Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (3)

3

Прага, 2016

Грейс Елиът се зарадва, че беше извадила новия си кашмирен шал от кошчето за боклук в склада в Стария Монреал. Дори на летището, докато вървеше с куфар в ръка, той я накара да се почувства по-европейски. За пръв път пътуваше извън Северна Америка. В гимназията бяха организирали пътуване до Германия за целия клас, но родителите й по онова време не можеха да си позволят цената от 1500 долара. Грейс бе едно от трите деца, които си останаха вкъщи и срамът от това бе все още жив трийсет години по-късно.

Нейната най-добра приятелка Манон, която имаше леля и чичо във Франция, й беше казала, че най-добрият начин да пребори ефекта от часовата разлика е да стои будна, докато не стане вечер по времето на страната, за която ще пътува. Съветът не й беше нужен. Макар да беше пладне, когато пристигна, и макар да се оказа, че не може да спи в самолет, Грейс бе толкова развълнувана, че е в Европа, че изобщо не й хрумна да легне да подремне.

Шофьорът на Юбер таксито, която бе поръчала, не говореше английски, но това не попречи на Грейс да сочи и обсъжда всички европейски неща наоколо: колите, автобусите и линейките, дърветата, пътните знаци, билбордовете, кръговите кръстовища.

— Това от комунизма ли е? — Грейс посочи комплекс от бетонни сгради. — В Америка, когато някоя сграда не ни харесва, я наричаме комунистическа.

Шофьорът, който носеше шапка с емблемата на Ню Йорк Янкис, сви рамене и изгрухтя.

Когато навлязоха в старата част на Прага, Грейс положи усилия да не прави лошокачествени снимки от задната седалка на движеща се кола. Но как иначе човек изразяваше възторга и възхищението си през 2016 година?

Елена беше платила самолетния билет на Грейс и стаята й в хотел „Четири сезона“, където щеше да се състои откриването на новата й линия парфюми. Стаята нямаше да е готова още час, затова Грейс излезе да се разходи из градината с миниатюрни храсти, подрязани в най-различни форми. На 25-ти октомври духаше студен вятър и няколкото жълти листа, останали по оголените клони на трепетликите, сега се откъснаха и полетяха към мастилените води на Вълтава.

Над червените покриви на къщите в Мала Страна, „Малката половина“, се издигна ято птици. Предпочитаните цветове за сгради в централна Прага бяха най-различните разновидности на слънчевата светлина. На Карловия мост се бяха събрали туристи въпреки вятъра, със смартфони в ръце. Планът беше Грейс да се види с Елена за по едно питие след пресконференцията в четири следобед. Якето на Грейс беше в куфара й, предаден на съхранение в хотела, затова вместо да се разходи из Стария град, тя седна да чете книга от местен автор в елегантното фоайе на хотела, за да усети духа на Прага. Книгата беше „Замъкът“ от Франц Кафка. Трудно й беше да се съсредоточи. Във фоайето на хотела имаше огромен дървен скрин, пълен с бутилки вино и по-силен алкохол, а в средата му имаше огледало. Грейс крадешком се поглеждаше в него, оглеждаше синия шал и червения пуловер.

Двайсет минути преди пресконференцията във фоайето се изсипаха няколко групи стилно небрежни мъже и жени и поеха по стълбите към балната зала на подземното ниво: журналисти, фотографи, цели снимачни екипи. Когато началото на пресконференцията наближи, Грейс вписа цената на питието си в сметката на стаята, която още не беше видяла, и пое надолу по стълбите.

В балната зала бе претъпкано с журналисти, а един млад мъж в двуредно сако четеше встъпителни бележки. Грейс седна на един от последните останали свободни столове, на три реда от дъното на залата. Превзетият млад мъж с безупречен британски акцент говореше за ренесанс и възраждане и когато произнесе името на Елена, тя се появи от врата вляво от него. Поради природата на журналистите не последваха особено силни аплодисменти, което направи театралното влизане малко нелепо.

