Холи Блек
Злият крал (4)

3

— Нали се смяташ за господар на шпионите — казва Хлебарката, когато поглежда мен и затворника ми. — Това означава да си предвидлива. А да разчиташ единствено на себе си, е добър начин да те хванат. Следващия път вземи някой от кралската стража. Вземи някой от нас. Вземи облак духчета или пиян сприган. Просто вземи някого.

— Когато някой ми пази гърба, има чудесната възможност да забие нож в него — напомням му.

— Говориш като Мадок — казва Хлебарката и сумти подразнено с дългия си крив нос. Сяда до дървената маса в Двора на сенките, шпионското леговище дълбоко сред тунелите под двореца на Елфхейм. Обгаря върховете на стрели за арбалет, после обилно ги покрива с лепкав катран. — Ако не ни вярваш, просто го кажи. Разбрахме се за едно, можем да се разберем и за друго.

— Не това имам предвид.

Отпускам глава на ръцете си за един дълъг миг. Наистина им вярвам. Не бих говорила така свободно, ако не им вярвах, но просто излях раздразнението си.

Седя срещу Хлебарката, ям сирене, хляб с масло и ябълки. Това ми е първото хранене за днес и коремът ми къркори от глад — още едно напомняне, че моето тяло не е като техните. Техните кореми не къркорят.

Вероятно съм толкова сприхава от глад. Бузата ми още пари и макар че обърнах ситуацията с главата надолу, това е последното, което бих признала. А и все още не знам какво искаше да каже Бейлкин на Кардан.

Колкото по-изтощена съм, толкова по-голям е рискът от грешка. Човешките тела ни предават. Те гладуват, разболяват се и се изтощават. Знам го и все пак трябва да свърша толкова много неща.

Освен това Вулсибър седи вързан на стол, с покрити очи.

— Искаш ли малко сирене? — питам го.

Пазачът сумти неразбираемо, но се размърдва на стола. Буден е от няколко минути и колкото по-дълго не му проговаряме, толкова повече се изнервя.

— Какво правя тук? — вика накрая, като клати стола напред-назад. — Пуснете ме!

Столът се преобръща и той се стоварва настрани на земята. Започва да се бори яростно с въжетата.

Хлебарката свива рамене, става и маха превръзката от очите му.

— Привет! — казва му.

В другия край на стаята Бомбата си чисти ноктите с дълго извито ножче. Призрака седи в ъгъла така тихо, че понякога забравям, че е тук. Неколцина от новите попълнения наблюдават с интерес случващото се — едно момче с крила на врабче, три спригана и момиче слуа^[1]. Не съм свикнала да имам публика.

Вулсибър се взира в Хлебарката, в зелената му гоблинска кожа и в светещите в оранжево очи, в дългия нос и едничката туфа коса на главата му. После оглежда стаята.

— Върховният крал не би позволил това — казва той.

Усмихвам му се тъжно.

— Върховният крал не знае и ти едва ли ще му кажеш, когато ти отрежа езика.

Почти прелестно задоволство ме изпълва, докато гледам как страхът му нараства. Аз, която цял живот не съм разполагала с почти никаква власт, трябва да съм внимателна с това чувство. Властта твърде бързо ми размътва главата, като вълшебно вино.

— Нека позная — казвам, като се обръщам в стола си към него с пресметнато студен поглед. — Мислеше си, че можеш да ме удариш и да ти се размине без последствия.

Той се свива при тези думи.

— Какво искаш?

— Кой казва, че искам нещо? — питам го. — Може би просто малко отмъщение…

И сякаш сме го репетирали, Хлебарката вади един особено гаден нож от колана си и го насочва към Вулсибър. После му се ухилва.

Бомбата вдига поглед от ноктите си, на устните й играе лека усмивка, докато гледа Хлебарката.

— Май забавлението започва.

Вулсибър се бори с въжетата, мята глава напред-назад. Чувам как столът скърца, но той не се освобождава. Поема няколко пъти дълбоко дъх и се отпуска.

