Холи Блек
Злият крал (24)

23

Събуждам се с ужасни спазми и замайване. Студена пот е избила по челото ми, крайниците ми треперят неконтролируемо.

Вече повече от година тровя тялото си всеки ден. Кръвта ми е свикнала с дозите, много по-високи, отколкото в началото. Пристрастих се към тях. Сега не мога без отровата.

Лежа на каменния под и се опитвам да събера мислите си. Опитвам се да си спомня всички пъти, когато Мадок беше на военна кампания и ми е казвал колко е било неудобно. Понякога е спял директно на земята, с възглавница от плевели или на собствената си ръка. Понякога е бил ранен или пребит. Но не е умрял.

И аз няма да умра.

Повтарям си това, но не съм сигурна, че го вярвам.

С дни никой не идва.

Предавам се и пия морската вода.

Понякога си мисля за Кардан, докато лежа тук. Мисля си какво ли е било да растеш като почетен член на кралското семейство, могъщ и необичан. Хранен с котешко мляко и забравен от всички. Да бъдеш редовно бит от брат си, на когото най-много приличаш и който като че ли единствен ти обръща внимание.

Представям си как всички придворни ти се кланят, позволяват ти да им крещиш и да ги удряш. Но колкото и да ги унижаваш или нараняваш, винаги знаеш, че тях някой ги смята за достойни за обич — а теб никой.

Въпреки че съм израснала сред вълшебния народ, невинаги разбирам какво мислят или чувстват. Приличат повече на хората, отколкото предполагат, но в мига, в който си позволя да забравя, че не са хора, винаги правят нещо, което ми напомня това. И дори само по тази причина би било глупаво да си мисля, че познавам сърцето на Кардан, щом познавам миналото му. И все пак се чудя.

Питам се какво би се случило, ако му бях признала, че не съм преодоляла привличането си към него.

 

 

Те най-сетне идват за мен. Позволяват ми да пийна малко вода и да хапна. Но вече съм твърде изтощена, за да се преструвам на омагьосана.

Казвам им каквото помня за стратегическата зала на Мадок и какво мисли той за намеренията на Орлаг. Разказвам им за убийството на родителите ми в най-големи подробности. Описвам един рожден ден, за да покажа верността си, обяснявам им как съм изгубила пръста си и как съм излъгала за това.

Дори ги лъжа, по тяхна заповед.

И после се преструвам, че съм забравила всичко, когато ми казват да го забравя. Трябва да се преструвам, че съм сита, когато ми казват, че съм пирувала, и че съм пила въображаемо вино, когато ми дадоха само бокал с вода.

Трябва да им позволя да ме зашлевят.

Не мога да плача.

Понякога, когато лежа на студения каменен под, се питам дали има граница на онова, което мога да им позволя, дали нещо ще ме накара да се съпротивлявам и така да се обрека.

Ако има — значи, съм глупачка.

Но може би ако няма, значи, съм чудовище.

— Смъртно момиче — казва Бейлкин един следобед, когато сме сами във водните зали на двореца.

Той не обича да ме нарича по име, вероятно защото не иска да си го припомня, тъй като ме смята за заменима като всички човешки момичета, които са минали през Холоу Хол.

Слаба съм от дехидратацията. Те редовно забравят да ми дават прясна вода и храна, омагьосват ме да усещам илюзорна ситост, когато помоля за тях. Трудно ми е да се концентрирам върху каквото и да било.

Въпреки факта, че с Бейлкин сме сами в коралова зала, с патрулиращи на равни интервали стражи, които броя автоматично, не се опитвам да се бия или да избягам. Нямам оръжие, нямам и сили. Дори да можех да убия Бейлкин, не съм достатъчно силен плувец, за да стигна до повърхността, преди да ме хванат.

Планът ми се е свел само до издръжливост, да оцелявам час след час, да изкарвам без слънце ден след ден.

Вероятно не може да бъда омагьосана, но това не означава, че не може да бъда пречупена.

Никасия каза, че майка й има много дворци в морето и този, построен на скалата на Инсуиъл и по морското дъно под нея, е само един от тях. Но за мен е ужасно мъчение да съм така близо до дома и все пак на левги под него.

Из целия дворец във водата висят клетки, някои са празни, но в много има смъртни със сивкава кожа; смъртни, които изглеждат като мъртви, но някое случайно движение издава, че не са. Това са удавените, както ги наричат понякога стражите, и повече от всичко ме е страх да не стана като тях. Помня как ми се стори, че видях на коронацията на Дейн момичето, което измъкнах от къщата на Бейлкин, момичето, което се хвърли в морето и трябваше да се е удавило. Вече не съм много сигурна, че съм сгрешила.

