Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (5)

5

Прага, 2016

На следващата сутрин някой почука на вратата на Грейс.

Мъж на около двайсет години с евтин полиестерен черен костюм й се представи като Габриел, шофьора. Той поведе Грейс към фоайето и навън към дълъг сребрист крейг седан, не съвсем лимузина. Щом я настани в колата, се върна да вземе Елена. Седалките бяха от черна кожа с дървени бордюри, а между задните и предните седалки имаше миниатюрно хладилно шкафче. Беше пълно с безалкохолни, вода и бутилка шампанско „Перие Жуе“.

Грейс говореше френски, но не толкова добре, колкото Елена, която, докато влизаше в колата, спореше по телефона за нов договор за дистрибуция на парфюмите й от френската верига „Галери Лафайет“. Жената, с която говореше, беше поискала да изчакат, докато минат изборите, но Елена не беше съгласна и деликатно я обвиняваше в дискриминация.

Утрото бе сиво, дъждът заплашваше да плисне всеки момент. Грейс гледаше през стъклото как калдъръмът на Стара Прага се превърна в бетонни плочки, а резбованите каменни сгради отстъпиха на бетонни панели. Изящните изваяни форми се превърнаха в строги правоъгълници. Мяркаха се редки минувачи, а велосипедистите бяха изчезнали.

Грейс се наведе напред с бележник в ръка.

— Габриел, има ли си име архитектурният стил от времето на комунизма?

Той посочи една типична група грозни бетонни кули.

— Тези ли?

— Да.

До нея Елена, изглежда, беше удържала победа, защото хвалеше Мадам за интелигентността и смелостта й.

— Това са панелки. Били са много бърз и ефективен начин за строеж. Много семейства живееха в идентични апартаменти. Тук, в Чехия, сме световни шампиони по строене с бетон.

Сградите напомняха на Грейс общинските жилища в покрайнините на Ню Йорк и Минеаполис.

— Много са потискащи. Съжалявам.

Габриел я погледна в огледалото за обратно виждане.

— Вие щастлива жена ли сте?

— Возя се на задната седалка на крейг с бутилка шампанско из Прага. Как бих могла да не съм щастлива?

— Това не е по чешки. Може би някой ден моите деца или техните деца ще бъдат винаги щастливи като американци.

Елена приключи разговора си.

— Bien. Ще започваме ли, duše moje?

По време на полета до Прага Грейс беше измислила осемнайсет въпроса от осемнайсет измислени жени от всякакви скучни щати, но никой не беше кой знае колко интересен.

— Откъде знаеш толкова много езици? — попита тя, вместо да отговори.

— Не са толкова много.

— Едва ли е било нормално за едно чешко момиче да учи толкова много езици.

Елена посегна към бележника.

— Това не звучи като въпрос, който би могла да зададе жена от Ефраим, Юта.

Бяха излезли от града, но тук и там се мяркаха миниатюрни метрополиси, закътани в някоя долина. Те бяха провинциални версии на бетонните жилищни комплекси: кула, издигаща се редом с фабрика, и двете запустели, ръждясала люлка.

Стедман Коу беше провалил плановете на Грейс да се заеме със сериозна разследваща журналистика, но беше прав за едно: тя разполагаше с уникален достъп до Елена Крейг. Миналата нощ Грейс бе мислила за Елена, застанала сама в мрака на президентския апартамент. Тя беше много повече от собственичка на верига спа центрове. Елена беше сложна, успяла, интригуваща жена на крачка от огромна власт. В малката си, но съвършена хотелска стая Грейс си беше представила как написва историята на живота й. Прегледа собствените си бележки от петте им срещи досега, но там нямаше кой знае колко информация извън материалите за колонката „Попитай Елена“. Беше прегледала всичко, което откри в интернет, за детството на Елена в Млада Болеслав и за женитбата й с Антъни Крейг, както и за развода. Повечето материали бяха от клюкарски нюйоркски списания от 90-те и не бяха кой знае колко интересни.

Тя извади от чантата си книга, книгата, която си беше купила на летището в Монреал: мемоарите на Антъни Крейг за успехите му в бизнеса „Успей със замах или не се хаби“. Книгата отново бе станала бестселър заради кандидатурата му за президент. Тази сутрин, над купичка мюсли с кисело мляко, в ресторанта на „Четири сезона“ тя подчерта местата, в които ставаше дума за Елена. Сега, в колата, тя отвори на страница седемдесет и девет и зачете на глас.

