Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (15)

15

Страсбург, 2016

За облекчение на Грейс в Страсбург беше почти десет градуса по-топло, отколкото в Прага. Из градчето се разхождаха млади хора по джинси и елегантни пуловери, рокли и очила Рей Бан, почти всички с шалове. Имаше повече велосипеди, отколкото коли, повечето от които бяха нарочно старомодни. „Това е равен град с чувство за хумор“ — каза си Грейс.

От хотела си в разкошен малък квартал, пълен с паянтови^[1] къщи, ограден от канали, можеше да стигне до натоварения, но някак спокоен център на града, до булевард „Дьо Оранжери“, за половин час. Макар архитектурата в Прага да беше по-ярка, въздухът в Страсбург — на практика просто още един централноевропейски град — беше по-жив, по-изпълнен с надежда.

Изтощена, Грейс се зачуди дали теглото на комунизма не беше направило жителите на Прага по-бавни, по-затъпели, докато страсбургчани никога не бяха изпитвали подобно тегло, не биха могли дори да си го представят.

Тя се огледа. По пътя към летището в пет сутринта не беше видяла и следа от двамата мъже, които я бяха следили предишния ден. По време на полета два пъти се беше разходила от единия до другия край на самолета и беше огледала всичките си спътници. Ничие лице не бе на престъпник убиец.

Грейс снима Страсбург и си представи как е изглеждал градът през 1971 и 1972 — не беше особено трудно. С изключение на кафенето „Старбъкс“ на Плас Клебер и трамваите, малко неща се бяха променили тук от края на Втората световна война насам.

На адреса на Жан-Ив дьо Мулен, потвърден от интернет, се издигаше триетажна сграда от дялан камък, заобиколена от чуждестранни консулства. В предната градина овошките и храстите бяха подрязани, окапалите листа събрани, лехите прекопани и готови за зимата. Мястото беше елегантно и очевидно поддържано с обич.

Около имението имаше ограда от ковано желязо с порта също от желязо. Грейс натисна копчето на домофона.

— Oui?

— Мосю Дьо Мулен?

Мъжът отсреща обясни, че е икономът на мосю Дьо Мулен. На френски Грейс обясни коя е и че работи върху биографията на Елена Крейг. Последва дълго мълчание. Тя го чуваше как диша в другия край на домофонната система.

— Имате ли разрешението на Елена Крейг за тази книга?

— Разбира се. Мога да ви разкажа повече, ако с мосю Дьо Мулен ми позволите.

Портата се отвори с бръмчене. Вратата на къщата отвори възрастен мъж с панталони, които изглеждаха шити специално за него, и безупречно бяла риза, с черна незакопчана жилетка отгоре.

— Мадам Елиът?

— Да, мосю.

— Престорих се на иконома си. Днес е почивният му ден. Сам съм. — Той не помръдна, за да й направи път. — Елена говорила ли е за мен?

Когато Грейс поклати глава, той се усмихна разочаровано и извърна поглед.

— Как разбрахте за мен?

— От архивите в Прага.

— А, в Института.

— Да, мосю.

— Бих предположил, че са ме заличили от архивите, заедно с всичко останало.

— Кои са те?

Жан-Ив дьо Мулен я гледа известно време, хванал ръце зад гърба си.

— Акцентът ви. От Квебек ли сте?

— Да, мосю. Американка съм, но отдавна живея в Монреал.

— Имате ли документ, някакво доказателство, че Елена иска да разговарям с вас?

Грейс поклати глава.

— Боя се, че не.

Отново настана мълчание. Слънцето се скри зад облак и пак се появи. В обширната градина на Дьо Мулен миришеше приятно.

— Инстинктът ми подсказва да ви отпратя, мадам.

— Моля ви, не го правете.

След миг Дьо Мулен разпери ръце и я пусна да влезе. Поведе я покрай огромно парадно стълбище и надолу по някакъв коридор. Архитектите и строителите на сградата бяха направили чудеса от дърво, изписвайки извивки, вълни и елегантни решетки по перилата на стълбището и по тавана. Паркетът на пода имаше шарка с кралска лилия. Картините по стените бяха вдъхновени или от френските импресионисти, или рисувани от тях.

— Творбите оригинали ли са, мосю?

В следващия миг Грейс осъзна, че въпросът й стои между наивното и обидното. Тя се намираше в дома на богат аристократ. Влязоха в кухнята: стилна и модерна, с намек за Скандинавия насред френско-пруското обзавеждане.

