Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (21)

21

Ню Йорк, 1977

В деня преди сватбата Елена Климентова каза на годеника си, че й се налага да направи няколко покупки в последния момент. Беше забравила да купи подаръци за шаферките си, Даника и още две момичета от „Кара“, една рускиня, и една словенка. Антъни сякаш не се впечатли от мисълта за отсъствието й. Продажбите на луксозните коли не вървяха и на него му беше трудно да овладее очакванията си от „мрънкащите, нетърпеливи, слаби“ търговци на коли в Затънтенград, Америка.

За щастие, бизнесът с лагери, частта от компанията, която най-малко го интересуваше, вървеше достатъчно добре, че да покрие засега загубите от продажбите на коли.

Елена му беше помогнала да разбере, че женитбата с бляскава жена с екзотичен акцент ще помогне на търговската марка „Крейг“. Историята беше хубава и той вече бе започнал да я разказва: гимнастичка от олимпийския отбор, по произход член на европейската автомобилна аристокрация, страда под комунистическия гнет. Родителите й, които не могат да излязат от страната дори за сватбата на дъщеря си, вехнат в Чехословакия. Редят се на километрични опашки за хляб и тоалетна хартия! Но ето я нея, един от главните дизайнери на „Крейг Интернешънъл“.

Антъни още не беше станал достатъчно известен, че да привлича пълчища фотографи, и никой в града не знаеше коя е тя, затова нямаше значение къде ще отиде Елена, след като шофьорът я остави пред Блумингдейлс. Оттам до хотел „Бевърли“ на Лексингтън авеню имаше десетина минути пеша.

„Бевърли“ се помещаваше в прекрасна неокласическа сграда, но не би влязъл в ничия класация на десетте най-хубави хотела. Елена не мислеше, че Антъни би допуснал приятел или бизнес партньор да отседне в подобно място. Ако хотелът беше неин, тя щеше да свали всичките стари завеси, да смени килима и да освети дяланите камъни. Елена се насочи право към асансьора и натисна копчето за третия етаж. Сергей я беше научил да се обозначава с чукането на вратата. Ритъмът беше следният: чук (пауза) (пауза) (пауза) чук-чук-чук.

Когато стигна до стаята му, Елена бе на ръба на емоционален срив. От повече от една година играеше роля, но през последните няколко седмици бе вложила особено много старания. Когато не издържаше и избухваше в сълзи, Антъни си мислеше, че е защото майка й и баща й няма да присъстват на най-важния ден в нейния живот. Тя не познаваше много щастливи жени, но онези, които познаваше, си приличаха по едно нещо: всички сами бяха избирали живота, който живееха. Нищо не можеше да направи една жена по-нещастна от чувството да е хваната в капан, от погрешния мъж, от бедността, от религията, от традицията.

Даника вече беше омъжена за Карлос, който все така работеше за сенатора и възнамеряваше да се кандидатира за Камарата на общините, който все още я наричаше курва, обвиняваше я за собствените си неуспехи и я биеше, когато се напиеше. Даника пиеше колкото Карлос и се нуждаеше от кокаин, за да се развесели, и от валиум, за да заспи. Беше се превърнала в истинска нюйоркчанка.

Струваше й се странно да избере Даника за кума и другите „лястовици“ за шаферки, все романтични роли. В онова, което вършеха всички те, нямаше нищо романтично, но тези жени бяха единствените й приятелки, единствените, които разбираха какво е.

Разбира се, Сергей щеше да твърди точно обратното: за работата им, за жертвите, които правеха.

Чук (пауза) (пауза) (пауза) чук-чук-чук.

Когато Сергей идваше в Ню Йорк под псевдоним, той ползваше легенда на търговец на цигулки, избягал в Париж, и се обличаше като всички западняци в ярки, крещящи полиестерни сака. Но днес, в осветената от лампата тишина на хотелската си стая, той бе облечен в тъмносин вълнен костюм.

Беше се надявала, че ще се почувства по-добре, когато се види със Сергей, но се почувства по-зле. Стаята миришеше на уиски. Ризата му беше извадена от панталона, а остатъците от косата му бяха мазни, сресани надве-натри.

