Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (7)

7

Прага, 2016

Грейс пое през пълната с народ централна гара към вратите, които щяха да я изведат в Стария град на Прага. Дъждът бе спрял, но градът бе подгизнал, духаше вятър. Тя последва потока от хора през миниатюрен парк надолу по оживена улица и излезе на долнопробен, но симпатичен булевард, пълен с магазини. Във влака Грейс беше преписала по памет всичко, което Елена бе откъснала от бележника й. Записа всичко, което Катка й разказа за баща си, треньора по спортна гимнастика, за отношенията му с Елена, макар информацията да не беше особено вълнуваща. Колкото повече пишеше Грейс, толкова по-безсмислено й се виждаше цялото начинание. Без съдействието на Елена книга нямаше да има, но писането й отвличаше вниманието от надвисналата криза: трябваше да се обади на Стедман Коу.

В квартал, сякаш излязъл от картичка с приказни мотиви, на изток от „Четири сезона“ мъже и жени продаваха наденички и греяно вино от бели будки и макар че имаше още месец до декември, наоколо бяха закачени коледни украси. Туристи правеха снимки на Стария градски площад, седнали във файтони, теглени от коне. Някаква жена с червена пръчка в ръка говореше високо на английски за местната история на огромна и разнообразна по произход тълпа от туристи под Астрономическия часовник. На Грейс целият град й миришеше на запечено на тиган свинско и алкохол и й се прииска по малко и от двете. Нямаше смисъл да се преструва, че е нещо повече от турист, клиент на пазара за културни приключения. Присъедини се за малко към туристическата група, приклякайки, за да избегне удар от някой от селфи стиковете, размахани наоколо, и послуша за историята на квартала от петнайсети век, докато не забеляза двама мъже от влака. Бяха седели на два реда зад нея и когато се беше върнала от тоалетната, един от тях я беше огледал. Беше облечен в дебело кожено мотоциклетно яке и имаше бледосини очи, които биха изглеждали красиви на женско лице. При него не се връзваха с изпъстрения с жилки нос и рехавата руса коса.

Беше студено и дори с дъждобрана Грейс се беше измокрила по пътя от магазина за спортни стоки в Млада Болеслав до гарата. Искаше гореща вана и искаше да се отдалечи от зловещите мъже от влака, затова тръгна с туристите от Стария градски площад към Карловия мост, покрай магазини за сувенири и бутици за бохемски кристал. На всеки няколко минути поглеждаше небрежно през рамо, за да види дали мъжете я следваха.

Фоайето на „Четири сезона“ беше топло и миришеше приятно. На пианото жена свиреше мелодия от саундтрака на „Амели“. Портиерът и жената, която я беше обслужила сутринта в кафенето, я поздравиха. Когато стигна до вратата на стаята си, на втория етаж, картата й ключ не проработи. Грейс пробва отново и отново, пъхаше картата във всички посоки, но не успя да отвори.

Във фоайето жената на рецепцията я информира, че престоят й е прекратен. Багажът й я чакал в склада. Мадам не е ли знаела?

— Сигурно е станала грешка — каза Грейс. — Бихте ли проверили пак? Имам резервация за пет дни.

След две минути мениджърът, дребен, изящен мъж, на чиято табелка на ревера пишеше „Даниел“, застана до компютъра и прошепна, че мадам Крейг е заминала по-рано от очакваното. Отменила резервацията и на своя апартамент, и на стаята на Грейс.

— Но там бяха всичките ми неща.

— Много съжалявам. Мадам Крейг каза, че сте я помолили да ви събере багажа. Чантата ви е при нас. Тя… Мадам объркала ли се е?

— Ако си платя и остана колкото беше планирано, колко ще струва?

Мениджърът Даниел продължи да шепне, докато се суетеше около компютъра.

— Ще ви предложа най-изгодната ни цена.

Цената очевидно беше толкова изгодна, че се наложи той да я напише на лист хартия и да го подаде на Грейс през рецепцията, сякаш ако назовеше сумата на глас, щеше да си създаде неприятности. Пет хиляди чешки крони на вечер.