— „Елена Климентова участваше в олимпийския отбор по спортна гимнастика на Чехословакия по време на Олимпиадата от 1972, беше топмодел в Европа и Канада, имаше диплома от най-добрия университет в Прага, произхождаше от семейство на автомобилни инженери и беше страхотно корава. И сто я тук, без кавалер, на моето парти, в най-важния ден в живота ми до този момент. Съвършената жена!“

Елена дръпна книгата от ръцете й и я прелисти. В средата имаше снимки.

— Антъни преувеличава. Аз бях просто резерва.

— Какво значи това?

— Ако някоя по-добра гимнастичка се разболееше, аз щях да заема мястото й.

— И не сте се състезавали?

— Не.

Отговорът бе категоричен и не насърчаваше задаването на още въпроси. Грейс обаче се престори на разсеяна. Искаше й се да отвори бележника си и да започне да пише.

— С Йозеф Страка двойка ли бяхте?

Елена се засмя.

— Да и не. Накрая ми беше повече като брат. Но нали знаеш как е, когато си млад.

Грейс си помисли за странното пътуване в асансьора със Страка, когато я заведе в апартамента на Елена.

— Аз не съм имала гадже — брат.

Елена тупна леко Грейс по главата с „Успей със замах или не се хаби“.

— Трябва да се заемаме с работата за „Нешънъл флаш“. Времето ми е ценно.

Габриел каза нещо на чешки и Елена започна да го упътва. Той слезе от магистралата и колата пое по тесен път към дълбока долина, през която течеше рекичка. В края на дълга алея, обрамчена с изкривени, чворести плодни дървета с голи клони, се издигаше каменна къща.

Крейгът спря в края на алеята и Елена изчака Габриел да слезе и да заобиколи до нейната врата. Грейс излезе сама и също заобиколи към страната на Елена. Чуруликаха птички, но иначе цареше тишина. Никой не би могъл да ги види или да види какво правят от километри околовръст. Елена вдиша и разпери ръце.

— Подушваш ли го?

На Грейс й миришеше просто на чист въздух.

— Ето това трябва да бъде във всяко шишенце с моя парфюм. Природа, детство, надежда, семейство, сигурност.

Голямата каменна къща беше заключена, капаците на прозорците бяха затворени. Грейс описа мястото в бележника си и направи няколко снимки.

— Това вашата къща ли е, госпожо Крейг?

Елена не отговори веднага. Тя се отдалечи от къщата към калния бряг на реката. Водата беше кафява.

— Когато учех в университета, идвах тук на гости на родителите си. С баща ми ходехме на такива прекрасни разходки. След като се омъжих за Антъни, с дъщеря ни идвахме всяко лято. После аз се връщах в Америка, а тя оставаше с дядо си.

— Преди края на комунизма?

— О, да.

— Как беше тогава?

Елена погледна бележника на Грейс.

— Тоест, за дъщеря ви сигурно е било необичайно да смени центъра на капитализма с комунистическа държава.

— Защо?

— Ами толкова е различно. Предполагам, може да се каже, че е живяла двойствен живот.

— О, това не беше никакъв двойствен живот. Баща ми я учеше на разни неща. Да лови риба, да се грижи за градина, да живее от земята по традиционния европейски начин. Научи се да се грижи за себе си, независимо дали ще стане милиардерка като Антъни или… — Елена пак се загледа към реката. — Баща ми умря твърде млад. Не бях при него, когато имаше нужда от мен.

— Баща ви? Той е вярвал в комунизма?

— Баща ми вярваше в семейството си. Вярваше в реда и сигурността. Всички правим компромиси, жертви. Всички! Няма значение къде живеем. Пазим децата си.

— А майка ви? Не говорите често за нея.

— О, тя обожава живота си в Ню Йорк и Флорида. — Елена прегърна Грейс през раменете, поведе я обратно към колата и по пътя издърпа бележника от ръцете й. Отвори го и прочете каквото беше записала Грейс. Габриел тръгна пред тях, за да отвори вратата.

