Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (10)

10

Страсбург, 1971

Сергей Сорокин пушеше седнал до масата за хранене в малкия апартамент на Елена и пееше припева на шансона Douce France отново и отново. Ароматът на страсбургските люляци изпълваше стаите на апартамента на „Рю де Вю“ на първия етаж, над пералнята, и се бореше за надмощие с цигарения дим на Сергей. Той седеше прехвърлил глезена на единия си крак през бедрото на другия. Чорапите му бяха къси и слънцето топлеше голите му глезени. На масата имаше бутилка сладко вино гевюрцтраминер и купичка осолени пекани.

Cher pays de mon enfance^[1]

Елена го беше помолила да спре да пее, да спре да я тормози, но това, изглежда, само го насърчи да продължи. Според него чувствата й към тази страна бяха глупави, проява на слабост. Всичко, което тя обожаваше у французите, ритуалите им и песните, търговията, пазарите за зеленчуци и цветя, Сергей ненавиждаше.

Щяха да прекарат заедно само няколко дни и на нея не й се искаше да губи време с разопаковането на багажа, но Сергей настоя. Макар да беше само на двайсет и шест години, той се преструваше, че разбира душите на западноевропейките. Никой французин не би повярвал на легендата й, ако спалнята й не изглеждаше и не се усещаше правилно. Трябваше да има парфюми, бижута, плюшени мечета, шапки и дрехи, снимки на любимите й родители и града, от който идваше.

Сергей й беше обяснил, че капитализмът си има своя философия и естетика. Всичко тук трябваше да изглежда естествено на евентуалния ухажор.

В бутиците в центъра на града бяха пръснали осем хиляди франка за гривни и огърлици, позлатен часовник, рокли и къси поли, широки панталони и тесни блузи в чисти, ярки цветове — полиестерни комбинации, немислими в Прага. От всичко това на Елена й се зави свят, от факта, че подобно разточителство беше разрешено. Тя си помисли за майка си и двете й рокли и трите пуловера: шест възможни тоалета. Всичко останало, което имаше някаква стойност, беше наследство от друга епоха и Елена си спомни, че майка й бе крила тези вещи. Сега не криеше нищо. Сега, благодарение на програмата, Яна Климентова се разхождаше из града като кметица отпреди комунизма. Елена беше предупредила родителите си за буржоазния им апартамент до централния площад в Млада Болеслав, за новите им дрехи, новата храна и как всичко това върви с цял набор нови правила.

Вече не се налагаше да се притесняват от съседите. Новият им апартамент беше снабден с подслушвателна уредба. Тайната полиция постоянно наблюдаваше и слушаше. Когато дойдеха, това щеше да стане посред нощ. Нямаше да почукат на вратата. Щяха да си отворят със собствен ключ.

Като всичките си колеги. Елена щеше да започне работа като модел в „Кара Моделинг“, международна агенция с офиси в Ню Йорк, Лондон, Монреал, Париж, Милано и Западен Берлин. Във Франция агенцията имаше представителства в Лион, Марсилия и заради Съвета на Европа в Страсбург. Елена щеше да има ангажименти из цяла Западна Европа.

Срещата й с мениджъра на агенцията беше на следващата сутрин, в сграда на Гран Рю. Макар всичко да беше вече уредено, тя беше нервна. Ами ако сметнеха, че не е достатъчно красива, достатъчно изтънчена? Изнервяше я мисълта, че Сергей ще си тръгне, че обучението е свършило и започва нов живот, изнервяше я онова, което предстоеше.

В Страсбург имаше клуб на мъже, завършили Института по политически науки в Париж, до един синове на богаташки семейства, всичките бизнесмени и политици. Наричаха се Les Albertins, в чест на Алберт Швайцер, един от най-прочутите жители на Страсбург. Веднъж на шест месеца албертинците позволяваха достъпа на жени до клуба си, на вечеря с благотворителна цел: събираха пари за астрономическия часовник във великолепната стара катедрала. Сергей беше уредил едно от „притежанията“ си, албертинец, да я придружи на вечерята след две седмици.