— Тук ли сте отраснал, мосю Дьо Мулен?

Той не отговори и я въведе в библиотеката — кабинет, където царуваха кожата и тъмната дървесина. В мига, в който престъпи прага и му благодари, тя чу други стъпки в коридора. На прага застана друг мъж, по-млад от мосю Дьо Мулен, по черни панталони, черна жилетка и черна вратовръзка.

На Грейс й отне миг да осъзнае, че металният предмет, който мъжът държеше под неудобен, но сигурен ъгъл, насочен право към нея, е пистолет.

— Господи! — Грейс отстъпи към лавиците с книги.

— Това е Никола, бодигардът ми.

— Кажете на Никола да свали пистолета.

— Коя сте наистина? — Дьо Мулен говореше с акцент, който Грейс рядко бе чувала в Монреал. — За кого работите?

Грейс задиша дълбоко. Огледа стаята за предмети, които би могла да превърне в оръжия.

— Мосю, работя за Стедман Коу, издателя на „Нешънъл флаш“. Проверете името ми в интернет. Проверете и неговото.

Никола влезе в библиотеката. Грейс приклекна зад бюрото, за да се скрие от дулото на пистолета в ръката му.

— И какво общо имате с Елена Крейг? — попита Дьо Мулен.

— Пиша от нейно име.

— В това няма логика. Ако пишете от нейно име, просто ще пишете онова, което тя ви каже. А тя със сигурност би изключила времето си в Страсбург от всяка книга. Преди време, когато Елена се развеждаше със съпруга си шут, ми се обади друг журналист. Обади се. Определено не се появи пред вратата ми без назначена среща. Искате ли да знаете какво се случи с този британски журналист? Скочи от Клифтънския висящ мост в Бристол. Бих казал, че са му помогнали.

Мосю Дьо Мулен кимна на Никола, който заобиколи бюрото. Грейс вдигна ръце.

— Леко, Никола.

— Само ще ви претърси за оръжие.

Тя вдигна една каменна фигурка на щъркел от бюрото.

— Ако ме пипнеш, където не бива, Никола, ще ти разбил главата.

— Разбрано. — Никола я претърси внимателно и с уважение. Пипна джобовете й и опипа глезените. Когато свърши, той сви рамене и Грейс върна фигурката на бюрото.

Мосю Дьо Мулен посочи кожено кресло и седна срещу Грейс. Чорапите му бяха в стил, модерен в момента сред младите хора, на ексцентрични сини и жълти фигури. Никола застана мирно до вратата.

— Защо толкова ви безпокои присъствието ми, мосю?

Жан-Ив вдигна очи към резбования таван.

— Заради миналото — отвърна той. — Голяма част от него е изгорена, нарязана и скрита в касите на извънредно влиятелни хора с цел изнудване. И все пак сигурно има нещо, някое досие, което се е озовало в погрешното чекмедже. Представям си как някой от бившите колеги на Елена би опитал да потърси това досие в моя дом.

— Бивш колеги?

— Настоящи колеги. Може би, мадам, аз съм едно от тези изгубени досиета. Човек, който говори истината. Тези колеги са лишени от способността да бъдат съпричастни. А аз съм стар човек, готов съм за инсулт, за мозъчен кръвоизлив или за скок от някой мост.

— Елена се е омъжила за вас, за да избяга от Чехословакия, за да получи западен паспорт. Щом…

— Мадам, кога смятате да издадете тази книга?

— Писането и издаването на книги отнема години.

— Значи този разговор е безсмислен.

— Безсмислен?

Той се приведе напред.

— Никола, би ли ни донесъл бутилка гевюрцтраминер с малко тапенада, сирене мюнстер и крекери.

Никола излезе от стаята.

— Мадам, ако Антъни Крейг спечели изборите, посещението ви и книгата няма да имат никаква стойност. Те ще спечелят. Разбирате ли? Ще бъде твърде късно.

Грейс се засмя.

— Изборите са след малко повече от седмица, мосю.

— Да, това е едновременно най-комичното и най-тъжното в цялата ситуация, не мислите ли? Идеята, че тя се е омъжила за мен заради паспорта… — Той посочи бележника на Грейс. — Когато за Елена започна да се пише в пресата в края на 70-те, един от адвокатите й или човек, преструващ се на неин адвокат, ми плати петстотин хиляди американски долара, за да разкажа тази история.

— Не е ли вярна?

— Парите не ми бяха необходими. Но не искам да си лягам всяка вечер, чудейки се дали ще се събудя на сутринта.

