Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (9)

9

Прага, 2016

Докато пътуваше с влака от Млада Болеслав към Прага, Грейс Елиът се възползваше от всеки миг, в който имаше интернет покритие, за да търси информация за Сергей Сорокин. Имаше хокеист с това име, както и техник, но тя не откри нищо друго в англоезичните сайтове. Грейс прегледа записките, които си беше водила, и снимките, които бе направила днес. Замисли се за разговора си с Катка и баща й и увеличи и препрочете едно от информационните табла от Музея на комунизма.

Насилието, заплахите, изнудването и психическият терор били основните средства, използвани при разпит от тайната комунистическа полиция, подход, базиран на този на НКВД, тайната полиция на Съветския съюз… Методите на Държавна сигурност включвали физическо насилие, брутални побои, изтезания с електричество, разпити през нощта, продължителна изолация и лишаване от сън, вода и храна. Физическото насилие се комбинирало с психически тормоз, унижение, заплахи за арест на членове на семейството и бори фалшиви екзекуции.

Държавна сигурност пазела архив за всичките си операции, архив, толкова огромен, че ако папките не били изгорени към края на комунистическото управление, биха могли да покрият няколко футболни игрища, натрупани на няколко метра височина.

Грейс споделяше цинизма на Катка спрямо параноята на баща й и разказите му за руснаци, откраднали Елена от семейството й. И все пак беше разследващ журналист или поне искаше да бъде, а перспективите в момента не бяха от най-обещаващите: ако папките не били изгорени към края на комунистическото управление…

Студеният дъжд отново бе завалял, а Грейс бе забравила да вземе прозрачния дъждобран, който й беше дала Катка. Вятърът духаше на неочаквани пориви, така че малкото навеси, покрай които мина, не можеха да я опазят от дъжда. Насред тълпата, хукнала да търси заслон от дъжда по Стария градски площад, един мъж с черно яке й дръпна чантата. Грейс извика „Крадец!“ и той побягна, преди да успее да откъсне чантата от ръцете й. Една британска двойка й се притече на помощ, тримата се скриха под някакъв безистен и британците, след като се увериха, че с Грейс всичко е наред, я попитаха дали може да опише мъжа. Той беше… бял, висок, трийсетгодишен? Те я изпратиха до апартамента над магазина за подправки и докато стигнат, Грейс беше започнала да се съмнява в добрите им намерения.

Джейми и Клер от Лийдс. Джейми и Клер звучаха като имена, които биха си избрали шпиони, преструващи се на британски туристи. Когато благодари на Джейми и Клер, тя не пусна чантата си, за да опази телефона и бележника. След кратка схватка на любезности тя не им позволи да я изпратят догоре.

Когато отвори вратата, откри, че в апартамента е много по-топло, отколкото когато бе излязла. Лампите бяха светнати. Тя беше сигурна, че ги е изключила, преди да излезе.

— Ехо?

Да не би хазяйката да беше идвала по някаква причина? Нищо не се движеше, но тя усети нечие присъствие. Прекоси малката кухня и изпищя, когато влезе в спалнята. Куфарът й зееше отворен върху леглото. Дрехите й бяха разхвърляни наоколо.

Вибраторът й бе сложен на възглавницата.

Грейс хукна обратно към кухнята, грабна един нож за белене от чекмеджето и приклекна до печката.

Отне й известно време да се принуди да проговори.

— Има ли някой?

Трийсет секунди по-късно, след като не чу нищо, освен блъскането на сърцето си в слепоочията, Грейс се изправи и се прокрадна отново към спалнята. Компютърът й стоеше там, където го беше оставила, на нощното шкафче, но беше отворен. Тя пъхна вибратора в един вътрешен джоб на куфара и го затвори, след което обиколи апартамента.

В банята светна лампата и й се повдигна. Капакът на тоалетната седалка беше вдигнат, а самата чиния беше пълна с миризлива урина. Тя се обади на хазяйката, Мари, която живееше в апартамента над нея. След пет минути Мари обикаляше апартамента заедно с Грейс.

— Откраднали ли са нещо? — попита Мари.

