Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (12)

12

Париж, 1971

„Кара Моделинг“ бяха запазили ресторант близо до Военното училище в шикозния Седми район на Париж за коледното си парти. Партито беше за партньорите на агенцията и за потенциални клиенти от цяла Европа, които щяха да получат възможност да се запознаят с моделите на агенцията в неофициална обстановка. Бяха поканени и високопоставени членове на френското правителство, както и чуждестранни дипломати, шефове на корпорации и журналисти. Паветата на „Рю Клер“ бяха покрити със слой мокър сняг, а хотелът беше на три пресечки, поради което Елена беше обула ботуши почти до коляното, секси, но умерено. Даника беше избрала обувки с високи токчета.

— Не знам защо Сергей те омъжи толкова бързо. — Даника се подхлъзна, изписка и протегна ръка към Елена.

Елена я хвана. Знаеше, че Даника никога няма да се промени. Тя държеше питиетата, носеше палтата и оставаше трезва. Шъткаше на Даника, когато говореше подобни неща на висок глас по ехтящите парижки улици и я вдигаше, когато паднеше.

— Аз си прекарвам страхотно в Ню Йорк — продължи Даника. — Но Страсбург? Честно, в Америка никой дори не е чувал за Страсбург. Защо не си поне в Париж, за бога?

— В Париж вече имаме две момичета.

На авеню „Де ла Мот-Пике“, където пазарната улица се вливаше в кишав булевард, пълен с коли и камиони, Даника дръпна Елена под навеса на една аптека. Погледът и гласът й станаха сериозни.

— Твоят мосю Жан-Ив дава ли ти нещо?

Съпругът на Елена не оправдаваше очакванията. Жан-Ив бе толкова богат, че не му се налагаше да работи, макар че работеше по малко. Колкото повече време прекарваше с Елена, толкова повече пътуваха — идваха тук, в Париж, ходеха на Ривиерата, в Италия, на ски в Алпите — и толкова по-малко внимание отделяше на плановете си да стане член на Съвета на Европа, кмет и накрая, насърчен от кариерата на дядо си — последовател на Шарл дьо Гол — да стане президент на републиката.

В Страсбург двамата живееха в огромна къща от дялан камък с двама прислужници, която гледаше към прекрасен парк на име Оранжерията. Портокаловите дървета, дали името му, бяха подарък от император Наполеон за съпругата му Жозефина и всеки цвят и плод, казваше Жан-Ив, имаше романтична душа. Жан-Ив купуваше подаръци на Елена. Пееше й и непрекъснато искаше да правят любов — дори сега, шест месеца след сватбата, станала скоро след запознанството им.

Елена не беше излъгала Сергей за топящата се амбиция на съпруга си, но по време на ежемесечните им срещи, на които му докладваше, не беше казала цялата истина.

— Той ме запознава с много влиятелни хора, Дани. Познава всички.

— Влиятелни французи. Сериозно, какво може да ти даде мосю Жан-Ив, което да не можем да си вземем сами за двайсет минути тази вечер? На чаша шампанско с шефа на канцеларията на премиера? По дяволите, ще заприличам на уличница, цялата мокра.

— Защо не се върнем? Можеш да се преоблечеш.

— Не искам да се преобличам.

Останалата част от пътя по „Де ла Мот-Пике“ изминаха под навесите.

— Искаш ли да ти кажа каква е моята теория защо Сергей те накара да се омъжиш за онзи скучен французин?

— Не е скучен.

— За да останеш негова.

Елена спря пред ресторанта. През запотения прозорец тя погледна мъжете в костюми и жените в тесни рокли.

— Не съм негова — изсъска тя. — Защо говориш така?

В най-мрачните си мигове Елена подозираше, че е просто една от многото специални момичета на Сергей, че той ги е вербувал всичките и ги контролира с обещания за съвместен живот, когато всичко това свърши: за живот в просторен апартамент в Москва с изглед към Червения площад, с вила в провинцията, ходене на ски през зимата и на море през лятото. Деца!

— Той има купища момичета. — Елена вирна брадичка като всеки път, когато искаше да прозвучи решително.

— Не. — Даника бе започнала да трепери. — Ти си единствената.