Никола се появи с поднос в ръцете. На него имаше висока бутилка вино, отворена и запотена, две кристални чаши и блюдо с черна маслинова паста, сирене и оризови крекери. Той наля виното.

— Елена нямаше нужда от мен, за да избяга от L’Empire soviétique^[2]. Тя вече беше избягала, ако това е правилната дума. Така и не взе френски паспорт. Не й се налагаше.

— Не разбирам.

Не изглеждаше уместно да предложи тост или да се чукнат, затова просто пиха. Виното беше прозрачно и сладко.

— Тя описва нещата така, сякаш бракът ни е бил лъжа, бизнес сделка, останала неконсумирана. Аз трябваше да бъда приятел на приятел, познат по спортна линия. В това има известна истина. Наистина се запознахме, започнахме да излизаме и се сближихме благодарение на интереса към спорта, който споделяхме. Аз се занимавах сериозно с плуване, а тя беше гимнастичка.

— Не разбирам как е стигнала дотук.

Дьо Мулен поклати глава.

— По нейните думи било истинско геройство, как посред нощ се прехвърлила в Австрия. Как успяла да мине незабелязано покрай стрелците в кулите по границата, как избегнала светлината на прожекторите и после минното поле. Всички се влюбихме в тази история. Бяхме млади, а историята — много романтична. Тя беше великолепна, забавна, интелигентна жена от екзотична страна. Повярвахме на всяка дума. Доста по-късно, след като тя ме напусна, заподозрях каква е истината: никое момиче от малък град не би могло да се прехвърли през тази граница през 1971 година без чужда помощ. Предполагам, че всъщност е прелетяла границата в правителствен самолет.

— Запознали сте се през 1971?

— Скоро след пристигането й. Елена имаше договор за модел с агенция, базирана в Париж, и дойде за официална благотворителна вечеря, която аз и приятелите ми организирахме по два пъти всяка година. Седяхме на една маса. Аз не бях в особен възторг от дамата си и тя не беше в особен възторг от кавалера си. И имаше защо. Той беше очевадно гей. Спортът, както казах, се оказа тема, която интересува и двама ни, и тя, изглежда, разбра какво е финансовото ми състояние.

— А именно?

— Наследствени пари. По онова време бях доста активен в обществените дела и в амплоато си на млад адвокат, и като филантроп, бих казал. Управлявах попечителския фонд, оставен от баба ми и дядо ми. И планирах да направя политическа кариера в Съвета на Европа.

— И какво стана?

— Почти нищо. Започнах да работя… по-малко. Доста пътувахме до Париж, Лондон и Единбург, Лазурния бряг. Имам приятели с доста приятни имоти на различни места. Гостувахме им. Мислех, че това ще я впечатли, нея, провинциалното славянско момиче.

— Звучи чудесно.

— Нали? Но това съвсем не беше достатъчно на нашата Елена. Аз не се припокривах с представата й за амбициозен мъж. Не беше преминала непробиваемата граница, за да пие шампанско и да играе на шаради в Сен Тропе. Аз й бях обещал политика. Бях и обещал власт. Макар всъщност да не съм сигурен, че й бях обещал всичко това.

— Колко време бяхте заедно?

— По-малко от година, но беше великолепно. Най-хубавите месеци в живота ми. Наистина. И знам, че и тя се чувстваше така. Напусна ме през 1972, замина за Монреал.

— Защо?

— Не знам. Пристигнаха две коли. В едната имаше шофьор и човек на задната седалка. Шофьорът взе багажа й и го сложи в багажника, докато човекът на задната седалка ме наблюдаваше през прозореца. Не разменихме и една дума, но аз разбрах какво казваше.

— И какво беше то?

— Мъжете от втората кола влязоха в къщата без покана и разясниха положението. Стояха часове наред. Предполагам, би могло да се каже, че ме разпитваха. Имаха мои снимки с проститутка. Тези снимки бяха основание за развода. Вече бяха приготвили документите. Единствената ми работа беше да ги подпиша. Не й дължах нищо, така ми казаха. Нито пари, нито нещата, които бяхме купували заедно. Не знаех, че онази жена е проститутка, а и снимките бяха направени три нощи, след като се запознах с Елена, но преди първата ни официална среща. Те казаха, че са правени след сватбата и че проститутката е свидетелствала, че това е истина, следователно снимките са достатъчно основание за развод по взаимно съгласие. Всичко това очевидно беше лъжа. Когато оспорих казаното от тях, един от мъжете ме удари през лицето с опакото на дланта си. Помня, че друг каза: „От сега нататък, ако живееш, то е защото ние сме ти позволили. Разбираш ли?“.