— Кажи ми — казва днес Бейлкин. — Защо брат ми ми открадна короната? Орлаг мисли, че разбира, защото тя разбира жаждата за власт, но не разбира Кардан. Той никога не се е интересувал от каквато и да било работа. И без значение дали Никасия би го признала, тя също не разбира. Кардан, когото познава, може и да те е манипулирал, но не с такава цел.

Това е изпитание — мисля си замаяно. Тест дали ще излъжа, но се опасявам, че способността ми да разсъждавам ме е напуснала.

— Не съм оракул — казвам, като си спомням за Вал Морен и за убежището, което намира в гатанките.

— Тогава предположи — казва той. — Когато се появи пред килията ми в Кулата на забравата, ти намекна, че го е направил, защото съм бил твърде суров с него. Но точно ти от всички трябва да знаеш, че му липсва дисциплина, и аз се опитвах да го възпитам.

Сигурно си спомня за турнира, в който Кардан ме измъчваше. Оплитам се в спомени, в лъжи. Твърде изтощена съм, за да измислям нови.

— По времето, когато го познавах, той препускаше пиян на кон на уроците при по-неуважаваните учители, опита се да ме хвърли на никситата и нападна едно момче на пир — казвам аз. — Не изглеждаше някога да е наказван. Като че ли винаги е получавал каквото е искал.

Бейлкин изглежда изненадан.

— Той търсеше вниманието на Елдред — казва накрая. — За добро или за зло, но най-често за зло.

— Тогава вероятно иска да бъде върховен крал заради Елдред — отвръщам. — Или за да му отмъсти след смъртта му.

Това като че ли привлича вниманието на Бейлкин. Макар че го казах само за да го насоча в друга посока и да не мисли твърде много за мотивите на Кардан, щом излезе от устата ми, се замислих дали пък няма някаква истина в него.

— Или е бил ядосан на теб, че отсече главата на Елдред. Или че уби брат му и сестрите му. Или защото се страхуваше, че ще убиеш и него.

Бейлкин потрепва.

— Замълчи — казва той и аз млъквам с благодарност. След миг ме поглежда. — Кажи ми кой от нас заслужава да бъде върховен крал, аз или принц Кардан?

— Ти — отговарям веднага, като го поглеждам с вече отработен поглед на обожание.

Не изтъквам факта, че Кардан вече не е принц.

— И би ли му казала това лично? — пита той.

— Ще му кажа каквото пожелаеш — отвръщам с цялата искреност, която мога да изобразя.

— Ще отидеш ли в покоите му и ще го пробождаш ли отново и отново, докато червената му кръв изтече? — пита Бейлкин, като се навежда към мен.

Изрича думите тихо, като любовник. Не мога да спра тръпката, която плъзва през мен, и се надявам, че ще я вземе за нещо друго, а не за отвращение.

— Заради теб ли? — питам, като затварям очи заради близостта му. — Заради Орлаг? За мен ще бъде удоволствие.

Той се смее.

— Каква свирепост.

Кимам, опитвам се да изглеждам кипяща от готовност заради мисълта, че ще ме изпратят на мисия извън морето, заради шанса за бягство.

— Орлаг ми даде толкова много, държа се с мен като със своя дъщеря. Искам да й се отплатя. Колкото и да е разкошна стаята ми и с каквито и деликатеси да ме храни, не искам да бездействам.

— Чудесна реч. Погледни ме, Джуд.

Отварям очи и се взирам в него. Черна коса се носи около лицето му и тук, под водата, бодлите по кокалчетата му и по ръцете се виждат като бодливи перки на риба.

— Целуни ме — казва той.

— Какво?

Изненадата ми е искрена.

— Не искаш ли? — пита ме.

Това е нищо работа — казвам си, — определено е по-добре, отколкото да ме зашлеви.

— Мислех, че си любовник на Орлаг — отвръщам. — Или на Никасия. Няма ли да са против?

— Ни най-малко — отговаря, като ме гледа внимателно.

Всяко колебание от моя страна би изглеждало подозрително, затова тръгвам към него през водата и притискам устни в устата му. Водата е студена, но целувката му е още по-студена.

След достатъчно дълъг интервал се отдръпвам. Той избърсва устата си с опакото на дланта си, явно отвратен, но когато ме поглежда, очите му пламтят.

— Сега ме целуни, сякаш съм Кардан.

