя червата ти на гирлянди — заявявам. — Ами просто му дадох това, което искаше. Все пак, ако не е искал да бъде изкормен, можеше да удовлетвори съвсем разумната ми молба.

Той оглежда вбесен гостите, после тръгва по тревата и изрича няколко думи. Заклинанието — започва да се разваля. Хедър обаче пак се разплаква, щом си връща човешкия облик. Разтърсва се от ридания.

— Искам да си отида — казва накрая с немощен глас. — Искам да се прибера веднага у дома и никога да не се връщам тук.

Виви трябваше да я подготви по-добре, трябваше да се погрижи винаги да носи талисман — или два, за всеки случай. Не биваше да оставям Хедър да броди сама.

Опасявам се, че в известна степен вината е моя. С Тарин криехме от Виви най-лошото на това да си човек в Царството на феите. Тя сигурно е решила, че щом сестрите й са добре, значи, и с Хедър ще бъде така. Но ние никога не бяхме добре.

— Всичко е наред — казва Виви и гали успокояващо Хедър по гърба. — Всичко е наред. Само беше малко странно. По-късно ще ти се вижда забавно.

— Не, няма да й се види забавно — казвам аз, а Виви ме поглежда ядосано.

Риданията продължават. Накрая Виви вдига с пръст брадичката на Хедър, за да я погледне.

— Всичко е наред — казва отново Виви и аз чувам магията в гласа й. От нея цялото тяло на Хедър се отпуска. — Не помниш последния половин час. Прекарвала си си чудесно на сватбата, но после си се подхлъзнала. Плачеш, защото си си ожулила коляното. Не е ли глупаво?

Хедър се оглежда объркана и бърше очите си.

— Чувствам се малко странно — казва през смях. — Сигурно просто се изненадах.

— Виви — съскам аз.

— Знам какво ще кажеш — прошепва ми Виви. — Но само този път. И преди да попиташ, не съм го правила досега. Не й трябва да помни всичко.

— Разбира се, че й трябва — отвръщам. — Иначе няма да внимава следващия път.

Едва говоря от ярост, но искам да я накарам да разбере. Искам да я накарам да осъзнае, че дори ужасните спомени са за предпочитане пред странните празнини или странно кухите чувства, които не можеш да проумееш.

Но преди да започна, до мен се появява Призрака. Вулсибър е с него. И двамата са с униформа.

— Ела с нас — казва Призрака, нетипично грубо.

— Какво става? — сопвам се аз.

Още мисля за Виви и Хедър.

Никога не съм виждала Призрака толкова мрачен.

— Морските дълбини направиха своя ход.

Оглеждам се за Оук, но той е там, където беше преди секунди, с Ориана, слуша как Хедър настоява, че е добре. Смръщил е леко вежди, но иначе изглежда в пълна безопасност от всичко, освен от лош пример.

Кардан стои в другия край на поляната, близо до Тарин и Лок, които тъкмо са се върнали, след като са дали клетвите си. Тарин изглежда срамежлива, с розови бузи. Всички отиват да я целунат — гоблини и григове, придворни дами и вещици. Небето над нас е ярко, вятърът носи аромат на цветя.

— Кулата на забравата. Вулсибър настоява да отидеш — казва Бомбата. Не съм забелязала кога се е приближила. Цялата е в черно и косата й е прибрана на стегнат кок. — Джуд?

Обръщам се към шпионите си.

— Не разбирам.

— Ще ти обясним по пътя — казва Вулсибър. — Готова ли си?

— Само секунда.

Трябва да поздравя Тарин, преди да тръгна. Да я целуна по бузите и да кажа нещо мило, за да знае, че поне съм била тук. Но когато поглеждам към нея, за да видя колко време ще ми отнеме това, зървам обиците й.

От ушите й висят полумесец и звезда. Същите, за които се спазарих с Гримсен. Същите, които изгубих в гората. Тя не ги носеше, когато бяхме в каретата, затова сигурно ги е…

До нея Лок се усмихва с лисичата си усмивка, а когато тръгва, леко накуцва.