— Комунизмът като че ли не е бил особено тежък за вашето семейство. Тук е много хубаво.

— Имахме късмет. Но сега ще ти покажа нещо друго.

След петнайсет минути, изминали в почти пълно мълчание, те спряха в равнината в покрайнините на град, издигнат на хълм: Млада Болеслав. Грейс искаше да го опише в бележника си, но Елена не й го беше върнала. На чешки Елена упъти Габриел към грозновата групичка двуетажни бетонни къщи, избелели от времето. Дърветата отпред бяха запуснати. В ъглите на двора бяха натрупани прашни торби за боклук.

Те спряха пред къща с два апартамента, един на горния и един на долния етаж.

— Това хубаво ли ти се струва? — Елена не я погледна, докато говореше. — Все още ли мислиш, че комунизмът не е бил толкова лош? Тук живях като момиче. Нямаше значение, че баба ми беше бригадир във фабриката на Лорин и Клемент. Нямаше значение, че родителите ми бяха образовани, майка ми — инженер, а баща ми — оптик. Живеехме тук, като всички останали. Това е комунизмът. Много е хубав, нали?

Трудно й беше да си представи Елена дори в близост до такова място.

Грейс направи снимка на къщата и двете се върнаха в колата. Елена беше оставила бележника на седалката, затова Грейс си го взе и отвори на нова страница. Попита как е минавало ежедневието в тесния апартамент, как е живяла Елена като момиче. Тя отново заговори за баща си сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

Габриел пое по път, изпълнен със завои, към върха на хълма. Покрай тях се точеха закованите витрини на празни магазини. По тротоарите стояха млади мъже и жени, пиеха бира от кутийки и пушеха.

— Какво се промени?

Елена не отговори.

— Как така вие и семейството ви сте се преместили от тази къща на онова хубаво място, което ми показахте?

— Както казах, имахме късмет.

— Но какво значи това? Спечелили сте къщата на лотария или нещо подобно ли?

На върха на хълма имаше завой във формата на U, след който се откри централният площад на Млада Болеслав. Имаше статуя и величествена стара сграда — общината — с часовникова кула и купол с формата на лукова глава. Пред нея на площада се издигаха няколко скулптури с индустриален вид — тъмни, изкривени тръби.

Елена още не беше отговорила, затова Грейс продължи:

— Не знам много за Чехословакия от времето на комунизма. Кога…

В изблик на гняв, какъвто Грейс никога не беше виждала, Елена се обърна към нея и дръпна бележника от ръцете й. Отвори го и започна да къса страниците, които бе изписала Грейс.

— Махай се — прошепна тя.

— Какво? Защо?

— Това не е за „Попитай Елена“. — Елена продължи да къса страници и да ги тика отстрани на седалката си. — Не знам какво правиш и защо пишеш тези неща. Защо го правиш?

— Аз… щях да ви попитам дали може да напиша книга за вас. Съжалявам, трябваше да го спомена по-рано. Вие сте толкова изумителна, вдъхновяваща жена, стигнала сте от онази къща в подножието на хълма до сегашния си живот и мисля, че много жени биха…

— Слизай от колата. — Елена повиши тон.

— Госпожо Крейг, моля ви. Беше просто идея. Разбира се, ако не искате да пиша книга, няма да я пиша.

— Тайна книга? Разкрития? Ти злоупотреби с доверието ми. Габриел!

Елена превключи на чешки и излая няколко заповеди. След като откъсна всички изписани страници, тя хвърли бележника на Грейс. Габриел погледна в огледалото за обратно виждане и срещна погледа на Грейс. Докато слезе и заобиколи, Грейс вече беше отворила вратата.

Тя започна да се извинява, заеквайки, да моли за втори шанс, но Елена дори не я погледна. Вече валеше, а Грейс нямаше нито чадър, нито яке.

Без да продума, Габриел я отмести от пътя си, затвори задната врата на колата, върна се на мястото си и затвори и своята врата. След миг дългият сребрист крейг пое с трополене по калдъръма, мина покрай общината и се отправи надолу по хълма.