— Колко е това в евро?

Даниел взе листа обратно, написа нещо и крадешком го плъзна към Грейс. Сумата бе 180 евро.

Десет минути по-късно Грейс влачеше куфара си към малък апартамент от Еър Би Ен Би на етаж над магазин за подправки, който щеше да й струва 72 канадски долара на вечер. Тя качи куфара по спираловидната каменна стълба и поздрави жената, която пушеше и четеше клюкарско списание пред вратата. На корицата имаше снимка на Антъни Крейг, заедно с друга — на Брад Пит и Анджелина Джоли. Това беше чешката версия на нейната публика.

В апартамента нямаше вана, а самият той миришеше на пипер, затова тя си взе горещ душ. На миниатюрната кухненска масичка хазяйката беше наредила седем брошури за пътувания по реката, ресторанти и музеи. Грейс разлисти брошурата на Музея на комунизма, включи компютъра си, свърза се към безжичния интернет и прехвърли всичко, което беше записала в бележника си, в нов документ на лаптопа, след което започна да търси информация за Катка Вачек, баща й, чешки гимнастици и Елена Крейг.

Откри една-единствена вестникарска статия на чешки и я копира в полето за превод на Гугъл. Статията беше от 2011 година. Въпреки тромавия превод ставаше ясно, че треньорът Вачек съжалява за това, че талантливата му ученичка Елена Климентова се е отказала от гимнастиката толкова рано, през 1968.

„Предполагам, че нещата се развиха добре за нея“, бе цитирал репортерът Вачек.

Ако се беше отказала от гимнастиката през 1968, как така е могла да бъде резерва в олимпийския отбор на Чехословакия през 1972? Защо в книгата си Антъни Крейг твърдеше, че е била в отбора? Защо Елена излъга?

Телефонът на Грейс изжужа: някой звънеше и този някой беше Стедман Коу. Нямаше съмнение, че Елена или някой от подчинените й му се беше обадил да се оплаче, може би дори приятелят й Йозеф Страка. Вместо да вдигне, Грейс се дооблече и излезе навън в хладния следобед с брошурата на Музея на комунизма в ръка. Вля се в реката от туристи и на първата будка си купи чаша греяно вино. Телефонът й изжужа отново и отново.

Тъкмо когато стигна до Музея на комунизма, построен в симпатична чешка версия на откритите търговски центрове, заобиколен от ресторанти и магазин за слънчеви очила, тя получи съобщение.

Обади ми се или ще се наложи да те уволня.

Пред музея имаше фермерски пазар. Грейс си купи още греяно вино и го изпи толкова бързо, че си изгори гърлото.

Той вдигна на първото позвъняване.

— Грейси, какво си направила на Елена?

— Стедман, помниш ли как ми каза нещо като „Би могла да напишеш книга за нея“?

— Не мисля, че съм казвал подобно нещо.

— Каза го. Е, и аз си помислих същото. — Започна отново да ръми, затова Грейс се скри във фоайето на Музея на комунизма. — Просто зададох няколко невинни въпроса за детството й, какво е било да расте по комунистическо време и тя откачи и ме изрита от колата. Изостави ме насред нищото.

— Тя казва, че си я тормозила.

— Стедман, тя винаги е била мила с мен. Тя е най-вълнуващата личност, която някога съм срещала. Но лъже. И то не само за мен.

— Не ме интересува особено дали лъже, Грейси. Елена си плаща навреме. Има публика. Освен това си мислех, че двете сте приятелки. Така ми каза. Че си предала приятелството ви.

— Приятелки? Наистина ли го каза? Приятелство?

— Звучеше искрено наранена.

Грейс искаше да приключи разговора и да изпие още чаша-две греяно вино. Каза на Коу за историята с олимпийския отбор и той въздъхна.

— Никой през седемдесетте и осемдесетте не е подозирал, че някога ще има интернет, когато порасне — каза той. — Аз например лъжех хората, че свиря в Лемън Пайпърс.

— Това пък какво е?

— Рокгрупа. Green Tambourine^[1]?