Лицето на Елена беше стегнато и свежо от последната хирургическа процедура, проведена в началото на лятото. Роклята й беше червена, с бродерии в азиатски мотиви, а косата й бе ослепително руса. От това разстояние човек можеше да сбърка шейсет и шест годишната Елена с образа й от документалните филми, снимани по времето, когато е била на трийсет и шест. Беше запазила атлетичната фигура и овладените движения от тренировките по гимнастика в младостта си.

— О, боже — каза един от журналистите, мъж, седнал зад Грейс, когато Елена спря и огледа публиката си. В тона му се долавяше високомерие. Тя искаше да се обърне и да го попита какво е имал предвид. Какво в Елена не му харесваше? Прекалено красива ли беше? Прекалено бляскава? Прекалено силна?

— Когато реших отново да създам парфюм, знаех, че не искам да сложа името си на аромат, който всеки би могъл да създаде. Онова, което ще изживеете този следобед, е извлечено от плодовете, подправките, семената и цветята на моите два дома, Бохемия и Америка. — Тя си пое дъх и срещна погледа на няколко журналисти, преди отново да сведе очи към предварителното подготвените си бележки. — В момента се ражда една нова епоха, която има нужда от нови аромати. Представям ви отново Елена.

Белокос мъж, седнал най-отзад, даде тон за аплодисментите малко прекалено ентусиазирано. Грейс се обърна и й се стори, че го познава отнякъде. Отначало помисли, че го е виждала по телевизията, но после си спомни: Монреал.

Младият мъж отново зае мястото си пред микрофона.

— Ще има мостри за всички. — После повтори казаното на чешки. — Имате ли въпроси за ароматите?

Двеста ръце се вдигнаха едновременно.

— Лестър Алън, „Ню Йорк таймс“. Като американка, родена извън страната, госпожо Крейг, какво мислите за предложенията на бившия си съпруг в областта на имиграцията?

— За ароматите? — Младият водещ огледа залата. Няколко ръце бяха останали вдигнати. — Добре, вие.

— Ана Рокар, агенция Франс прес. Като феминистка и бизнесдама, чувствате ли се обидена от коментарите на господин Крейг за жените и последните обвинения в сексуално насилие? Имам предвид, че и вие самата по време на развода…

— Въпроси за ароматите? — Младият водещ почука с химикалката си по катедрата.

Когато Елена се усмихна, Грейс ясно видя, че това й струваше усилие. Мъжът на реда зад Грейс изсумтя.

— Никой от нас нямаше да е тук, нито тя, нито ние, ако не беше проклетият й бивш съпруг. Говорим за парфюми, за бога.

Сега бяха останали само няколко вдигнати ръце.

— Гарик О’Бърн, Би Би Си. Ще се присъедините ли към екипа в Белия дом, ако бившият ви съпруг спечели изборите? Той ви нарича един от най-близките си съветници. По какви точно въпроси го съветвате?

Друг мъж от предните редове извика „Дезодорант!“. Журналистите се разсмяха и заръкопляскаха.

Агенция Франс прес, Би Би Си, „Ню Йорк таймс“. В студентските си години, а дори и десет години след това, Грейс бе искала да работи именно за такива компании, за агенции за сериозни журналисти. Въпреки почти всичко, което бе правила след завършването си, тя все още се виждаше като сериозен журналист. Все още преследваше целта си.

Епизодът в Монреал с Вайълет Рейн я беше пратил в пропастта между амбициите й, между онова, което тя смяташе за своя истинска същност, и нещата, с които всъщност си изкарваше прехраната. „Нешънъл флаш“ трябваше да бъде къс мост до едно по-добро бъдеще. Но не след дълго щеше да отбележи двайсет години в списанието. Двайсет години! Доста дълъг период за временна работа, за работа, от която се срамуваш. Сега, винаги, когато се върнеше в Щатите и някой я попиташе с какво се занимава и къде живее, Грейс лъжеше.

Сега се огледа. Някои от журналистите все още хихикаха, повтаряйки си един на друг „Дезодорант!“. Нямаше вдигнати ръце. Някои ставаха, за да си тръгнат. В тази зала вероятно бяха събрани поне един милиона долара в пътни разноски, изгубени до последния цент заради отказа на Елена от коментари.

— Грейс Елиът, „Нешънъл флаш“.

Последва още смях. По гръбнака й се плъзна капка пот.