Отначало всичко това се стори на Грейс толкова нелепо, че я досмеша. След цялото време, което бяха прекарали заедно с Елена, тя никога не беше ставала свидетел на подобна реакция от нейна страна. После осъзна, че с колонката „Попитай Елена“ е свършено, или поне с нейното участие в нея. Дъждът беше студен, а вятърът — неприятен. На малкия площад се мяркаха петима-шестима души, някои бързаха с торби в ръце, други се подпираха на витрините на магазините и пушеха. Голямо черно куче мина покрай индустриалните скулптури без нашийник и без стопанин. Грейс се беше озовала сама на място извън туристическите маршрути, на един час път от Прага.

С бясно биещо сърце тя огледа местните в търсене на най-приветливото лице и си избра набита възрастна жена, скрила се под навеса на магазин за храна за животни, с цигара в ръка и синя шапка.

— Здравейте, извинете.

Жената не отвърна на усмивката й, но вдигна ръка с цигарата за поздрав.

— Говорите ли английски?

Очевидно не. След миг жената посочи с цигарата към сградата от другата страна на площада.

— Там ли? Онзи магазин? Там някой говори английски?

— Английски — каза жената.

Грейс хукна по сивите павета на площада към магазин за спортни стоки срещу някакъв ресторант. Пътят беше кратък, но обезсърчителен. Тя си представи как се обажда на Стедман Коу, за да му каже, че най-четената им колонка е в опасност и вината за това е изцяло нейна.

Но много по-лошо бе, че тя беше изгубила човек, за когото се надяваше, че ще станат приятели. Тя нямаше много приятели и в минутите, последвали избухването на Елена в колата, тя бе осъзнала, че реакцията й, макар и може би крайна, бе напълно оправдана. Грейс не можеше да си представи какво е да се разведеш с Антъни Крейг, да бъдеш въвлечена в президентската му кампания, а усилията ти да изградиш собствен бизнес да бъдат пренебрегнати. И тя, като журналистите в балната зала на „Четири сезона“, се беше опитала да се възползва от Елена, за да влезе в орбитата на Антъни Крейг, неговата власт и слава. Първо с Вайълет Рейн и сега с идеята за книга.

През витрината на магазина за спортни стоки се виждаха манекени, нагласени за зимни развлечения: хокей и фигурно пързаляне, ски алпийски и северни дисциплини, оборудване за снежни преходи. Грейс влезе в магазина и една атлетична, мускулеста жена, горе-долу на нейна възраст, с черен клин и жълта тениска, вдигна поглед от стоика с пухени якета. В едната си ръка държеше клипборд, а в другата молив.

— Dobrý den.

— Здравейте. Съжалявам. — Грейс си пое дълбоко дъх, за да успокои биенето на сърцето си. — Не говоря чешки, а малко се изгубих.

— Дошли сте на правилното място. — Жената се усмихна. Говореше английски със северноамерикански акцент. — С какво мога да ви помогна?

— Трябва да се върна в Прага. Има ли автобус или влак?

— Разбира се. Има влакове през час, ако не се лъжа, до централната гара в Прага. Експресът е по-нарядко, но ако имате малко време, дори пътническият влак ще ви отведе в града. Гарата е на около двайсет и пет минути пеша. Проблем с колата ли?

— Нещо такова.

Жената имаше къса червена коса и лунички.

— Един момент. — Тя прекоси магазина и влезе зад касата, наведе се и се изправи с малка кутия в ръце.

— Знаех си, че някой ден ще влязат в употреба. — Тя извади от кутията прозрачен дъждобран с надпис Praha 2016, с лого във формата на лаврово листо.

— Прага се кандидатира за Олимпиадата много отдавна. Не се класирахме в списъка с фаворитите, но направиха доста рекламни материали.

— Колко струва?

— О, не мога да го продам. Дори не съм сигурна защо не съм го изхвърлила още.

Грейс промуши глава през дупката на дъждобрана. Очилата й паднаха и жената ги вдигна. Грейс й благодари и се представи.

— Аз съм Катка.

— Говориш страхотен английски — каза Грейс. — Живяла си в…

— В Ню Йорк. Седем години, когато бях на двайсет и няколко. Баща ми беше треньор на една жена, която се установи в Ню Йорк и тя ме нае на работа в маркетинговия отдел на компанията си. От Млада Болеслав е. Сигурна съм, че си чувала за нея или поне за бившия й съпруг. Елена Крейг говори ли ти нещо?