Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (19)

19

Страсбург, 2016

Грейс се примоли на шофьора на таксито да спре в селце на име Линголсхайм по пътя към страсбургското летище. Лицето й гореше, чувстваше се отмаляла и замаяна. Ако не излезеше от колата и то веднага, щеше или да припадне, или да повърне. Мушна се в гъсталака от папрат и вечнозелени растения между две белосани къщи и заподозря, че преследвачите й са намерили начин да я отровят.

— Мадам? — извика шофьорът през отворения прозорец. — Да ви закарам ли в болницата?

Стана й малко по-добре, когато се наведе, подпряла ръце на коленете си, и вдиша аромата на мокра папрат. Не, не я бяха отровили. Чувстваше се точно така, както те искаха да се чувства. Една прекрасна жена и нейният баща бяха изгорели и вината за това беше нейна. Тя повърна.

— Май по-добре да вървя. — Шофьорът излезе от колата, отвори задната врата и понечи да извади чантата й.

— Не, чакайте — спря го Грейс. — Добре съм.

Макар да не беше добре, гледката на непознат мъж, хванал чантата, в която бяха телефонът и бележникът й, предизвика прилив на адреналин. Тя хукна към него и му се развика да остави чантата. Шофьорът пусна чантата и влезе в ситроена си, вдигнал ръце.

На летището тя му плати и се огледа в огледалото за обратно виждане. Косата й беше разрошена, а по челото й блестеше пот. Тя я избърса с кърпичка и от задната седалка огледа околността в търсене на преследвачите си. Какво беше казал Жан-Ив дьо Мулен за хора като тях? Че живеят без способността за съпричастие.

На опашката за проверка на сигурността тя не спря да се оглежда. Дори сега, след като бе научила толкова много, нямаше как да каже за мъжете на полицията. Следващият полет за Прага беше след доста време, затова тя се приготви да чака час и половина в кафенето на летището, седнала с гръб към стената. Беше оставила морковите и боровинките в хотелската си стая и макар да не беше гладна, знаеше, че трябва да хапне нещо. Поръча си лучена тарта фламбе и вода вместо още една чаша бяло вино.

Замисли се за Уилям. И той ли щеше да загине при злополука? Ами майка й, Джейсън и семейството му, Манон, Стедман Коу? И с тях беше говорила. Грейс се взираше в тартата, когато жена, чието лице й се стори познато — откъде ли? — приближи масата й с широка усмивка.

— О, боже мой, Грейс? — Жената беше обилно гримирана и изглеждаше облечена по-скоро за коктейл, отколкото за полет, с тясната си червена рокля. Носеше чаша бяло вино в едната си ръка и малка, червена чантичка на Ив Сен Лоран в другата. — Грейс Елиът?

В мига, когато жената произнесе името й, Грейс се сети откъде я познава.

— Таня?

— Представяш ли си? — Таня махна с ръка към стола срещу Грейс. — Ти…

— Сама съм, да. Моля те, седни. Ей, много се радвам да те видя.

Макар че не радост бе емоцията, която изпитваше, Грейс приветства възможността да се разсее от мислите си. Таня Бишоф беше една от отличниците в магистърската програма, която бе завършила Грейс, програмата по журналистика, където оценките нямаха значение. Успехът се измерваше с контактите, със способността да си изградиш мрежа от контакти в страната или по света, които да са готови да те наемат на работа. За последен път беше видяла Таня на сбирката на класа за петнайсетгодишнината от завършването в хотел „Хилтън“ в Галвестън, Тексас. Бяха дошли по-малко от двайсет бивши колеги и само деветима от тях все още се занимаваха с журналистика. Грейс беше отишла, защото никак не се справяше със създаването на контакти на младини. Сега, след като си бе изградила увереност и бе спряла да се срамува, можеше да помоли, когото и да е, за каквото и да е. Единственият проблем беше, че нямаше кой да й помогне да направи онова, което истински искаше, а именно да се махне от „Нешънъл флаш“.

Беше ли говорила изобщо с Таня в Галвестън?

— Какво правиш в Страсбург? — попита Таня — На почивка ли си?

— По работа за малко.

— „Нешънъл флаш“ има ли бюра в чужбина? — Таня не се постара особено да скрие факта, че това й се струваше комично. — Върху какво работиш?

— Прекалено е скучно. — Грейс погледна през рамото на Таня, за да се увери, че преследвачите й не са пристигнали. — А ти?

— Отразих подписването на търговско споразумение. — Таня се прозя. — Но сега заминавам за Париж и после за Ню Йорк и Вашингтон, за да отразя изборите. Ей. — Таня насочи пръст към нея. — Ние се разрастваме. Не си ли търсиш някаква по-репортерска работа, като старши кореспондент, например?

