Холи Блек
Злият крал (13)

12

Хуквам обратно, разкъсвам дългата рокля на тръните и храстите в бързината. Отивам веднага при най-близкия член на стражата. Той изглежда стреснат, когато се появявам задъхана и все още с дрипите на кралицата на веселието.

— Морските дълбини — успявам да кажа. — Селки. Идват. Защитете краля.

Стражът не се колебае, не се усъмнява в мен. Събира рицарите и тръгват да обградят трона. Кардан ги гледа объркан, а после виждам проблясък на паника в очите му. Вероятно си е спомнил как Мадок нареди на стражите да обградят подиума на коронацията на принц Дейн точно преди Бейлкин да започне да убива.

Преди да мога да обясня, от гората излизат селки. Гладките им тела са голи, само на вратовете им има дълги въжета от водорасли и перли. Музиката стихва. Смеховете също.

Посягам към бедрото си, вадя дългия нож от ножницата.

— Какво става? — пита Кардан и се изправя от трона.

Едно женско селки се покланя и отстъпва встрани. Зад тях идват благородниците на Морските дълбини. Пристъпвайки с крака, които не съм сигурна, че са притежавали преди час, те се плъзват през гората с мокрите си рокли, жакети и чорапи и никак не изглеждат смутени. Изглеждат страховити, дори така издокарани.

Търся с поглед в тълпата Никасия, но не виждам нито нея, нито ковача. Лок седи на един от подлакътниците на трона и целият му вид показва, че щом Кардан е станал върховен крал, няма как това да е голяма работа.

— Ваше величество — казва един сивокож мъж с палто, което изглежда направено от кожа на акула. Има странен глас, сякаш прегракнал от липсата на употреба. — Орлаг, кралицата на Морските дълбини, ни изпрати с послание за върховния крал. Позволете ни да говорим.

Полукръгът от рицари около Кардан се сгъстява.

Кардан не отговаря веднага, а сяда на трона.

— Морските дълбини са добре дошли на пира на пълнолунието. Танцувайте. Пийте. Нека никой не може да каже, че не сме щедри към гостите си, дори към неканените.

Мъжът коленичи, но изражението му изобщо не е смирено.

— Вашата щедрост е безмерна. И все пак ние не можем да участваме в пира, докато не предадем посланието от господарката си. Трябва да ни чуете.

— Трябва ли? Ами добре — казва след миг върховният крал. Прави небрежен жест. — Какво има да ми каже тя?

Сивокожият мъж кима на едно момиче с мокра синя рокля и сплетена на плитки коса. Когато отваря уста, виждам, че зъбите й са тънки, страховито заострени и странно полупрозрачни. Тя произнася думите като песен:

Морето си търси жених,

земята си търси невеста.

Вземете се млади или морето ще ви разруши.

Откажеш ли първия път, ще вземем ний твоята кръв.

Откажеш ли втория път, ще вземем ний твоята пръст.

Трижди откажеш ли, знай, короната пада докрай.

Събралите се създания от сушата, придворни и молители, слуги и благородници, отварят широко очи при тези думи.

— Това предложение ли е? — пита Лок.

Мисля, че иска единствено Кардан да го чуе, но в тишината гласът му изкънтява силно.

— Заплаха, опасявам се — отвръща Кардан. Поглежда към момичето, после към сивокожия мъж и останалите. — Е, предадохте съобщението си. Аз не съм намислил стихче, с което да отвърна. Сам съм си виновен, че сенешалът ми не е и дворцов поет, но ви уверявам, че ще надраскам нещо и ще го пусна във водата, когато съм готов.

За миг никой не помръдва. Кардан плясва с ръце и стряска морските създания.

— Е? — вика той. — Танци! Забавлявайте се! Нали за това сте дошли?

Гласът му звънти властно. Той вече не просто изглежда като върховен крал на Елфхейм; той звучи като върховния крал.

През мен преминава тръпка на предчувствие.

Пратениците на Морските дълбини с подгизналите дрехи и блестящите перли го гледат с бледи, студени очи. Лицата им са така безизразни, че не мога да разбера дали думите му са ги разстроили. Но когато музиката започва отново, те се хващат за ципестите ръце и се включват в пиршеството, скачат и се въртят, сякаш така се забавляват и под вълните.

Моите шпиони останаха скрити по време на тази сцена. Лок се включва в танците с две почти голи селки. Никасия отново не се вижда никъде, а когато се оглеждам за Дулкамара, не откривам и нея. С тази рокля не смея да говоря с никого като сенешал. Свалям смърдящата корона от главата си и я хвърлям на земята.

Мисля си дали да не смъкна и парцаливата рокля, но преди да реша какво да сторя, Кардан ми маха да се приближа до трона.