— Бихте ли ни казали, госпожо Крейг, защо мислите, че сега е най-подходящото време за възраждане в парфюмерийната индустрия?

— Благодаря. Благодаря, Грейс. Някой от вас заболява ли го главата, щом влезе в отдела за парфюми на „Сакс“ на Пето авеню? Мен ме заболява. И нека ви кажа…

Докато завърши подробния си отговор за органичните билки, в залата бяха останали едва няколко журналиста. Водещият попита дали има други въпроси за новата линия парфюми на английски и чешки, но вече беше ясно, че купонът е свършил. Той изведе Елена през странична врата.

Грейс се усмихна на четирите жени, които бяха останали в залата и които събираха диктофоните, бележниците, телефоните и чантите си. Нито една не й се усмихна в отговор. В коридора пред залата имаше масичка с кафе и бисквити, но докато Грейс стигне дотам, кафето беше свършило, бисквитите бяха изядени, а мострите от парфюмите бяха изчезнали.

В дамската тоалетна на опашката за кабинките журналистките се подиграваха на Елена: на дрехите, на акцента й, на косата, на коригираните очи и устни, на начина, по който говореше за себе си в трето лице. Но най-вече се подиграваха на бившия й съпруг. Когато вече не можеше да понася всичко това, Грейс се отказа да чака и се върна във фоайето, където стоеше и я чакаше хубавият белокос мъж от дъното на залата.

— Госпожице Елиът. Нека ви придружа до горе.

Тя си спомни името му: Йозеф Страка. Беше член на управителния съвет на симфоничния оркестър, заедно със Стедман Коу, и всяка година идваше на коледното парти на „Нешънъл флаш“. И двамата мъже бяха пришълци с власт в квебекското общество.

— Мосю Страка. Дори не знаех, че сте приятел на Елена.

Двамата се качиха в асансьора. Той бе облечен в тъмносин костюм с колосана, искрящобяла риза и ухаеше дискретно на „Ла Кюр Крейг“ Горните две копчета на ризата бяха разкопчани. Задържа погледа си по-дълго, отколкото беше прието за хора, пътуващи в асансьор, макар Грейс да не можа да реши дали погледът му е притеснителен или бащински. Зачуди се дали Страка бе направил първата стъпка към Стедман Коу през 2014, за да започнат колонката „Попитай Елена“.

Той се взираше в нея. Определено беше притеснително. После пъхна пръсти в джоба на сакото си, извади визитка и й я подаде.

Когато Кафка й беше дошъл в повече във фоайето, Грейс бе взела една брошура за хотела. „Четири сезона“ беше място, където се срещаха четири архитектурни стила, маркиращи епохите, през които бе минал градът: барок, ренесанс, неокласицизъм и модерн.

По пътя към президентския апартамент Грейс се опита да познае покрай кои епохи минават.

Елена стоеше пред панорамния прозорец, който гледаше към реката. И тя като Йозеф Страка стоеше съвършено изправена и на Грейс никак не й беше трудно да си ги представи заедно, тези двама аристократични централноевропейци. През прозореца Грейс видя кралския замък, Карловия мост и хълма Петрин. Няколко лъча следобедна слънчева светлина бяха пробили облаците и огряваха покривите на Мала Страна. От закътана в ъгъла тонколона марка „Боус“ се лееше тиха класическа музика. На масичката имаше отворена и преполовена бутилка водка, кутийка тоник до нея и разрязан на четири лимон. Елена държеше чаша, от която сега отпи. Не се обърна.

— Duše moje.

— Съжалявам за случилото се долу. — Грейс говореше свободно, но й се искаше да са насаме с Елена. Не бяха точно приятелки, макар на Грейс да й се искаше да станат. Това бе хубавото в провала на историята с Вайълет Рейн. Не беше предала доверието на Елена. Вместо да се оттегли в кухнята на апартамента или поне да седне да си гледа в телефона, Страка стоеше и се взираше в тях.

— Благодаря ти, скъпа. Боях се, че ще бъде ужасно и наистина беше. Прави са. Искам всичко — и да бъда самостоятелна, и да бъда онази жена. Това е моят проблем.

Страка каза нещо на чешки.