— За кого работиш, Таня?

— За РТ.

Грейс се постара да прикрие реакцията си, като заби пластмасовата си вилица в тартата.

— Русия Днес, нали така?

— Това е старото име. Като Би Би Си е, но в друга страна. Излъчваме на английски, френски и испански. Дори арабски, ако те вълнува.

Таня се наведе през масата. Имаше лунички по носа и под очите и няколко прозираха под грима. Грейс усети паниката, която бе изпитала на задната седалка на таксито, да се надига отново в гърдите й и я потисна, като си докара фалшива усмивка на лицето, докато Таня говореше за работодателите си. Макар никога да не беше гледала предаване на РТ и да не беше чела статии на сайта, беше чула за него за пръв път от таксиджиите в Монреал, крито обвиняваха за всички злини и страдания по света американската злонамереност и агресия.

— Не разбирам — каза Грейс. — Всички новинарски агенции по света правят съкращения. Освен вашата?

— Единственият ни акционер е едно предприемчиво правителство, което разбира единствената ни ценност.

— И каква е тази ценност?

— Истината, разбира се.

— И ти можеш да взимаш решения за нови назначения? Можеш да ми направиш предложение за работа на затънтено летище в Източна Франция?

Таня вдигна рамене.

— Харесват ме. Искат да ми дадат повече ангажименти.

— Аз съм на четирийсет и три. Това не е ли малко много за ефир?

— Аз съм на четирийсет и четири. Те са амбициозни. Агресивни.

Грейс отново се огледа, този път, без да се притеснява, че ще изглежда неучтива.

— Много агресивни. Е, какво ти казаха за мен?

— Моля?

Грейс наблюдаваше лицето на бившата си колежка.

— Ако ще подкупваш някого, ще трябва да се постараеш малко повече.

— Нямам представа за какво говориш. Разрастваме се. Ти си добър журналист.

— Откъде знаеш?

Таня опря ръце на поцинкованата маса и бутна стола си назад. Изправи се и си допи виното на една глътка.

— Ако знаех, че ще се държиш враждебно…

— Те са убийци, Таня.

— Не знам за какво говориш. — Тя избягваше погледа на Грейс. — Просто се опитах да помогна на стара приятелка.

— Никога не сме били приятелки.

Таня отново се усмихна. Зъбите й бяха по-бели и от тези на Вайълет Рейн.

— Не си по-добра от мен, Грейс. Не се преструвай на такава.

— Е, предполагам, че трябва да ти благодаря, задето не ме намушка направо.

Таня сложи ръка на чантичката си.

— Не знам в какво си се забъркала, Грейс, но… — И си тръгна, минавайки между масите и надолу по коридора в червената си коктейлна рокля.

Грейс успя да изяде само няколко хапки от фламбираната тарта. Искаше отново да се обади на майка си, на Манон и дори на Джейсън. Вместо това извади лаптопа си, свърза се с интернет мрежата на летището и започна да търси каквато и да е информация, свързана с шпиони, секс, чешката Държавна сигурност, КГБ, кралските рибарчета и бягствата от Източния блок на Запад. Откри статия от Майкъл Добс от 1978 година, в чието заглавие присъстваше думата „сексшпионаж“.

Списъкът с жертви на операциите на КГБ след Втората световна война е дълъг, пълен с влиятелни личности и забележително разнообразен. В него има мъже и жени, ергени и семейни, млади и стари, хомосексуални и хетеросексуални, военни аташета и журналисти, охранители и посланици. Нито една категория хора от западното общество, изглежда, не са били имунизирани срещу чара на съветските „лястовици“ и „гарвани“, жаргонни названия, използвани от КГБ за професионалните прелъстителки и прелъстители.

Грейс написа „професионални прелъстителки“ и „лястовици“ в бележника си и продължи да чете, научавайки имената на няколко известни мъже, които били подмамени в компрометиращи връзки с красиви и интелигентни жени. Тя си записа цитат от автор, който беше изследвал КГБ и беше публикувал няколко книги по темата. Казваше се Джон Барън.

Онова, което хората не разбират, е, че при тези операции е ставало въпрос за нещо повече от прости отношения между мъж и жена. Тук не говорим за ситуация, в която на самотния западняк се изпречва самотната руска прелъстителка. Всъщност става дума за един-единствен индивид, изправен пред огромен и много опитен апарат. Всички обстоятелства се контролират от КГБ, за да насочат жертвата към желаната цел. Сексуалните насърчения и притегателната сила на задоволителната връзка са само първата стъпка през прага. Веднъж направена, връщането назад е много трудно.