Холи Блек
Злият крал (27)

26

Преди да напусна Холоу Хол, внезапно ме залива изтощение. Сядам замаяна на стълбите и чакам слабостта да отмине. В ума ми назрява план, план, който изисква прикритието на мрака и да съм добре отпочинала и екипирана.

Мога да отида в къщата на Тарин, но Лок ще бъде там, а той вече се опита да ме убие.

Мога да се върна при Мадок, но там вероятно ще е заповядано на слугите да ме увият в пухкави одеяла и да ме държат в мек плен, докато Кардан не се закълне да се подчинява на своя велик генерал.

Ужасяващо, но се питам дали няма да е най-добре да остана тук. Тук няма слуги, няма кой да ме безпокои, освен Бейлкин, а той сега мисли за друго. Съмнявам си, че дори ще забележи присъствието ми в тази огромна и отекваща къща.

Искам да бъда практична, но е трудно да се преборя с инстинкта да избягам възможно най-далече от Бейлкин. Все пак вече съм твърде изтощена.

Достатъчно често съм се промъквала из Холоу Хол и знам входа към кухните. Пия още вода от помпата пред тях и осъзнавам, че съм отчаяно жадна. После тръгвам по стълбите към стаята, в която преди спеше Кардан. Стените са голи, каквито ги помня; леглото с балдахин властва в стаята с неговите дърворезби на танцуващи момичета котки с голи гърди.

Преди имаше книги и документи, вече ги няма, но гардеробът още е пълен с екстравагантни и изоставени дрехи. Сигурно вече не са достатъчно нелепи за върховния крал.

Доста от тях са черни като нощта и дори има чорапи, които ще ми станат. Пропълзявам в леглото на Кардан и макар да се страхувах, че ще се въртя неспокойно, веднага потъвам в дълбок сън без сънища.

Будя се на лунната светлина, отивам до дрешника и се обличам с най-семплите му дрехи — кадифен жакет, от чиято яка и маншети късам перлите, и обикновен мек панталон.

Излизам отново, вече не съм така нестабилна. Когато минавам през кухните, не откривам много храна, но захапвам един твърд крайшник и тръгвам в мрака.

Дворецът на Елфхейм е огромен хълм, като най-важните помещения — включително грандиозната тронна зала — са под земята. На върха има дърво, чиито корени се вият много по-дълбоко от нормалното, явно с помощта на магия. Точно под него обаче има няколко стаи с кристални прозорци, които пропускат светлина. Те не са разкошни, приличат на онази, която Кардан подпали и където Никасия изскочи от гардероба, за да го простреля.

Тази стая сега е запечатана, двойните врати са заключени и залостени, за да не може никой да влезе през прохода в кралските покои. Невъзможно е да се влезе откъм двореца.

Но аз ще се изкача по хълма.

Тръгвам тихо, прокрадвайки се, като забивам двата си ножа в пръстта, издърпвам се и опирам крака на камъни и корени. Все по-високо и по-високо. Виждам прилепи да кръжат над мен и застивам, надявам се, че не са нечии очи. Сова се обажда от близко дърво и аз осъзнавам колко много създания може да ме наблюдават. Мога само да се катеря по-бързо. Близо съм до първите прозорци, когато слабостта ме надвива.

Стискам зъби и се опитвам да не обръщам внимание на треперещите си ръце, на нестабилността в краката си. Дишам твърде бързо и искам само да си почина. Сигурна съм обаче, че ако го направя, мускулите ми ще се сковат и няма да мога да продължа. Затова пълзя нагоре, цялото тяло ме боли.

Когато забивам ножовете в пръстта и се опитвам да се издърпам, ръката ми е твърде слаба. Не мога да го направя.

Взирам се надолу по каменистия хълм, към блещукащите светлини около входа на укреплението. За миг ми причернява и се питам какво ли ще стане, ако просто се пусна.

Това е глупава мисъл. Ще стане това, че ще се търкалям надолу по хълма, ще си ударя главата и ще се нараня много тежко.

Събирам сили и продължавам да драпам към прозорците. Виждала съм картите на двореца достатъчно често и ми трябва само да надникна през трите прозореца, за да открия правилния. Той гледа към мрак, но аз веднага се захващам да удрям кристала с ножа си, докато не се пропуква.

Увивам ръце в ръкавите на жакета и чупя парчетата. После се спускам в мрака на покоите, които Кардан изостави. Стените и мебелите още миришат на дим и на вкиснало вино. Тръгвам опипом към гардероба.

После е лесно да отворя прохода и да тръгна по коридора, по виещия се път към кралските покои.