— Не, Йозеф, говоря сериозно. Проблем е точната дума. — Елена се обърна към тях. Грейс очакваше сълзи или поне тъга, разочарование, но очите на Елена не бяха влажни, те гледаха предизвикателно.

Последната им среща се беше състояла в аристократичния Хамптънс до Ню Йорк през пролетта. Антъни Крейг тъкмо бе спечелил номинацията за президент на Републиканската партия и Елена стоеше настрана „в името на кампанията“. Двете работеха по шестмесечното съдържание на колонката „Попитай Елена“ на балкон с изглед към океана с бутилка шампанско „Госе Гран Блан дьо Блан“. Времето беше топло, но облачно, а на плажа преваляваше. Крайбрежната къща с шест спални и сини керемиди беше в комплекс, собственост на хора, които говореха славянски езици, обличаха се в анцузи, пушеха цигари и караха рейндж роувъри и поршета, и които слушаха техно от края на 90-те, пиеха и танцуваха до среднощ.

Грейс никога не беше виждала Елена мрачна. Беше смятала, че тя ще играе по-голяма роля в предизборната кампания, че ще се чувства жестоко изхвърлена от професионалната предизборна машина, но след като довършиха бутилката „Госе“, Елена призна, че са я поканили на партийната конференция. Бяха я поканили да говори, но тя им беше отказала, което не беше обичайно за нея. Собствениците на комплекса дразнеха Елена, но когато Грейс попита кои са те, Елена смени темата. Заговори за настоящата жена на Антъни Крейг и за Вайълет Рейн. Грейс не можа да реши дали Елена ревнува, или има нещо друго.

Това бе определено най-странният им ден заедно.

Скъпа Елена,

Бившият ти съпруг е номиниран за президентските избори от Републиканската партия и през есента ще се кандидатира официално. Както ти веднъж предсказа, той може би ще стане най-могъщият човек на света. В същото време си остава твой бизнес партньор и нещо като приятел. Защо се държиш все едно току-що ти е умрял конят?

Учудена от Уестхамптън Бийч

Сега, в президентския апартамент на „Четири сезона“, Елена дръпна Грейс към прозореца и двете заедно се загледаха към града, без да продумат, докато музиката се превърна в съвършеното звуково оформление за гледката пред тях: припадащия здрач в есенна Прага. Тя искаше да попита за кампанията, но днес за това вече бяха питали достатъчно хора.

Зад тях Страка се прокашля.

— Госпожица Елиът ме познава.

— От Монреал — каза Грейс. — Приятел е на Стедман Коу.

Елена поклати глава.

— Тревожа се, че нашият господин Коу твърде настоятелно се опитва да се сближи с Тони. Ти как мислиш? Прекалява ли?

— Според него аудиториите им се препокриват.

Елена взе ръката на Грейс в своята.

— Надявах се този следобед и вечерта да поработим заедно по „Попитай Елена“ с водка и тоник и нещо вкусно и вредно от румсървиса. Но нямам сили. Днешният ден беше грешка. — Тя въздъхна. — Когато Тони спечели, ще изтрие самодоволните им усмивки от лицата.

Страка допълни чашата на Елена с водка. Не си направи труда да добавя тоник или лимон, или пък да предложи питие на Грейс.

— Утре, duše moje, ще отида в родния си град.

— Млада Болеслав?

— Много добре, помниш го. Ти ще дойдеш с мен. По пътя ще работим по „Попитай Елена“. Да?

— Ще ми бъде приятно.

Страка сложи лявата си ръка на гърба на Грейс, а с дясната направи жест към вратата на апартамента. Не й се струваше редно да оставя Елена насаме с него, но не можеше да обясни защо.

— Добре ли сте, госпожо Крейг?

— В десет сутринта, duše moje. Дотогава ще съм се възстановила.

Грейс нямаше избор. Позволи на мъжа да я изведе от апартамента.

— Ако имате нужда от нещо, аз съм в стая…

— Тя знае къде да ви намери, госпожице Елиът — каза той на прага. — Приятна вечер.

Грейс остана на място, загледана в Елена, насред полумрака на президентския апартамент, докато Йозеф Страка не затвори вратата.