Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (4)

4

Млада Болеслав, Чехословакия, 1968

В мига, в който политна от гредата по време на националното състезание, Елена Климентова разбра, че животът й току-що се е променил. Нямаше да завърши в първата тройка. Нямаше да завърши сред първите трийсет. Преди да направи подскока, тя се беше оттласнала от трамплина без достатъчно увереност, а след това беше объркала нещата окончателно на успоредката.

От години си мечтаеше да обиколи света в гимнастическо трико. След като едно обикновено чешко момиче, Вера Чаславска, беше спечелила шест медала в Мексико Сити, мечтата на Елена изглеждаше постижима. Виждаше се как стои на подиуми във Франция, в Америка, в Корея, прегърнала букет жълти цветя. Скромно вдига ръка за поздрав. От огромни черни тонколони се лее „Kde domov můj“, химнът на Чехия. Някой отваря бутилка шампанско и тълпата възкликва „Ооооо!“ а раменете й са наметнати с чешкия флаг.

Сега, докато караха на север, обратно към Млада Болеслав, вятърът духаше толкова бурно, че Елена си помисли как малката синя шкода ще падне в канавката до заледения път. По предното стъкло се сипеше лапавица. Нейната мечта, стотиците часове, хилядите часове, прекарани в преследването й, сега се бяха превърнали в унижение.

Гадеше й се. „Хайде — каза си тя, — падни в канавката.“

Треньорът Вачек говореше само със спътника й, Йозеф, който се беше класирал в първата десетка на всички дисциплини. Йозеф се беше облегнал на седалката до шофьора и изброяваше всичките си победи в състезанието: едно момче от Прага, негов отдавнашен съперник, беше паднало от успоредната и се беше разплакало.

— Аха! — Треньорът Вачек удари с юмрук волана на шкодата, изсмя се към покрива на колата, размаха юмрук.

Когато пристигнаха в Млада Болеслав, градът бе потънал в мрак. Сега декември беше различен. Новите войници, които не говореха чешки, бяха конфискували коледните светлини, защото те бяха символи на западния империализъм, символи на съпротива, следователно държавна измяна. Пред старата сграда на общината сега имаше само две сергии и мрачна статуя на Дядо Мраз и руския му жезъл.

Йозеф живееше на север от града, затова треньорът Вачек първо спря пред малката къща на Елена в квартала, който майка й наричаше гетото до гарата, край брега на калната река Изера. Тази вечер, видяна през филтъра на провала, сивата, малка, жалка къща изглеждаше още по-сива, по-малка и по-жалка. Елена отвори вратата, преди колата да е спряла напълно.

— Дай да ти помогна — каза Йозеф.

— Ще се оправя. — Елена си взе сака от задната седалка.

Треньорът Вачек запали цигара.

— Ще дойда с теб.

— Не.

— Не се чувстваше добре. Трудно ти беше да запазиш равновесие.

Беше се чувствала съвсем добре преди състезанието. Беше тренирала седмици наред, цялото лято и цялата есен. Нямаше оправдания, които да не бяха лъжи, и в мрака на тричасовото пътуване тя се беше заклела да не лъже. Елена беше навършила осемнайсет. Шансът й беше дошъл и си беше отишъл. Не беше чак толкова зле човек да има нормални мечти. И тя, като майка си и баба си, щеше да работи във фабриката.

Треньорът Вачек я последва до вратата. Йозеф също.

Елена се обърна към тях.

— Моля ви. Вървете си.

Треньорът Вачек и Йозеф разбираха какво означаваше всичко това за Елена и за родителите й. Дъщеря, която носи слава на Чехословакия и на комунистическата партия, носи и удобства за родителите си: по-хубава храна, по-добра работа, по-добри лекари.

По-добър дом. Място, което майка й заслужава.

Елена затвори за миг очи, въздъхна и отвори вратата. Треньорът й и Йозеф я последваха. Тя се обърна и тъкмо щеше да им каже отново да се върнат в колата и да продължат да обсъждат главозамайващия си успех, когато температурата в къщата, миризмата, напрежението я спряха.

— Миличка. — Майка й, Яна, беше облечена в червена рокля и си беше сложила червило. Беше почти с трийсет сантиметра по-ниска от Елена, беше напълняла в кръста, а косата й, някога черна като маслина, сега беше прошарена. В младостта си, бе разказвала Яна на Елена, тя била най-красивото и най-известното момиче в Млада Болеслав. Беше тайна потомка на Карл Четвърти, император на Свещената Римска империя и крал на Бохемия, и на съпругата му Бланш от Валоа, но комунистите не биваше да узнаят тази тайна, защото щяха да им завидят и да направят живота им още по-тежък.

Сега тя взе сака от ръцете на Елена и го сложи на кухненската маса, което бе в нарушение на всички семейни правила. Гимнастическите принадлежности веднага се прибираха в гардероба. Яна не обърна внимание на треньора Вачек и Йозеф, които стояха и чакаха да ги посрещнат, и прошепна в ухото на Елена:

— Имаме гост. Чудесен гост.