— Моля ви — прошепва.

Докосвам брадичката си, сякаш току-що ми е хрумнало.

— Или можеш да ни помогнеш. Бейлкин иска да сключи сделка с Кардан. Можеш да ми кажеш нещо за нея.

— Не знам нищо за нея — отвръща той отчаяно.

— Жалко.

Свивам рамене, вземам парче сирене и го пъхам в устата си.

Той поглежда към Хлебарката и грозния нож.

— Но знам една тайна. Тя струва повече от живота ми, повече от онова, което Бейлкин иска от Кардан. Ако ти я кажа, ще ми се закълнеш ли, че ще ме пуснеш тази нощ невредим?

Хлебарката ме поглежда и аз свивам рамене.

— Ами добре — казва Хлебарката. — Ако тайната е каквато твърдиш и се закълнеш, че няма да казваш на никого за посещението си в Двора на сенките, кажи ни я и ще те изпратим по живо по здраво.

— Кралицата на Морските дълбини — казва Вулсибър, вече нетърпелив да говори. — Хората й пълзят по скалите нощем и си шепнат с Бейлкин. Промъкват се в Кулата, макар че не знаем как, и му оставят миди и зъби от акула. Разменят си послания, но не можем да ги разчетем. Говори се, че Орлаг смята да наруши споразумението си със сушата и да използва информацията, която Бейлкин й дава, за да съсипе Кардан.

От всички заплахи пред царуването на Кардан, най-малко очаквах заплаха от Морските дълбини. Кралицата има дъщеря — Никасия, тя е отгледана на сушата и е една от ужасните приятели на Кардан. Също като с Лок, имам минало и с Никасия. И също като с него, то не е много добро.

Но си мислех, че заради приятелството й с Кардан майка й е доволна, че той е на трона.

— При следващата такава среща — казвам аз — ела право при мен. И ако чуеш още нещо, което смяташ, че ще ме заинтригува, ела да ми кажеш.

— Не се разбрахме така — възразява Вулсибър.

— Вярно е — отвръщам. — Ти ни разказа нещо и то си струва. Ще те пуснем тази нощ. Но аз мога да те възнаградя много по-добре от някакъв принц убиец, който е в немилост и никога няма да получи благоволението на върховния крал. Има и по-хубави назначения от това да пазиш в Кулата на забравата… и те те очакват. Има и злато. Както и всички награди, които Бейлкин може да обещае, но едва ли може да даде.

Вулсибър ме поглежда странно, вероятно се опитва да прецени дали, след като той ме удари, а аз го упоих, все още е възможно да бъдем съюзници.

— Ти можеш да лъжеш — казва накрая.

— Аз гарантирам за наградите — казва Хлебарката.

Посяга и реже въжетата му със страховития си нож.

— Обещай ми назначение другаде — казва Вулсибър, докато разтрива китките си и се изправя — и ще ти се подчинявам, сякаш си самият върховен крал.

При тези думи Бомбата избухва в смях и ми смига. Те не знаят, че Кардан наистина е в моята власт, но знаят, че имаме сделка, според която аз ще върша повечето работа и Дворът на сенките ще действа пряко за короната и ще му се плаща пак от нея.

В нейната малка пиеска аз играя върховния крал — чух веднъж Кардан да казва. Хлебарката и Бомбата се засмяха. Призрака — не.

След като с Вулсибър си разменяме обещания и Хлебарката го извежда със завързани очи по коридорите от Гнездото, Призрака идва да седне до мен.

— Ела да се бием — казва той и взема парче ябълка от чинията ми. — Да изгориш малко от този къкрещ гняв.

Аз се смея тихо.

— Не подценявай това. Не е лесно да поддържаш постоянна температура — казвам му.

— И то толкова висока — отвръща, като ме гледа внимателно с пъстрите си очи.

Знам, че в рода му има смъртен — виждам го във формата на ушите и в пясъчната коса, необичайна за вълшебния народ. Но той не ми е разказал историята си и тук, в това място на тайни, не смея да попитам.