Вътре беше горещо, въздухът — влажен и натежал от миризмите на вино и цигари. Даника веднага изостави Елена и се понесе с танцова стъпка из тълпата, взимайки две високи чаши шампанско от подноса на най-близкия сервитьор, и двете за нея. Сергей стоеше в ъгъла и разговаряше с двама мъже. Говореше френски със силен акцент, но знаеше всичко, което един мъж трябваше да знае за виното, сирената и nos ancêtres les Gaulois^[1]. Тя знаеше правилата. Не трябваше да заговаря Сергей, не и тук. Последната му легенда беше свързана с недвижимите имоти. Тя не разбираше защо не може да се придържа към една история. Според нея рано или късно някой бивш клиент от една легенда щеше да го познае по време на друга.

Какво щеше да каже? Не, мосю, изглежда, ме бъркате с друг човек. Или щеше да поръси закуската на човека с рицинова сол?

Само след час Даника беше толкова пияна, че мосю Роше, шефът на местния офис на Кара, я отведе настрани. Елена, която слушаше как собственикът на някаква рекламна агенция я убеждава, че трябва да се снима във филми, пое през тълпата, избягвайки горящите цигари на околните, за да се намеси. Собственикът на рекламната агенция тръгна след нея и продължи да я убеждава на висок глас, че той може да се погрижи за филмовата й кариера, да я запознае с правилните хора.

Макар да работеше като модел на непълно работно време от по-малко от година, на Елена и бяха предлагали филмова кариера вече пет пъти — всеки път в замяна на посещение на хотелската стая на мъжа, правещ предложението. Брачната й халка нямаше значение за тях.

— Чуйте ме, мадам — каза мъжът и подръпна роклята й.

Елена тъкмо щеше да забие нокти в лицето му, когато се появи Сергей и се постара да мине между тях. Докато го правеше, той се престори, че едва сега я познава и заговори на английски.

— Това Елена ли е? Елена Климентова?

— Да, господине. А вие сте?

— Ами Греъм Спектър. „Спектър Пропъртис“. Запознахме се в Колмар, ако не бъркам.

— Разбира се. Сега си спомням, господине.

При тези думи човекът от агенцията се оттегли и Сергей я поведе към Даника, която мосю Роше насила водеше към една тапицирана пейка до стената. На нея имаше място за четирима и Сергей учтиво вдигна от местата им млад мъж в смокинг и момиче, модел от Полша, с която Елена беше работила във фотосесия за шампанско „Крут“. Докато разговаряха, единствената сред присъстващите, която не спази правилото да се усмихва непрекъснато, беше Даника.

— Хората говорят за нея, за изблиците й. — Мосю Роше наля на всички по чаша бяло вино. — Заплашва да развали атмосферата. А и кой ще я спре да се разприказва?

— Никога не би го направила. — Елена се втренчи в мосю Роше. — Както и да е, Дани не е яла нищо. Ще я заведа в хотела.

Сергей се изправи.

— Аз ще ги изпратя и ще се върна.

Елена помогна на приятелката си да стане и я поведе към изхода. По пътя Даника грабна и изпи на един дъх още една чаша шампанско.

— Не съм пияна, да знаеш.

Елена закопча дългото черно яке на Даника.

— Знам.

— Това е стратегия, да се преструвам на уязвима. — Тя заваляше думите и не успя да произнесе „уязвима“ до края. — Когато се държа така, всеки мъж би си излял душата пред мен.

Поеха обратно към хотела, Даника, облегната на Елена с цялата си тежест. Почти бяха стигнали, когато се появи Сергей и се извини за закъснението. Не се движеше толкова бързо, колкото преди години. Животът на бизнесмен с интереси в недвижимите имоти го беше налял в талията.

Даника се препъна, но запази равновесие.

— Празен живот. Това даде ти на нашата Елена, Сергей. Я ме погледни мен. Приключения! Тя прахосва талантите си, а ти, другарю… ти го знаеш.

— Но тя живее в прекрасна къща, Даника. Мъжът й харчи хиляди франкове, за да я обнови и да я направи още по-прекрасна. Прекрасен живот. Той, доколкото разбирам от източниците си, е мил и любящ мъж, много интелигентен, напълно отдаден на Елена. Отказал се е от всичко, за да бъде съвършен съпруг. Някога е полагал усилия да се самоусъвършенства, а сега иска само да ходи в Сен Тропе с идеалната си съпруга.

— А ти обичаш ли го този прекрасен французин? — попита Даника.

Сергей отговори вместо Елена.

— Дори да го обича, любовта не е достатъчна, нали, Елена?