Във фурната се готвеше нещо, месо и кнедли. Елена беше гладна, но защо майка й готвеше празнична вечеря в осем вечерта в неделя?

Тя се обърна към треньора Вачек и Йозеф, по чиито лица бе изписано същото объркване, което чувстваше и тя, и всички заедно безмълвно излязоха от кухнята и влязоха в малкия хол.

Един млад мъж в строг костюм беше седнал до баща й, който изглеждаше така, сякаш му бяха източили половината кръв. Младият мъж се изправи и протегна ръка. Беше слаб и красив, с увереното излъчване на млад професор, и Елена мигновено се почувства нелепа, направо дете, в избелелия си син клин и якето с името на отбора.

— Елена. — Говореше с руски акцент.

— Добър вечер. — Тя стисна ръката му. Кожата беше гладка и мека.

— Аз съм Сергей Сорокин. Дойдох от Прага, за да се запозная с теб и родителите ти.

Той заобиколи Елена и се здрависа с треньора Вачек и Йозеф.

— Как мина днес?

Елена искаше всички тези хора да се махнат от къщата, за да може да поговори с родителите си и може би да си поплаче.

— Йозеф завърши седми в общото класиране — каза тя.

Сергей Сорокин изръкопляска, майка й също. Отне й известно усилие да накара и баща си да стане и да ръкопляска.

— А ти? — попита Сорокин.

Елена имаше чувството, че той вече знае отговора.

— Моят ден не беше особено добър.

— Настинала е — каза Йозеф.

— Засегнало е вътрешното ухо, равновесието — додаде треньорът Вачек.

— Глупости. Добре бях. Просто се представих зле. Класирах се на трийсет и девето място в общото класиране. Съжалявам, майко. Татко.

В състезанието бяха участвали сто и петдесет гимнастици. Трийсет и девето място не беше катастрофа за един посредствен гимнастик, но Елена не беше посредствена. До този момент животът й бе тласкан напред от вярата, увереността, че е изключителна гимнастичка, че е една от най-добрите не само в Чехословакия, но и в целия свят. Само че тази есен, докато тичаше нагоре по хълмовете на Млада Болеслав, готвейки се за националното първенство, тя усети промяна. По-младите момичета имаха повече сила в краката. Бяха по-силни и по-грациозни.

Семейство Климентови живееха на първия етаж на къщата. Над тях, на втория етаж, живееха семейство Новак, които имаха темпераментен петгодишен син. В апартамента имаше спалня за родителите й и едно помещение колкото килер, в което имаше място за единично легло и бюро. Нейната стая.

Елена въздъхна. Свърши ли това, каквото и да беше то? Можеше ли вече да си отиде в стаята, за да продължат родителите й да обсъждат каквото обсъждаха с младия руснак?

— Знаех си, че съм дошъл на правилното място. — Сергей Сорокин се усмихна. Руснаците не би трябвало да се усмихват. Стотици хиляди от тях бяха дошли в страната няколко месеца по-рано с танкове и автомати, за да „нормализират“ ситуацията. Много млади хора бяха загинали. Елена знаеше, че баща й се притеснява и че иска да се опита да избяга в Австрия.

Но сега беше твърде късно. По границата имаше войници с автомати. Бяха вдигнали електрически огради, покрай които патрулираха с камиони и немски овчарки, обучени да те разкъсат на парчета. Елена знаеше и че, ако някой по някакво чудо се промъкнеше през границата, отвъд го чакаха минни полета.

Не беше позволено да се говори на тази тема. Изобщо. Нито тук, вкъщи, където някой можеше да ги подслуша, нито в училище, нито в планината, нито в града. Полицията чуваше всичко. Те знаеха.

И все пак Сергей се усмихваше.

— Нужна е огромна смелост да си признаеш и да поемеш отговорност за провалите си. Не се оправдаваш. Ти се изправяш лице в лице със суровата реалност.

Елена сведе поглед към тънкия, излинял килим.

— Дойдох да ти кажа, Елена Климентова, че случилото се днес няма значение.

— Какво значи това? — Йозеф направи заплашителна крачка към Сергей, който не му обърна внимание.

— Виж, миличка. — Майка й взе двете й ледени ръце в своите. — Това е ново начало за всички нас.

Сергей Сорокин стисна ръката на треньора Вачек и му благодари за грижите, положени за Елена. Ръката на Йозеф не стисна.

— Кой сте вие? — Треньорът Вачек изпъна гръб.

Сергей посочи вратата.

— Приятна вечер — каза той.

Треньорът Вачек не помръдна.

— Попитах кой сте вие.

Сергей пристъпи към него и заговори меко.

— Тръгвайте. Иначе аз ще ви накарам.

— Петер, какво става тук? — Треньорът Вачек погледна родителите на Елена.

— Тръгвайте — немощно каза баща й.