Когато влезе, те се прегърнаха и целунаха, и той й прошепна на чешки в ухото „Не говори по-високо от това“.

— Но те не знаят кой си.

— Може и да знаят, Еленка. — Той отиде при бюрото до леглото, където беше поставил портативна пишеща машина. Отдясно на машината имаше бутилка „Джеймисън“ и две чаши. Едната беше наполовина пълна и около нея се виждаха капки и петна разлято уиски. Сергей напълни втората чаша почти до ръба и й я подаде.

— За любовта.

Тя вдигна чашата.

— За любовта.

Никой не проговори. Звуците на града под тях, клаксоните, сирените и от време на време виковете се процеждаха през тънките прозорци. Тя бе дошла с мисълта как ще му каже всичко, как ще му го изкрещи в мига, в който тежката врата се затвори зад гърба й. Но ето го тук: лъснал от пот, натежал, като борец в края на мач, който е загубил. Той сложи лявата си ръка на лицето й. Тя си помисли, че отново ще я целуне, но той прошепна в ухото й, че никой от другите преподаватели не бил видял в нея това, което бил видял той. По света имало сто „лястовици“, но нито една от тях не била постигнала онова, което Елена бе постигнала. Успехът му бил гарантиран.

Елена искаше да си тръгне. Беше си представяла тази сцена съвсем различно. Сергей се превръщаше в друг човек, човек не по-добър от Антъни. Сега той си свали сакото и започна да си разкопчава ризата. Нито една клетка в тялото й не искаше онова, което искаше той.

— Сергей — каза тя. — Нямам време.

Това не беше вярно и той го знаеше. Хвана я грубо и тя изпусна чашата с уискито, а той се засмя.

— Имаш късмет. Не ми трябва много време.

Легнала под него в меката светлина, подканваща го наум да побърза, тя се разплака. За момент се изплаши какво може да й направи, но той само облиза сълзите от лицето й, сякаш го беше правил и друг път с друга жена в деня преди сватбата й.

Тя си беше донесла дневника, в който бе направила списък със слаби мъже, мъже, поели към дъното, банкрутирали мъже, мъже, които й бяха правили предложения, мъже, които тайно бяха хомосексуални. Елена никога не бе приемала себе си като агент или шпионин. Тя не се занимаваше с компромати и манипулации. Нямаше юмручни боеве или престрелки. Не смесваше отрови. В сравнение с останалите жени в социалния й кръг в Манхатън, нейният живот бе направо скучен.

Когато Сергей свърши, той седна гол и запотен на леглото. „Като Хъмпти-Дъмпти с коса“ — помисли си тя.

— Добро момиче. — Той прочете списъка и отпи от уискито си. — Това е по-идеално от идеалното.

Колкото повече успехи завоюваше тя, толкова повече привилегии получаваха родителите й. Ситуацията си имаше и предимства. През септември двамата с Антъни щяха да се преместят в пентхаус с четири спални с изглед към парка — сватбен подарък на стойност два милиона долара от родителите на Антъни. Тя вече беше започнала да ремонтира апартамента. Антъни напълно й се доверяваше в това отношение, както и в планирането на детските стаи. Той искаше голямо семейство, пет деца, може би дори шест.

— Искаме да направим колкото можем повече бебета — беше казал Антъни високо по време на една вечеря в Аспен с най-успешния му автотърговец и съпругата му. — Вижте само тази жена. Вижте мен! Това е наш дълг.

Елена знаеше какво ще иска Сергей от нея, когато Антъни говори по този начин: да го хвали, да се смее на остроумието му. Целта на програмата беше болезнено проста: да насърчават и създават агенти на хаоса и безредието в Америка, да използват демокрацията като оръжие срещу самата нея.

Сергей измърмори нещо в чашата си с уиски и махна с ръка към Елена, която почти се беше облякла.

— Отивай. Омъжи се за своя индустриалец, преди да остарееш. Да разделяме. Да владеем.