Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (28)

28

Хорки над изеру, 1986

Въздухът в Бохемия беше толкова чист, че имаше вкус. Елена и Кристина всяка вечер заспиваха в тишина, във вилата на родителите й, и се събуждаха от птичи песни. Нямаше улично движение, нямаше сирени, нямаше изстрели и луди, крещящи на улицата.

От години Елена се тревожеше за баща си, но в деня, преди да си заминат, видя на лицето му разсеяно изражение, изражението на преследван човек, което никога дотогава не бе виждала. Макар да не беше побъркан, крещящ на улицата, Петер Климент не беше и здрав.

— Живеем отделни животи, Еленка. — Майка й Яна кръстоса крака на шезлонга в градината. Беше слънчев късен следобед и двете пиеха студен сладък чай. — Аз живея в града, а той тук, с въдиците си и мръсните си ботуши.

— Мислиш ли, че е самотен?

Яна изгледа Елена.

— Има си куче.

Кристина, в момчешки къси панталонки и тениска, се разхождаше покрай реката с Петер и германския му пойнтер на име Хектор. След три седмици в чешката провинция ръцете на Кристина бяха покрити с ухапвания от насекоми, а коленете й бяха издрани.

— Не се ли притесняваш за него, мамо?

— Разбира се, че се притеснявам. Говори разни неща.

— Какво неща?

— Това не е наша къща, Еленка. Не и наистина. Могат да ни чуят какво си говорим, знаеш го. Баща ти беше дисциплиниран. Сега рискува всичко.

— Как? Какво говори?

— Че трябвало да се бори за теб. Че според него живееш в някакъв американски ад. — Яна се огледа, сякаш някой ги подслушваше. — Говори за Антъни, за Сергей.

— Ще поговоря с него.

Майка й се усмихна, сякаш проблемът вече беше решен.

— Да минем на бира? Бих изпила една бира.

Елена влезе в къщата, за да вземе бирата. Слънцето огряваше кухнята, която бе достатъчно просторна за цял екип готвачи, готвещи за дванайсет души. Един от адвокатите на император Франц Йосиф я построил за времето, когато ще се оттегли от длъжност, и къщата бе останала в семейството му, докато властите не я бяха национализирали. Яна я беше обзавела с разточителството, разрешено на семейство с връзки на високо равнище. При комунистическата система къщата и земята нямаха смисъл, но имотът беше достатъчно далече и от Прага, и от Млада Болеслав, та никой не го беше обявил за символ на аристокрацията и алчността. Освен това всеки, който се заинтересуваше от имота, щеше бързо да разбере, че той е даден на семейство Климентови от сили, чиято мощ никой не бива да подлага на съмнение, не и на глас.

Същата вечер, последната за Елена в Чехословакия за тази година, след като сложи Кристина да спи, тя се разходи с баща си край реката. Петер беше настоял да я завие и да й пее, докато заспи. Двамата имаха специална връзка помежду си — тя разговаряше с дядо си на чешки и проявяваше искрен интерес към заниманията му.

— Мама казва, че прекарваш повечето си време сам.

Той сви рамене.

— Наред ли е всичко, tatinku? Изглеждаш ми тъжен.

Реката се точеше лениво покрай тях и някакво животно, може би мускусен плъх, скочи във водата. Хектор се хвърли към него и се разлая. Кучето беше толкова добре обучено, че Петер само щракна с пръсти и Хектор спря и се върна до господаря си.

— Тъжен не е точната дума.

— Заради Кристина ли е? Защото не я виждаш често?

— Не така си представях живота като дядо.

— Съжалявам, че живеем толкова далече.

— Ти ли съжаляваш? — Той взе ръката й в своята и я накара да спре. Макар да не беше навършил шейсет, изглеждаше като старец. Лицето му беше придобило постоянен тен от живота на въздух, който не изчезваше дори през зимата, а тялото му беше слабо и мускулесто. — Миличка, аз съм този, който съжалява. Съжалявам повече, отколкото мога да кажа. Аз съм виновен.

— За какво?

— Че го оставих да дойде при теб. Че допуснах да те вземе.

— Нямаше избор. В мига, когато той пристигна, всичко беше решено.

— Смелият мъж се бори за децата си.

— Щеше да си в затвора, може би мъртъв. С мама все още щяхме да страдаме.

— Аз вярвам в републиката, наистина вярвам.

— Татко…

— Но виж какво ти причиниха.

Тя се засмя.

— Живея в огромен апартамент в Ню Йорк. Шеф съм на дизайнерския отдел на голяма автомобилна компания.

Петер вдигна вежди.

— Елена. Аз знам коя си.

Тя хвана ръката му и я стисна. Продължиха да вървят.

— Единствената ми работа е да те пазя, а аз се провалих. Знам, че ми спестяваш най-страшните от нещата, които са ти причинили. Но си ги представям. Виждам ги в сладката Кристина, продукта на всичко това, и знам, че ще причинят същото и на нея. Притежават я, така както притежават и всички нас.

— Не знам какво си представяш, тати, но не си прав. Обичам дъщеря си и харесвам работата си. От мен не се иска кой знае какво.

— Ами ако се провалиш, ако Антъни се провали? Ами интересите ти? Интересите на Кристина? Колкото повече я обичаш, колкото повече я обичаме всички… — Той пусна ръката на Елена, извади кърпичка от джоба си и я допря до очите си. — Еленка, те могат да ти отнемат всичко това в миг. Могат да ни заличат от лицето на земята, ако решат, че представляваме и най-малък риск за тях. — Той спря и се обърна към нея с насълзени очи. — Това е непоносимо тегло, всичко, което допуснах да се случи. Когато вечер затворя очи, си представям как ги откривам и ги убивам.

Елена потрепери от страх.

— Никога не го казвай на глас, tatinku, моля те.

— Ако ние не победим тези хора, Еленка, те ще ни победят. Това е непоносимо, непоносимо.

Тя отново поклати глава.

— Чуй ме. Те са непобедими. И аз не възразявам да нося това тегло за всички нас. Моля те, нито дума. Обещаваш ли? Никога повече.