— Не знам какво е това.

— Идеята е, че през 1979 хората не са носели компютърни енциклопедии в задния си джоб по купоните. А и какво изобщо ми казваш? Че ще напишеш цяла книга за това, как Елена Крейг е излъгала, че е била в олимпийския отбор?

— Не.

— Слушай, не искам да наранявам чувствата ти, но знаеш ли с какво се занимаваш от двайсет години? Откакто си пораснала? Работиш за мен. Работиш за „Нешънъл флаш“. Ти не си разследващ журналист. Никога няма да станеш втората Кристиан Аманпур. Ти дори не знаеш как се става Кристиан Аманпур. Знаеш как да пресееш съдебни документи, за да откриеш срамни подробности за нечий развод. Можеш да се подиграеш на Скот Байо^[2] за публиката му от незавършили училище невежи по-добре от всеки друг. Но съжалявам, взимам си думите обратно. Ти никога няма да напишеш книга, за каквото и да е, Грейси. А сега си вдигай задника и се връщай тук. Трябва да оправиш нещата с Елена.

— Губиш ми се — извика Грейс. — Не те чувам.

— Не смей да ми затваряш! Ще съжаляваш.

Грейс му затвори. После, вместо да метне айфона към стената или да се разкрещи, тя захапа дясната си буза отвътре толкова силно, че тя прокърви.

Фоайето на Музея на комунизма беше дълго и тясно, комбинация от бяло и сиво, без плавни ъгли и единственият друг човек в него беше жената на гишето за билети, която се взираше в нея през чифт комично огромни очила.

— Съжалявам — каза Грейс. — Силно ли извиках?

Жената вдигна рамене.

— Ще влизате ли?

Грейс плати за билет и пое нагоре по стълбите към първата зала, по чиито стени бяха наредени табла с описания на чешки и английски. Съдържанието на таблата Грейс вече беше видяла в Уикипедия, когато потърси „Чехословакия“ Имаше черно-бели снимки на Сталин и местния му лакей, Клемент Готвалд. По-нататък тя гледа видеоклипове от службите за пропаганда и цензура и чете за хитрите начини, по които властите контролирали истината. Имало черен пазар и друг пазар, само за партийни членове. КГБ пускало пипала навсякъде през чешките си поданици от местната Държавна сигурност. На едно място в стената имаше ниша, мебелирана и декорирана като спалнята на чешки младеж или девойка. Грейс си представи Елена Климентова в единичното й легло. Водеше си бележки и направи снимки на най-интересните описания. В главата й отекна гласът на Стедман Коу: Ти не си разследващ журналист.

Не, това не беше разследваща журналистика.

Тя прочете, че най-трудно е било да се избяга от Чехословакия на Запад между 1969 и 1979. Тогава как е успяла да го направи Елена? Грейс знаеше, че за кратко е била омъжена за французин и че това й е отворило пътя още по̀ на запад, към Монреал и накрая Ню Йорк. Но всичко в Музея на комунизма подсказваше, че това е било невъзможно, освен ако не беше избягала по време на Олимпиадата в Мюнхен. Резервите изобщо ходят ли на олимпиади? Но как щеше да стане това, ако се беше отказала от гимнастиката четири години по-рано?

Как успява едно бедно чешко момиче да се омъжи за французин?

В магазина за сувенири в края на експозицията Грейс показа на жената зад касата някои от цитатите, които бе преписала в бележника си за Държавна сигурност и възможностите да се избяга на Запад.

— Има ли библиотека или архив, където мога да намеря повече информация за това?

Жената повика управителя, който говореше английски по-добре. Той й даде визитна картичка на нещо, наречено Институт за изследване на тоталитарните режими.

— Не е далече. Нагоре по хълма. Но скоро затварят.

По пътя Грейс мина покрай централната гара. Мисълта да отиде в Института за изследване на тоталитарните режими беше по-привлекателна от пътуването с влак, но след като институтът скоро щеше да затвори, тя се запита следното: какво щеше да направи истинският разследващ журналист? Вече знаеше, че билетът за експреса до Млада Болеслав струва 280 чешки крони или около 10 долара.