Плъзгам се в стаята на Кардан. Макар че още не се е зазорило, имам късмет. Там няма гуляй. По диваните и в леглото му не спят придворни. Промъквам се до него и притискам с ръка устата му.

Той се буди и се опитва да отблъсне ръката ми. Аз натискам толкова силно, че усещам зъбите му под кожата си.

Той ме хваща за гърлото и за миг се ужасявам, че не съм достатъчно силна, че не съм тренирана достатъчно добре. После тялото му се отпуска напълно, сякаш ме е познал.

Не би трябвало да се отпуска така.

— Той ме изпрати да те убия — шепна в ухото му.

Тръпка минава през него и ръката му се вдига към кръста ми, но вместо да ме отблъсне, той ме дърпа в леглото до него и ме превърта от другата си страна върху бродираните завивки.

Ръката ми пада от устата му и съм смутена да се озова тук, в новото легло на новия върховен крал — онова, в което съм твърде много човек, за да легна, до някой, който ме ужасява толкова повече, колкото нарастват чувствата ми към него.

— Бейлкин и Орлаг планират убийството ти — казвам, изчервена.

— Да — отвръща той лениво. — Тогава защо се събудих?

Близостта му ме смущава от мига, в който се пробуди и ме издърпа до себе си.

— Защото не може да бъда омагьосана.

Той се смее тихо, посяга и докосва косата ми, проследява скулата ми.

— И аз можех да кажа на брат си това — прошепва с мек глас, за който съм напълно неподготвена.

— Ако не беше позволил на Мадок да ми забрани да те видя, щях да ти го кажа по-скоро. Имам информация, която не може да чака.

Кардан клати глава.

— Не знам за какво говориш. Мадок ми каза, че си почиваш и трябва да те оставим да се възстановиш.

Мръщя се.

— Ясно. И междувременно, без съмнение, е заел мястото ми като твой съветник. Наредил е на стражите ти да не ме пускат в двореца.

— Аз ще им дам други заповеди — казва Кардан.

Сяда в леглото. Гол е до кръста, кожата му е сребриста на мекото сияние на магическите светлини. Продължава да ме гледа странно, сякаш ме вижда за първи път или е мислил, че вече няма да ме види отново.

— Кардан? — Името му оставя странен вкус на езика ми. — При мен дойде представител от Двора на термитите. Тя ми каза…

— Какво поиска Орлаг, за да те върне — довършва той. — Знам какво ще кажеш. Че е било глупаво да се съгласявам на това, че така дестабилизирам управлението си. Че това е било тест за уязвимостта ми и аз съм се провалил. Дори Мадок смята, че съм предал задълженията си, макар че и неговата алтернатива не беше особено дипломатична. Но ти не познаваш Бейлкин и Никасия като мен. По-добре да си мислят, че си важна за мен, отколкото да смятат, че могат да ти сторят всичко без последствия.

Спомням си как се държаха с мен — все едно вярваха, че имам някаква стойност — и потрепвам.

— Откакто изчезна, не спирам да мисля и искам да ти кажа нещо. — Кардан изглежда сериозен, почти мрачен, какъвто рядко си позволява да бъде. — Когато баща ми ме отпрати, отначало се опитах да докажа, че не съм такъв, за какъвто ме мисли. Но когато не се получи, се опитах да бъда точно такъв, за какъвто ме мисли. Ако ме смяташе за лош, щях да бъда още по-лош. Ако ме считаше за жесток, щях да стана ужасяващ. Щях да отговоря на очакванията му. Щом не можех да спечеля благосклонността му, щях да имам яростта му. Бейлкин не знаеше какво да ме прави. Караше ме да присъствам на гуляите му, да сервирам вино и храна, за да покаже как е опитомил малкия принц. Когато пораснах и станах още по-лош, му харесваше да има кого да наказва. Наказваше мен за всичките си разочарования и цялата си несигурност. И все пак той беше първият човек, който видя нещо в мен, което да харесва — самия себе си. Окуражаваше жестокостта ми, разпалваше гнева ми. И аз станах по-лош.

— Не бях добър, Джуд — продължава той. — С мнозина. С теб. Не знаех дали те искам, или искам да се махнеш от очите ми, за да спра това чувство, което ме караше да ставам още по-лош. Но когато ти си отиде, когато наистина потъна във вълните, се намразих повече от всякога.

Толкова съм изненадана от тези думи, че все търся някакъв скрит смисъл в тях. Няма как да го има предвид наистина.

— Може да се държа глупаво, но не съм глупак. Ти харесваш нещо в мен — казва той и лицето му просветва дяволито, релефът му става по-ясен. — Предизвикателството? Красивите ми очи? Няма значение, защото повече неща не харесваш, и аз го знам. Не мога да ти вярвам. Но все пак, когато си отиде, трябваше да взема много решения и взех правилните, като си представях, че ти си до мен, Джуд, че ми даваш някакви нелепи заповеди, на които аз все пак се подчинявам.