Не се покланям. Тази нощ все пак аз също съм господарка. Кралицата на веселието, която не се весели.

— Нали щеше да си тръгваш — сопва ми се той.

— Аз пък си мислех, че кралицата на веселието е добре дошла навсякъде — съскам в отговор.

— Събери Живия съвет в покоите ми в двореца — казва той, гласът му е студен, дистанциран и кралски. — Ще дойда веднага щом мога.

Кимам и съм на половината път през тълпата, когато осъзнавам две неща: първо, той ми даде заповед; и второ — аз се подчиних.

 

 

Щом влизам в двореца, изпращам пажове да свикат Съвета. Изпращам Снапдрагон със съобщение до моите шпиони да разберат къде е Никасия. Логично е да се предположи, че ще е наблизо, за да научи отговора на Кардан, но като се има предвид колко несигурна е в чувствата му, щом е стреляла по любовницата му, вероятно не изгаря от желание да го чуе.

Дори да вярва, че той ще избере нея пред войната, това пак не е особено постижение.

В моите покои свалям бързо дрехите си и се мия. Искам да се отърва от миризмата на гъбите, от вонята на огъня и от унижението. Истинска благословия е, че старите ми дрехи са тук. Обличам невзрачна кафява рокля, твърде простовата за настоящото ми положение, но все пак успокояваща. Прибирам косата си назад в строга прическа.

Татерфел не е тук, но очевидно е идвала. Стаите ми са чисти, нещата ми са изгладени и окачени в гардероба.

Щом сядам на писалището си, виждам бележка до мен: От великия генерал на армията на върховния крал до негово височество сенешала.

Разкъсвам плика. Бележката е по-кратка от написаното на плика:

Ела веднага във военната зала. Не чакай Съвета.

Сърцето ми бумти глухо. Мисля си дали да не се престоря, че не съм видяла бележката, и просто да не отида, но това би било страхливо.

Ако Мадок все още се надява да възкачи Оук на трона, не може да позволи този брак с Морските дълбини. Но няма как да знае, че поне по този въпрос съм изцяло на негова страна. Това е добра възможност да го накарам да разкрие картите си.

И така, аз тръгвам неохотно към военната зала. Тя ми е позната; играла съм си там като дете — под голямата дървена маса, покрита с картата на Царството на феите, с малки фигурки, които представляват дворовете и армиите. Неговите „кукли“, както ги наричаше Виви.

Когато влизам, залата е смътно осветена. Свещи догарят на писалище до няколко дървени стола.

Спомням си как четях книга, свита на един от тези столове, докато тук се крояха жестоки планове.

От същия този стол сега става Мадок и ми прави знак да седна срещу него, сякаш сме равни. Изненадващо внимателен е с мен.

На стратегическата дъска има само няколко фигури. Орлаг и Кардан, Мадок и фигура, която не разпознавам, докато не я разглеждам по-внимателно. Осъзнавам, че това съм аз, изваяна от дърво. Сенешалът. Господарят на шпионите. Създателят на крале.

Внезапно ме хваща страх от всичко, което съм сторила, за да се озова на тази дъска.

— Получих бележката ти — казвам му, докато сядам.

— Струва ми се, че след тази нощ най-сетне ще премислиш някои от изборите, които направи — казва ми той.

Понечвам да заговоря, но той вдига ноктестата си ръка, за да ме спре.

— Ако бях на твое място, гордостта не би ми позволила да го призная. Вълшебните създания не могат да лъжат, както знаеш, не и със собствения си език. Но можем да заблуждаваме. И сме не по-малко умели в самозаблудите от всеки смъртен.

Боли ме, че знае, че бях коронясана като кралица на веселието и станах за посмешище пред целия двор.

— Ти си мислиш, че не знам какво върша?

— Е — казва той внимателно, — не съм сигурен. Виждам само как се унижаваш с най-младия и най-глупавия от принцовете. Той обеща ли ти нещо?

Прехапвам вътрешността на бузата си, за да не му се солна. Колкото и зле да се чувствам вече, ако той ме мисли за глупачка, тогава ще се държа като глупачка.

— Аз съм сенешалът на върховния крал, нали?

Но е трудно да се преструвам, когато смехът на целия двор още звънти в ушите ми. Докато гадният прах на онези гъби още е в косата ми и още помня противните думи на Кардан.

Мъчителна. Притеснителна. Разстройваща.

Мадок въздъхва и протяга ръце пред себе си.

— Знаеш ли защо Елдред не се интересуваше от най-малкия си син? Бафен видя лошо предзнаменование в звездите му още щом той се роди. И все пак, докато Кардан носи кръвната корона, аз съм му се заклел във вярност така, както на баща му, както щях да бъда верен и на Дейн или дори на Бейлкин. Възможността, която се появи на коронацията — възможността да променим съдбата, — бе изгубена за мен.