Мосю Дьо Мулен отново вдигна поглед и си пое дълбоко дъх.

— Всеки ден мисля за тях, за тези мъже, как ме унижиха в собствения ми дом. Не направих опит да се оженя повторно, да създам семейство въпреки всичките си мечти и надежди, за да им спестя… опасността и мрака, предполагам, който виси над мен от онази нощ през 1972.

Той спря и си свали очилата, избърса ги с малка червена кърпичка. Очите му се бяха изцъклили.

— Имате ли някакви доказателства за това? — попита Грейс.

— Онези мъже бяха професионалисти. Още са професионалисти.

— Казахте, че това е било разпит. Какво искаха да знаят?

— Искаха да знаят какво знам за миналото на Елена. Какво ми е разкрила. Че е модел, гимнастичка, прелестно, умно момиче с диплома от Карловия университет. По някаква причина бе избрала мен, макар в никакъв случай да не й бях равен в енергията и амбициите. Когато приключеше кариерата й на модел, тя планираше да работи със спортисти, да се занимава с нещо, свързано със спорт. Както казах, живо се интересуваше от политика и власт. Аз пък все по-малко се вълнувах от тези неща. Наследството ми осигуряваше всичко, от което се нуждаех. Кариерата ми не ме интересуваше толкова, колкото интересуваше Елена. Аз се интересувах от приятелите ни, от семейството, което можехме да създадем. Обсъждахме този въпрос, говорехме за децата, които щяхме да имаме.

— Какви бяха тези професионалисти?

— Години по-късно се сприятелих с един служител в ГДВС.

— Какво е това?

— La Direction générale de la Sécurité extérieure.^[3] Вие сте американка, нали? ГДВС е френският еквивалент на вашето ЦРУ След падането на Берлинската стена разказах на този приятел, моя приятел от френските тайни служби, като го заклех да пази тайна за случилото се през вечерта, когато Елена ме напусна. Той каза, че мъжете трябва да са били от КГБ или от чешките тайни служби, които били под командването на КГБ.

— Държавна сигурност.

Дьо Мулен кимна.

— Мъжът, за когото казахте, че седял на задната седалка на колата, с която отпътувала тя, как изглеждаше?

— Горе-долу на моята възраст от онова време, в края на двайсетте си години, но някак с излъчването на шейсетгодишен. Разбирате ли? Високи скули, бледа кожа, безизразни очи. Не зная. Доста се бях разстроил онази вечер и бях изпил няколко питиета, преди да се появят.

— Кой мислите, че е бил?

— Началникът й. Гаджето й. Сводникът й в тайните служби. Откъде да знам? Трябва да издадете тази книга скоро или да не я издавате въобще.

— Но както сам казахте, мосю, Берлинската стена падна. Всички тези мъже са останали в миналото, не е ли така?

Той погледна часовника си.

— Не се подигравайте с мен. Вие сте тук, защото тези мъже съвсем не са останали в миналото, точно напротив. Елена откри каквото търсеше, не тук, не в Монреал, а в Ню Йорк. Предполагам, че нещата не са се развили точно както е искала. Разводът със сигурност не е бил част от сценария. Но чувам, че с Антъни са останали близки.

Жан-Ив се изправи с известно усилие, подпрял кръста си с ръка.

— Струва ми се, мадам Елиът, че нито вие, нито аз ще бъдем в безопасност, докато това — каквото и да е това — не стане публично достояние. Съгласна ли сте?

Дьо Мулен я изпрати до вратата. Грейс не знаеше как да стреля с пистолет, но за пръв път в живота си разбра защо толкова много от сънародниците й държат да носят оръжие.

Преди да се сбогуват, той сложи ръка на рамото й.

— Може би, докато пишете, ще се възползвам от възможността да посетя някоя от презокеанските ни територии.

— В училище, у дома, в Минесота, си пишех писма с едно момиче от Мартиника — каза Грейс. — Тя все още е френска територия, нали?

Никола отвори вратата и слънцето блесна по лакирания паркет. Мосю Дьо Мулен се усмихна и надникна навън.

— Мартиника.

Откъм Оранжерията долетяха птичи крясъци. Усмивката му бавно угасна и той се прибра вътре.

Когато вратата се затвори и Грейс пристъпи в градината на Дьо Мулен, тя се огледа и се почувства дребна, уязвима и самотна.