Губя дар слово.

Той се смее, топлата му ръка ляга на рамото ми.

— Или съм те изненадал, или наистина си толкова болна, колкото твърди Мадок.

Но преди да кажа нещо, преди дори да измисля какво да отговоря, към мен внезапно се насочва арбалет. Държи го Хлебарката, зад него стои Бомбата с два кинжала в ръце.

— Ваше величество, ние я проследихме. Тя дойде от къщата на брат ви и е тук да ви убие. Моля, отстъпете от леглото — казва Бомбата.

— Това е нелепо — възкликвам.

— Така ли? Тогава ми покажи талисманите си — казва Хлебарката. — Калина? Имаш ли сол в джобовете? Защото Джуд, която познавам, не би се размотавала без талисман.

Джобовете ми са празни, разбира се, тъй като Бейлкин можеше да ме претърси, а и талисмани не ми трябват. Но така нямам и никакви доказателства. Мога само да им кажа за забраните на Дейн, но те едва ли ще ми повярват.

— Ваше величество, моля, станете от леглото — повтаря Бомбата.

— Аз трябва да стана… леглото не е мое — казвам и се надигам.

— Не мърдай, Джуд — казва Хлебарката.

Кардан се измъква от чаршафите. Гол е, което за миг е шокиращо, но той най-невъзмутимо облича бродиран халат. Мъхестата му опашка потрепва напред-назад от раздразнение.

— Тя ме събуди — казва той. — Ако смяташе да ме убие, едва ли щеше да ме буди.

— Изпразни си джобовете — нарежда ми Хлебарката. — Да видя оръжията ти. Сложи всичко на леглото.

Кардан се настанява в едно кресло и халатът се разлива около него като кралска мантия.

Нямам почти нищо. Недояден крайшник хляб. Два ножа, покрити с пръст и трева. И запушеният мускал.

Бомбата го взема, поглежда ме и клати глава.

— Ето. Откъде го взе?

— От Бейлкин — отвръщам, вбесена. — Който се опита да ме омагьоса, за да убия Кардан, защото само тогава ще убеди Гримсен да му направи нова корона на Елфхейм. Точно това дойдох да кажа на върховния крал. Щях да кажа първо на вас, но не можах да вляза в Двора на сенките.

Бомбата и Хлебарката се споглеждат със съмнение.

— Ако наистина бях омагьосана, щях ли да ви кажа всичко това?

— Вероятно не — казва Бомбата. — Но може да е просто по-хитра заблуда.

— Не може да бъда омагьосана — признавам. — Това беше част от сделката ми с принц Дейн, в замяна на услугите ми като шпионин.

Хлебарката извива вежди. Кардан ме поглежда остро, сякаш смята, че нищо, свързано с Дейн, не може да е хубаво. Или просто е изненадан, че имам още една тайна.

— Питах се какво ли ти е дал, за да те убеди да дойдеш при нас, неудачниците — казва Бомбата.

— Предимно цел, но и способността да устоявам на омагьосване.

— И все пак можеш да лъжеш — казва Хлебарката.

Обръща се към Кардан.

— Изпробвай я.

— Моля? — пита Кардан, като се надига, и Хлебарката внезапно си спомня с кого говори по този неуважителен начин.

— Не се дръж като ощипана мома, ваше величество — казва той, свива рамене и се усмихва. — Не ти заповядвам. Предлагам да се опиташ да омагьосаш Джуд, за да разберем истината.

Кардан въздъхва и тръгва към мен. Знам, че това е необходимо. Знам, че не иска да ме нарани. Знам, че не може да ме омагьоса. И все пак автоматично се отдръпвам.

— Джуд? — казва той.

— Давай.

Чувам как магията навлиза в гласа му, замайваща, прелъстителна и дори по-силна, отколкото очаквах.

— Пълзи пред мен — казва той с усмивка.

Бузите ми пламват от смущение.

Оставам на мястото си и гледам всички в лицата.

— Доволни ли сте?

Бомбата кима.

— Не си омагьосана.

— А сега ми кажете защо аз трябва да ви вярвам — казвам им. — Призрака дойде с Вулсибър, за да ме отведат в Кулата на забравата. Отведоха ме точно до мястото, където бях пленена, и все още не знам защо. Вие участвахте ли в това?

— Не знаехме, че Призрака ни е предал, докато не стана късно — казва Хлебарката.

Кимам.

— Видях стария вход към Двора на сенките в гората.

— Призрака активира част от собствените ни експлозиви.

Хлебарката кима към Бомбата.