Макар че Дворът на сенките не ме следва винаги, ние четиримата дадохме клетва. Обещахме да пазим върховния крал, да се погрижим за безопасността и просперитета на Елфхейм с надеждата за по-малко кръвопролития и повече злато. Дадохме клетва. Аз също дадох, макар да знаеха, че тя не може да ме обвърже така, както обвързва тях, чрез магия. Аз съм обвързана чрез честта си и от тяхната вяра, че притежавам такава.

— Самият крал даде аудиенция на Хлебарката три пъти за последните две седмици. Учи се на джебчийство. Ако не внимаваш, ще стане по-добър шпионин от теб.

Призрака бе включен в личната стража на върховния крал, което му позволява да пази Кардан, но и да е в течение на навиците му.

Въздъхвам. Съвсем тъмно е, а имам още много работа до зазоряване. И все пак е трудно да отклоня тази покана, която жегва гордостта ми.

Особено сега, когато новите шпиони ще чуят отговора ми. Привлякохме още членове, останали без работа след избиването на кралското семейство. Всеки принц и принцеса имаше по няколко шпиони, които сега работят за нас. Сприганите са потайни като котки, но идеални за изравяне на скандали. Момчето врабче е неопитно като мен преди. Ще ми се разширяващият се Двор на сенките да вярва, че не ме е страх от предизвикателства.

— Голямата трудност ще дойде, когато някой се опита да научи нашия крал да върти меча — казвам, като си мисля колко вбесен беше Бейлкин от това и как Кардан заяви, че единствената му добродетел е, че не е убиец.

Аз не притежавам тази добродетел.

— О? — казва Призрака. — Може би ти трябва да го научиш.

— Хайде. — Ставам. — Да видим дали мога да науча теб.

Призрака се смее с цяло гърло. Мадок ме обучи на боя с меч, но докато не се присъединих към Двора на сенките, познавах само един начин на сражение. Призрака е учил по-дълго и знае много повече от мен.

Следвам го към Млечния лес, където чернорогите пчели жужат във високите си кошери по белокорите дървета. Хората корени спят. Морето се плиска в скалните поли на острова. Светът е притихнал, когато заставаме един срещу друг. Колкото и да съм изморена, мускулите ми помнят по-добре от мен.

Вадя Здрач. Призрака налита бързо, мечът му се стрелва право към сърцето ми, аз го отбивам и замахвам към тялото му.

— Не си в толкова лоша форма, колкото се опасявах — казва той, докато си разменяме удари, докато се изпитваме взаимно.

Не му казвам за тренировките си пред огледалото, както не му казвам и за всички други начини, по които се опитвам да поправя недостатъците си.

Като сенешал на върховния крал и действителен управник, имам още много да уча. Военни задължения, послания от васалите, искания от всички краища на Елфхейм, написани на всякакви езици. Само преди няколко месеца още ходех на училище, още си пишех домашните, които учителите поправяха. Мисълта, че мога да преобърна всичко, ми се струваше така невъзможна, както мисълта, че мога да преда злато от слама, но всяка нощ будувам, докато слънцето се издигне високо в небето, и се опитвам да правя точно това.

Но това е проблемът при марионетното управление: не иска да работи от само себе си.

Може да се окаже и че адреналинът не е достоен заместител на опита.

След като ме провери в основното, Призрака започва истински двубой. Танцува леко по тревата и стъпките му не създават почти никакъв шум. Удря, удря ли, удря, не ми дава време да се опомня. Аз парирам отчаяно и всичките ми мисли са насочени към това — към боя. Тревогите ми избледняват някъде назад, а вниманието ми се изостря. Дори изтощението отлита от мен като пухчета от главата на глухарче.

Прелестно е.

Разменяме си удари напред и назад, нападаме и отстъпваме.

— Липсва ли ти светът на смъртните? — пита той.

С облекчение установявам, че все пак е малко задъхан.