Той замълчава. Както и да го формулира, значението е ясно. Възможността беше загубена, защото аз му я отнех. Аз съм причината Оук да не е върховен крал и Мадок да не използва влиянието си, за да промени Елфхейм по свой образ и подобие.

— Но ти — казва Мадок, — теб думите не те обвързват. Ти можеш да не изпълниш обещание…

Мисля си какво ми каза след последната среща на Живия съвет: Теб клетвите не те обвързват. Ако съжалиш за хода си, направи друг. Играта още не е свършила. Виждам, че е избрал този момент, за да разшири темата.

— Искаш да предам Кардан — казвам, за да изясня нещата.

Той става и ми кима към стратегическата маса.

— Не знам какво си научила за Орлаг от дъщеря й, но навремето Морските дълбини доста приличаха на сушата. Имаше много кралства с много владетели. Когато дойде на власт, Орлаг изби всички по-малки владетели и сега цялото морско селение се подчинява само на нея. Още има неколцина крале на морето, които не е подчинила, няколко прекалено могъщи и няколко твърде отдалечени. Но ако омъжи дъщеря си за Кардан, можеш да си сигурна, че ще накара Никасия да стори същото и на сушата.

— Да избие владетелите на по-малките дворове? — питам аз.

Той се усмихва.

— На всички дворове. Вероятно отначало ще прилича на серия от инциденти. Или просто на глупави заповеди. Или може би ще се случи още една касапница.

Гледам го внимателно. Все пак последната касапница бе отчасти по негова вина.

— А ти не си ли съгласен с философията на Орлаг? Не би ли направил същото, ако ти беше властта зад трона?

— Не бих го направил в полза на морето — казва той. — Тя иска да превърне сушата в свой васал. — Посяга към масата и взема малка фигурка, която представлява кралица Орлаг. — Тя вярва в насилствено наложения мир на абсолютната власт.

Поглеждам към дъската.

— Ти искаше да ме впечатлиш — казва той. — Правилно се досети, че няма да видя истинския ти потенциал, докато не ме победиш. Смятай ме за впечатлен, Джуд. Но и за двама ни ще е по-добре да спрем да се сражаваме един с друг и да се концентрираме върху общия си интерес: властта.

Това увисва злокобно между нас. Комплимент, поднесен под формата на заплаха. Той продължава:

— Върни се на моята страна. Върни се, преди наистина да съм предприел нещо срещу теб.

— И какво би представлявало подобно завръщане? — питам аз.

Той ме поглежда преценяващо, сякаш се чуди колко може да ми каже.

— Имам план. Когато му дойде времето, ти ще ми помогнеш да го изпълня.

— План, в чието замисляне не съм участвала и за който няма да ми кажеш нищо? Ами ако съм по-заинтригувана от властта, която вече притежавам?

Той се усмихва и показва зъбите си.

— Тогава явно не познавам добре дъщеря си. Защото Джуд, която познавам, би изтръгнала сърцето на онова момче заради стореното тази нощ.

Той отново запраща срама от пиршеството в лицето ми и аз избухвам:

— Ти позволяваше да ме унижават, когато бях дете. Ти позволяваше да ме нараняват, да ми се смеят и да ме тормозят. — Вдигам ръката си с осакатеното кутре, което един от собствените му стражи отхапа. В средата на дланта има друг белег, когато Дейн ме принуди да пробода дланта си с кинжал. — Бях омагьосана на един пир, плачех и бях съвсем сама. Доколкото си спомням, единствената разлика между тази нощ и онези нощи на унижения бе в това, че тогава ги изтърпявах заради теб, а сега го изтърпях заради себе си.

Мадок изглежда потресен.

— Не знаех.

— Ти не искаше да знаеш — отвръщам.

Той поглежда пак към дъската, към фигурките на нея, към малката фигурка, която представлява мен.

— Това беше добър удар, право в черния ми дроб, но не съм сигурен дали успява да парира моите доводи. Момчето е недостойно…

Той щеше да продължи да говори, но вратата се отваря и Рандалин надниква вътре, държавническата му роба изглежда набързо облечена.

— О, и двамата сте тук. Добре. Срещата започва. Побързайте.

Аз понечвам да изляза, но Мадок ме хваща за ръката. Говори тихо:

— Опита се да ни кажеш, че това ще се случи. Тази нощ те моля само да използваш цялата си власт на сенешал, за да попречиш на този съюз с Морските дълбини.

— Да — отвръщам, като си мисля за Никасия, Оук и всичките ми планове. — Това мога да ти гарантирам.