— Срути се част от замъка заедно с леговището на Двора на сенките, да не споменаваме за старите катакомби, където лежат костите на Маб — казва Кардан.

— Планирал го е от известно време. Успях да огранича щетите — казва Бомбата. — Неколцина са невредими. Снапдрагон е добре и те забеляза да се катериш по хълма на двореца. Но много други пострадаха при взрива. Слуагът Ниниел обгоря тежко.

— Ами Призрака? — питам аз.

— Изчезна — казва Бомбата. — Избяга. Не знаем къде е.

Напомням си, че щом Хлебарката и Бомбата са добре, положението не е толкова страшно.

— Значи, сега всички сме загазили и трябва да решим какво да сторим — казва Кардан.

— Ако Бейлкин си мисли, че може да ме вкара на маскения бал, тогава нека го направи. Аз ще играя играта. — Спирам и се обръщам към Кардан. — Или може просто да го убия.

Хлебарката се смее и ме плясва по врата.

— Голяма работа си, хлапе, да знаеш. Върна се от морето по-корава от преди.

Свеждам очи, защото съм изненадана колко много съм искала някой да каже това. Когато вдигам поглед, Кардан ме гледа внимателно. Сякаш е потресен.

Клатя глава, за да не каже каквото мисли.

— Бейлкин е посланикът на Морските дълбини — казва той вместо това, като ехо на моите думи към Дулкамара. Благодарна съм, че се връщаме на темата. — Той е под защитата на Орлаг. А тя държи Гримсен и има огромно желание да ме изпита. Ако нейният посланик бъде убит, тя много ще се разгневи.

— Орлаг вече нападна сушата — напомням му аз. — Единствената причина да не е обявила открито война е, че иска да спечели всякакво предимство. Но ще го направи. Така че нека ние нанесем първия удар.

Кардан клати глава.

— Той искаше да убие теб — настоявам аз. — Гримсен му е поставил това условие, за да направи короната.

— На ковача му трябват ръце, за да кове — казва Бомбата. — Да ги отсечем до китките и няма да създава повече проблеми.

Хлебарката кима.

— Ще го открия тази вечер.

— Вие тримата знаете само едно решение за всеки проблем. Убийство. Няма ключ, който отваря всички ключалки. — Кардан ни поглежда строго, вдигнал дългопръстата си ръка, на кутрето му още стои моят пръстен с рубин. — Някой се опитва да предаде върховния крал, убийство. Някой ви поглежда накриво, убийство. Някой ви обижда, убийство. Някой ви съсипва прането, убийство. Колкото повече ви слушам, толкова повече осъзнавам, че съм спал съвсем малко. Ще наредя да донесат чай и някаква храна за Джуд, която изглежда бледичка.

Кардан става и изпраща един слуга за овесени питки, сирене и две огромни кани чай, но не позволява на никого да влезе в стаята. Внася сам подноса от резбовано дърво и сребро и го слага на ниска маса.

Твърде гладна съм, за да устоя, и си правя сандвич от питките и сиренето. След като изяждам втори и го прокарвам с три чаши чай, се чувствам малко по-стабилна.

— Маскеният бал е утре — казва Кардан. — Той е в чест на лорд Ройбен от Двора на термитите. Той дойде чак дотук, за да ми се накрещи, така че трябва да му дадем възможност да го стори. Ако плановете за покушение над мен държат Бейлкин зает, още по-добре. Хлебарка, ще ни е от голяма полза, ако успееш да отведеш Гримсен някъде, където няма да създава проблеми. Време му е да избере страна и да подгъне коляно пред някой от играчите в тази малка игра. Но не искам Бейлкин да умира.

Хлебарката отпива от чая си и извива рошава вежда. Бомбата въздъхва шумно.

Кардан се обръща към мен.

— Докато те нямаше, аз проучих историята на отношенията между сушата и морето. Откакто първата върховна кралица, Маб, е призовала островите от дълбините, нашите два народа понякога са враждували, но сякаш изглежда ясно, че ако се сбием наистина, няма да има победител. Ти каза, че според теб кралица Орлаг чака да натрупа преимущества, за да обяви война. Аз пък мисля, че тя иска нов крал, някой, когото се надява да контролира или да замени с друг, който й е задължен. Мисли ме за млад и безразсъден и смята да ме свали.

— Тогава? — питам аз. — Или трябва да търпим игрите й, колкото и смъртоносни да са, или да започнем война, която не можем да спечелим?

Кардан клати глава и пие още една чаша чай.

— Ще й покажем, че не съм безпомощен върховен крал.

— И как ще го направим? — питам.

— Много трудно — отговаря той. — Тъй като се опасявам, че тя е права.