Когато входната врата се затвори и те останаха сами, Елена си пое въздух на пресекулки. Беше сигурна, че всеки момент ще се случи нещо ужасно. Този мъж, Сергей Сорокин, щеше да отведе баща й и да го затвори в трудов лагер. По някакъв начин бе разбрал за какво мислеше баща й откакто руснаците бяха нахлули в Прага. Знаеше, че баща й е викал за Вера Чаславска на Олимпиадата, когато тя изрази протеста си срещу съветската окупация на церемонията по награждаването. Сергей Сорокин щеше да извади пистолет от вътрешния джоб на сакото си и да застреля баща й в главата все с тази тайнствена, крива усмивка на устните.

Навън шумът от мотора на шкодата започна да се отдалечава от малката къща.

Отне й един миг да осъзнае, че Сергей Сорокин говори на нея.

— Баба ти, доколкото разбирам, е била бригадир във фабриката на Лорин и Клемент.

— Да, господине — прошепна Елена.

— Ти си от аристокрацията на Шкода.

Елена видя как майка й се усмихва. Това открай време караше Яна да негодува, как комунизмът бе подкопал всички естествени, хубави йерархии в Млада Болеслав. Мястото на тяхното семейство бе горе, на хълма, в просторния апартамент, където самата Яна беше отраснала. Вечер трябваше да звучи пиано. Трябваше да се обличат официално за вечеря и да имат прислужница.

Кралска кръв.

— Харесва ми това в Чехословакия. При вас има матриархални традиции. — Сергей Сорокин отново се усмихна, този път на Яна. — Да?

— О, да — съгласи се Яна.

Това цвете ли беше в косите на майка й? Елена осъзна, че е старо парче плат, изкуствена роза, захваната с фиба.

— А ти, Елена Климентова, си толкова зашеметяващо красива.

Елена отново сведе поглед към килима. Това заплаха ли беше?

— Да, господине.

— Сигурно се чудиш какво правя тук, Елена Климентова. Мога ли да те наричам Елена?

— Да, господине.

На колко ли години беше? Не на много повече от нея, но в начина му на говорене, в позата, в умелия начин, по който властваше над всички присъстващи, имаше толкова много интелигентност и опит.

На масата стояха четири чаши. Той посегна и напълни единствената празна с ликьор „Бехеровка“, след което раздаде чашите.

Елена подуши своята. Горчивият аромат на билковия ликьор й напомни за Коледа и за Дядо Мраз пред общината. Това беше кошмар. Руснаците бяха опропастили всичко. И въпреки това младият мъж с лукавата усмивка не беше извадил пистолет, за да ги накаже, засега.

— За Елена.

Те вдигнаха чаши, чукнаха се и отпиха.

— Но аз паднах на гредата. Състезанието беше пълен провал.

— След три седмици, Елена, ще се преместиш в Прага. Приета си в специална програма на Карловия университет, един от най-старите и най-реномирани университети в света.

— Много специална програма, миличка — каза Яна.

— Но аз не съм кандидатствала за никаква програма.

— А родителите ти ще се преместят на хълма, в много по-голям апартамент. Ще има прекрасна стая за теб, когато им идваш на гости.

— Виждаш ли? — попита Яна.

Бащата на Елена, Петер, гледаше стената. Беше си изпил ликьора.

— Каква програма, господин Сорокин?

— Знам, че си отличничка, Елена. Говорих с учителите ти тук, в Млада Болеслав. В Прага ще учиш езици и култура. Ще учиш икономика и финанси, философия, политическа философия, която понякога наричаме държавничество. Ще се научиш как да живееш в други държави, дори западни държави. Чувала ли си френската дума etiquette? Ще учиш етикет. Поведение за всякакви ситуации и всякаква публика. Мода дори. И ще продължиш заниманията си с гимнастика, ако искаш. С най-добрите треньори в Чехословакия. Как ти звучи?

„Защо аз — мислеше си Елена. — Какво съм направила?“

— Има само едно нещо, което трябва да запомниш и то е важно.

— Много е важно — каза Яна. — Слушай внимателно.

Сергей се обърна към баща й и го изгледа за миг, преди отново да се обърне към нея.

— Боя се, че е въпрос на живот и смърт. — Той замълча, бледото му лице беше строго. — Никога не бива да говориш за това.

— За Карловия университет ли?

— О, не, за това можеш да говориш, разбира се. Официално ще бъдеш записана в Катедрата по физическа култура заради блестящите си умения. Да?

— Да.

— За това можеш да говориш. Родителите ти могат да се хвалят с дъщеря студентка. Но за специалната програма, специалните възможности, специалния живот, който всичко това ще ти разкрие, за тях не бива да говориш никога.

— Но защо?

За миг Сергей Сорокин я погледна така, както бе погледнал треньора Вачек, и Елена потръпна. Този мъж бе в състояние да ти бръкне в устата и да ти откъсне езика.

— Това ще разбереш по-късно.

— Трябва ли да кажа „Да“, господин Сорокин? Ами ако…

Баща й проговори за втори път. Всички се обърнаха към него.

— Много съжалявам, миличка. — Очите му бяха пълни със сълзи. — Най-важната ми задача е да те опазя. Но трябва да кажеш „Да“ за тази програма. Не можеш да откажеш.