За миг само се взирам в него, умът ми отказва да повярва на очите. Лок. Лок е бил с конниците, Лок и приятелите му в нощта, преди да се ожени. Нещо като ергенско парти. Сигурно е решил да ми върне, задето го заплаших. Или пък е знаел, че не може да остане верен на Тарин, и е решил да ме убие, преди аз да го погна.

Поглеждам ги за последно и осъзнавам, че не мога да направя нищо сега.

— Предай новината за Морските дълбини на великия генерал — казвам на Бомбата. — И се погрижи…

— Ще наблюдавам брат ти — уверява ме тя. — И върховния крал.

Обръщам гръб на сватбата и тръгвам с Вулсибър и Призрака. Жълти коне с дълги гриви чакат наблизо вече оседлани. Качваме се на тях и потегляме към затвора.

 

 

Отвън единственото доказателство, че нещо не е наред, са вълните, които се разбиват по-високо от всякога. Вода се е събрала по неравните плочи.

Вътре виждам телата. Рицари лежат бледи и неподвижни. Неколцина са по гръб, устите им са пълни с вода, сякаш са ръбът на чаша. Други лежат настрани. Очите на всички са заменени с перли.

Удавени на сушата.

Хуквам надолу по стълбите, ужасена за майката на Кардан. Тя е там обаче, жива, примигва към мен в мрака. За миг просто стоя пред килията й с ръка на гърдите от облекчение.

После вадя Здрач и посичам ключалката. Изскачат искри и вратата се отваря. Аша ме гледа с подозрение.

— Върви — казвам й. — Забрави за сделките ни. Забрави за всичко. Махай се от тук.

— Защо правиш това? — пита ме тя.

— Заради Кардан.

И не изричам другото: Защото неговата майка е още жива, а моята не е, защото дори да те мрази, поне ще има шанса да ти го каже.

Тя се обръща объркана към мен и започва да се изкачва по стълбите.

Трябва да разбера дали Бейлкин е още в затвора, дали е още жив. Слизам надолу, минавам през сумрака, като опипвам с едната си ръка стената, а с другата държа меча.

Призрака вика името ми, вероятно защото Аша внезапно се е появила пред него, но аз съм фокусирана върху целта си. Краката ми стъпват по-бързо и по-сигурно по витото стълбище.

Килията на Бейлкин е празна, решетките са огънати и счупени, разкошните му килими са мокри и покрити с пясък.

Орлаг е взела Бейлкин. Откраднала е принц на Царството на феите точно под носа ми.

Проклинам се за недалновидността си. Знаех, че се срещат, знаех, че кроят план, но бях сигурна, заради Никасия, че Орлаг иска Кардан да стане жених на морето. Не ми хрумна, че тя може да действа, преди да е чула отговора. И не мислех, че когато заплаши да отнеме неговата кръв, е говорила за Бейлкин.

Бейлкин. Ще е трудно да сложи короната на Царството на феите на главата му, без Оук да я постави там. Но ако Кардан някога абдикира, това би означавало период на нестабилност, още една коронация, още един шанс Бейлкин да управлява.

Мисля си за Оук, който не е готов за всичко това. Мисля за Кардан, който трябва да бъде принуден да ми се закълне отново, особено сега.

Все още проклинам, когато чувам как вълна се удря в камъните, достатъчно силно, за да отекне ударът в Кулата. Призрака пак вика името ми, по-близо, отколкото очаквам.

Обръщам се, когато той се появява в другия край на стаята. С него са три морски създания, които ме гледат с бледите си очи. Изминава миг, преди да сглобя картинката и да осъзная, че Призрака не е нито пленен, нито заплашен. За да осъзная, че това е предателство.

Лицето ми пламва. Искам да съм ядосана, но вместо това бученето в главата ми поглъща всичко друго.

Морето отново се блъска в брега, блъска се в стената на Кулата. Радвам се, че Здрач е в ръката ми.

— Защо? — питам, а думите на Никасия бумтят в ушите ми като прибоя: Някой, на когото вярваш, вече те предаде.

— Аз служих на принц Дейн — казва Призрака. — Не на теб. Понечвам да заговоря, когато чувам шум зад себе си. После усещам удар по тила си и нищо повече.