Когато Сергей разполагаше с компрометираща информация, с компромат срещу някого от чужбина, той се превръщаше в „притежание“. Притежанието му в Страсбург беше гей на име Частейн. Тази вечер щяха да се срещнат с Частейн за вечеря в ресторант „Мезон де Таньор“. Покрай каналите около Гран Ил беше винаги пълно с туристи, така че никой нямаше да обърне внимание на мъж и жена, говорещи френски със славянски акцент.

— Как се озова тук, Елена? — попита Сергей.

Елена въздъхна. Толкова пъти го бяха повтаряли. Не можеха ли просто да си поговорят за нещо друго на чаша вино като нормални френски любовници? Беше си купила пакетче сушена лавандула. Поднесе го към носа си, затвори очи и вдъхна аромата.

— Как се озова тук? — Гласът му беше остър и я накара да потрепери.

— Избягах с всички останали, когато стана очевидно, че Пражката пролет е свършила.

— Това звучи репетирано. Дай подробности.

— Една нощ, през август, когато започнаха слуховете…

— Какви слухове?

— Че руснаците са пратили войски и танкове, за да ни вкарат в пътя, реших да избягам.

— Как го направи?

— Взех влак до Аинц, облечена за планински излет в Залцкамергут^[2]. Оттам отидох в Залцбург, Инсбрук, Базел и пристигнах тук, при приятели.

— И с какво се занимаваш сега?

— Модел съм. И в Прага работех като модел. Може да стана и треньор по спортна гимнастика. Преди се състезавах.

— Защо избяга от Чехословакия?

— Заради свободата и възможностите. Исках да пътувам, да обиколя света. Но не се интересувам особено от политика, ако за това ме питате.

— Идеално. — Сергей си погледна часовника. — Седни при мен.

Елена седна срещу него в твърд пластмасов стол и той й наля чаша от сладкото кехлибарено вино. Прииска й се Сергей да може да я види такава, каквато е: негова съпруга, не любовница. Мисълта да са в една стая, да знае, че той ще си отиде, че може да пренебрегне ужасяващата, прекрасна истина за онова, което ги свързваше, я караше да агонизира. Тя знаеше, че той я обича, но и че сдържа тази любов и полага усилия да бъде жесток.

— Сергей, когато всичко това свърши…

— Това никога няма да свърши.

— Но трябва.

— Ти трябва да разбереш, Елена, че това е нашата борба, твоята и моята, борбата на изключителни хора. Ще се срещаме от време на време, обещавам ти.

— От време на време. Когато мога да се измъкна… — Тя не можа да довърши.

— От съпруга си.

Тя изправи гръб и се принуди да го каже.

— От съпруга си.

От януари 1969 досега тя беше учила английски и френски, етикет и музика, мода, филми, как да върви и как да яде и — това я беше шокирало — как да прави любов. Беше учила разузнаване и контраразузнаване, самоотбрана и основите на химията в домашни условия, както и фотография със скрита камера. Измамата беше мускул, който се нуждаеше от постоянни тренировки. Как се прави тайна среща? На кого да предаде събраните материали, ако се намира на оживена улица? Първата й задача беше да се омъжи за високопоставен мъж, което би трябвало да предизвика единствено радост у едно момиче, отраснало в гетото край гарата в Млада Болеслав.

Елена късметлийката.

Учтивите мъже, уверените мъже, добрите, стабилни съпрузи не бяха тяхна мишена. „Лястовиците“ гонеха най-гордите, най-амбициозните и най-агресивните мъже в западния свят, мъже, стъпили на стълбата към успеха, мъже, готови да успеят в живота, в бизнеса и в политиката.

— Никое от другите момичета не реагира така — каза Сергей. — Те се вълнуваха от предстоящите приключения.

Елена въздъхна.

— Но никоя от тях не е влюбена в теб.