— Не мисля. — Грейс претършува отново чантата си, за да е сигурна. Единствената й по-скъпа вещ беше макбукът й, но не го бяха взели. Ако се обадеше в полицията какво щеше да им каже? „Усилили са отоплението и са ползвали тоалетната.“

Мари се грижеше за три апартамента, собственост на баща й, в сградата. Сега помогна на Грейс да си събере нещата и я премести на горния етаж, в апартамент с две спални.

— Ще сменим ключалката на другия. Предполагам, че ще ни оставиш лошо ревю за престоя си.

Когато Мари си тръгна, Грейс включи компютъра. Всичко изглеждаше наред. Тя напълни ваната и си отвори бутилка тъмна бира, оставена от някой предишен наемател в хладилника. Подпря един от тежките дървени столове под бравата на вратата, както правеха по филмите, и се обади на майка си.

— Прага! Какво правиш в Прага?

Елси Елиът живееше в комплекс за възрастни хора във Флорида. Усложнения от диабета й я бяха довели до почти пълна слепота, така че майка и дъщеря не си разменяха много текстови съобщения.

— Дойдох по работа, мамо.

През следващите няколко минути майка й говори колко се гордее с дъщеря, която толкова много пътува по работа. За Грейс пет пътувания не звучаха кой знае колко много, но нито майка й, нито баща й бяха пътували в командировка в живота си. Една от съседките на Елси в комплекса обикаляше Европа всяка година: ходеше на речен круиз през Германия, Будапеща и кой знае къде още и се държеше високомерно с околните. Да ходи, казваше Елси Елиът. На кого му е притрябвало да лети със самолет, да се подлага на проверките за сигурност и да не знае дали човекът до него не е от ИДИЛ?

Макар да не можеше да разкаже на майка си за взлома, на Грейс й стана по-добре, докато седеше във ваната с бутилка бира в ръка и слушаше гласа на Елси Елиът.

След като се изкъпа, тя прие, че мъжете са пипали всичките й дрехи и ги пъхна в пералнята. После сложи нож под възглавницата и още два на нощното шкафче.

Грейс Елиът бе живяла четирийсет и три години, без някой да се опита да й открадне чантата. Никой никога не я беше следил. Никой не беше влизал с взлом в апартамента й. Но в Прага всичко това й се беше случило за един ден.

Полетът й беше след няколко дни, а тя дори не беше качила селфи в Инстаграм. Не беше пробвала гулаш. Не беше минавала по Карловия мост. Може би се преструваше на друг човек само защото Стедман Коу я беше унижил и обезсърчил. Може би това беше кризата на средната възраст: свитият от тревога стомах, объркването, самотата. Помисли си за майка си в старческия дом в Помпано Бийч, за Зип и Манон и за тихия си безрадостен живот в Монреал. Майка й се нуждаеше от нея! Толкова лошо ли беше да пише колонки със съвети под нечие чуждо име? Толкова лошо ли беше да пише за любовните истории на знаменитости, за присъдите им, за шофирането в пияно състояние и за целулита им?

Ако да бъдеш обикновен значеше, че никой не влиза с взлом в апартамента ти, за да се изпикае, тя като че ли не държеше да бъде необикновена. След двайсет години, ако пестеше грижливо, щеше да може да продаде апартамента в Монреал и да си купи местенце в някой топъл град, където всички говорят английски и има приличен пазар за домашно отгледани плодове и зеленчуци. В това въображаемо бъдеще Зип щеше да е още жива, дори след двайсет години, а Манон някак пак щеше да й бъде съседка. От време на време щеше да излиза на срещи с мъж на име Дейв, Дейв от Тусон, който си пада по дебелашките вицове. Щеше да започне да се интересува от спорт.

И после се сети за Кристиан Аманпур в хиджаб, как предава пряко от Фейзалабад. Сети се за Стедман Коу, как й казва какво не би могла да направи никога.

„Майната му на Стедман Коу“, — помисли си тя. Майната му и на него, и на мъжете, които се опитваха да я сплашат. Щеше да им покаже на всички.