За да спечеля миг за размисъл, аз се взирам в очите му на сова и прокарвам длани по осеяните с бодли ръце. Явно това е изпитание. Иска да разбере каква власт има над мен. Но мисля, че иска и да разбере нещо друго, нещо за брат си.

Принуждавам се да се наведа отново напред. Те имат еднакви черни коси, еднакви скули. Трябва само да си го представя.

 

 

На следващия ден ми носят кана с чиста речна вода, която изпивам с благодарност. На следващия ден започват да подготвят завръщането ми на повърхността.

Върховният крал е сключил сделка, за да ме върнат.

Мисля си за всичките заповеди, които съм му дала, но нито една не му нарежда конкретно да плати откуп, за да бъда върната от плен. Той се освободи от мен, а сега доброволно ме връща обратно.

Не знам какво означава това. Вероятно политиката го изисква; вероятно той наистина, наистина не иска да ходи на срещите на Съвета.

Знам само, че съм направо опиянена от облекчение, полудяла от ужас, че това може да е някаква игра. Опасявам се, че ако не тръгнем към повърхността, няма да мога да скрия болката от разочарованието.

Бейлкин ме „омагьосва“ отново, кара ме да повтарям, че съм им вярна, че ги обичам, че искам да убия Кардан.

Той идва в пещерата, където крача напред-назад и всяко триене на босите ми крака по камъка сякаш отеква в ушите ми. Никога не съм била толкова сама, никога не е трябвало толкова дълго да играя роля. Чувствам се куха и нищожна.

— Когато се върнем в Елфхейм, няма да може да се виждаме често — казва ми той, сякаш ужасно много ще ми липсва.

Толкова съм нервна, че не смея да заговоря.

— Ти ще идваш в Холоу Хол винаги когато можеш.

Чудя се защо си мисли, че ще живее в Холоу Хол, защо не очаква да го хвърлят пак в Кулата. Сигурно неговата свобода е част от цената за освобождаването ми. И отново съм изненадана, че Кардан се е съгласил да я плати.

Кимам.

— Ако ми потрябваш, ще ти дам сигнал. На пътя ти ще бъде пусната червена кърпа. Когато я видиш, трябва да дойдеш веднага. Очаквам да измисляш някакви оправдания за това.

— Ще го направя — казвам и гласът ми отеква твърде силно в ушите ми.

— Трябва да си върнеш доверието на върховния крал, да го завариш насаме и да намериш начин да го убиеш. Не се опитвай да го правиш, когато има други наоколо. Трябва да си хитра, да изчакаш подходящия момент. И вероятно ще успееш да разбереш повече за плановете на баща си. След смъртта на Кардан ще трябва да действаме бързо, за да се предпазим от военните.

— Да — казвам. Поемам дъх и после се осмелявам да попитам онова, което наистина искам да разбера. — А имаш ли короната?

Той се мръщи.

— Скоро.

Задълго не отговарям. Оставям тишината да се проточи.

Бейлкин казва:

— Гримсен има нужда ти да свършиш твоята работа, за да може той да свърши своята. Необходимо му е брат ми да е мъртъв.

— О… — казвам, мислите ми препускат.

Някога Бейлкин рискува живота си, за да спаси Кардан, но сега Кардан стои между него и короната и той като че ли е готов да го пожертва. Опитвам се да проумея това, но не мога да се концентрирам. Мислите ми продължават да се лутат.

Бейлкин се усмихва като акула.

— Има ли някакъв проблем?

Почти ми призлява.

— Малко ми прилошава — казвам аз. — Не знам защо. Помня, че ядох. Поне си мисля, че помня, че ядох.

Той ме поглежда с тревога и вика един слуга. След няколко минути ми носят поднос със сурова риба, стриди и черен хайвер. Гледа ме с отвращение как се тъпча.

— Няма да носиш никакви талисмани, разбра ли? Нито калина, нито дъб, ясен или акация. Няма да ги носиш. Няма дори да ги докосваш. Ако ти дадат такъв, просто ще го хвърлиш в огъня при първа възможност.

— Разбрах — отговарям.

Слугата не ми е донесъл прясна вода, а вино. Пия го жадно, без да ми пука за странния послевкус или че ме удря в главата.

Бейлкин ми дава още заповеди и аз се опитвам да го слушам, но когато си тръгва, съм замаяна от виното, изтощена съм и ми е зле.

Свивам се на студения под на килията си и за миг, точно преди да затворя очи, почти мога да повярвам, че съм във великолепната стая, която създадоха за мен с магиите си. Тази нощ каменният под ми се струва пухено легло.