— Не — отвръщам. — Аз почти не го познавам.

Той напада отново, мечът му е сребриста риба, която се стрелка в морето на нощта.

Гледай острието, не войника — повтаряше ми Мадок. — Стоманата никога не лъже.

Оръжията ни се удрят отново и отново, докато обикаляме в кръг един срещу друг.

— Все трябва да помниш нещо.

Мисля за името на майка ми, прошепнато през решетките на Кулата.

Той замахва настрани и аз, разсеяна, осъзнавам твърде късно какво прави. Удря ме в рамото с плоското на меча. Можеше да ме пореже, ако не бе обърнал меча в последния момент, сега само ме насини.

— Нищо важно — казвам, опитвам се да не обръщам внимание на болката. В играта на разсейване могат да участват двама. — Вероятно твоите спомени са повече от моите. Какво помниш?

Той свива рамене.

— И аз като теб съм роден там. — Напада и аз блокирам. — Но предполагам, че преди сто години нещата са били различни.

Извивам вежди и отбивам още един удар, излизам от обхвата му.

— Щастливо дете ли беше?

— Вълшебно. Какво друго да бъда?

— Вълшебно — повтарям и извъртам меча си, един от номерата на Мадок, и избивам неговия от ръката му.

Той примигва пред мен. Пъстри очи. Изкривената уста се отваря от удивление.

— Ти…

— Задобрявам? — помагам му аз, толкова доволна, че дори не обръщам внимание на болката в рамото.

Имам чувството, че съм победила, но ако се биехме наистина, раната щеше да направи последния ми удар невъзможен. Все пак изненадата му ме вълнува не по-малко от победата.

— Хубаво е, че Оук ще израсне така, както ние не можахме — казвам след миг. — Далече от двора. Далече от всичко това.

Когато видях брат си за последно, той седеше до масата в апартамента на Виви и се учеше да умножава, сякаш беше някаква игра на гатанки. Ядеше пръчици от сирене. И се смееше.

— Когато кралят се завърне — цитира Призрака една балада, — розови цветчета ще се пръснат по пътя му и стъпките му ще донесат края на яростта. Но как ще управлява твоят Оук, ако има толкова малко спомени от Царството на феите, колкото ние имаме от света на смъртните?

Въодушевлението от победата си отива. Призрака ми се усмихва леко, сякаш да измъкне от мен жилото на думите си.

Отивам до близкия поток и потапям ръце в него, доволна от студената вода. Поднасям я в шепи към устните си и отпивам с благодарност, тя има вкус на борови иглички и тиня.

Мисля за Оук. Съвсем нормално вълшебно дете, нито особено жестоко, нито лишено от жестокост. Свикнало да бъде прегръщано, да бъде пазено от всякакви страдания, благодарение на грижовната Ориана. Сега свиква със зърнената закуска, с анимациите и с живот без коварство. Мисля си за прилива на удоволствие, който почувствах при временната си победа над Призрака, тръпката да съм властта зад трона, притеснителното задоволство, което изпитах, докато карах Вулсибър да се гърчи от страх. По-добре ли е за Оук да няма такива импулси, или ще е невъзможно да управлява без тях?

И сега, когато усетих вкуса на властта, ще мога ли да се откажа от нея?

Прокарвам влажни длани по лицето си, прогонвайки тези мисли.

Съществува единствено настоящето. Съществуват единствено утрешният ден и тази нощ, сега, скоро и никога.

Тръгваме обратно, вървим заедно, докато зората позлатява небето. В далечината чувам рев на елен и нещо като барабани.

По средата на пътя Призрака накланя глава в лек поклон.

— Тази нощ ме победи. Няма да позволя да се случи отново.

— Щом казваш — отвръщам с усмивка.

Когато стигам в двореца, слънцето вече е изгряло и искам само да спя. Но откривам, че някой ме чака пред вратата на покоите ми.

Близначката ми Тарин.

— На бузата ти се появява синина — отбелязва тя.

Първите думи, които ми казва от пет месеца.