Десет минути след като се качи на влака, тя се обади на Манон. Манон живееше в съседния апартамент на улица „Сен Кристоф“ и беше най-близката й, разведена като нея, компания за пиене на вино.

— Спа ли вече с европеец? — попита Манон.

Грейс се засмя. Приятно й беше да чуе полузаспалия глас на приятелката си, която тъкмо ставаше. Искаше й се веднага да започне да й разказва за Елена Крейг и Стедман Коу, какво бяха казали и направили, но преди това имаше по-важен въпрос: здравето и добруването на котката й.

— Още не, Манон. Засега си оставам сдържано песимистична. Как е Зип?

— Преди час ходих у вас. Нахраних Зип и изчистих отвратителната й тоалетна. Гледането на котка е нелепо и унизително, да знаеш.

— Малко съм потисната. Нещата тук не вървят особено добре. Ще ми направиш ли една услуга?

— Каквото кажеш.

— Ще отидеш ли у нас и ще сложиш ли телефона до нея? — попита Грейс.

— До котката? Сериозно? — Манон въздъхна. После Грейс я чу да върви по покрития с паркет под, да отваря и затваря една врата и да отваря друга. — Това е откачено, нали знаеш?

— Знам.

Въпреки протестите на котката Манон я примами, гукайки, и започна да я гали. Грейс чу как Зип мърка и й каза, че я обича и че й липсва, че не бива да дращи мебелите и че скоро ще се прибере.

Манон беше единственият човек, който знаеше защо всъщност е заминала Грейс за Прага. Грейс винаги бе приемала сериозно декларациите за поверителност, които подписваше заради работата си, но не виждаше кой би се заинтересувал от факта, че тя пише колонката със съвети на Елена Крейг за „Нешънъл флаш“ вместо самата Елена.

— Попитах Елена дали може да напиша книга за нея.

— Наистина ли? И?

— Пълен провал. Тя ми се развика и ме изхвърли от колата. Но сега пътувам към родния й град. Попаднах на следа.

— Следа? Много се радвам да го чуя. Следа!

— Знаеш ли какво каза Стедман?

— Какво?

— След като Елена избухна, той ми каза, че не съм истински разследващ журналист. Каза, че не мога да напиша книга.

— Майната му! — Чу се трясък, сякаш Манон беше ударила нещо. Грейс се притесни да не е стреснала Зип. — Ей сега ще отскоча до Стария Монреал и ще го шибна по врата.

— О, каква прекрасна мисъл — каза Грейс.

Манон, която работеше като архивист в Националната библиотека и архив на Квебек, се постара да окуражи Грейс. После тя чу, че някой друг се обажда на Манон.

— Трябва да тръгвам за работа, но ти внимавай, става ли? Двете със Зип те чакаме да се прибереш. Много мразя котешки тоалетни.

Вагонът беше пълен едва наполовина. Щом затвори телефона, Грейс огледа седалките за двамата мъже, за които й се беше сторило, че я следят. Сега не я следяха. Когато влакът пристигна, тя сви зад ъгъла към къщата, в която беше отраснала Елена. Вътре не светеше, макар вече да беше станало пет следобед. Сега, след като Елена не беше с нея, Грейс направи още снимки на къщата. Пристъпи в запустелия двор и надзърна през прозорците. Имаше малка кухня, пълна с мръсни чинии и тенджери, натрупани накуп. Тук Елена беше мила чинии. Зад кухнята се виждаше мръсен под с разхвърляни по него пластмасови играчки и дрехи.

Времето се беше стоплило от сутринта. Грейс мина по белия мост над Изера и тръгна покрай цяла редица сгради на Шкода: търговски офиси и производствени цехове. Шумът от стържене по метал ехтеше из долината. Грейс се опита да си представи бабата на Елена, как върви из тези сгради гордо, като кралица, докато е била бригадир на фабриката още когато се е казвала „Лорин и Клемент“.

Тя пое нагоре по стълба от черни камъни, вонящи на урина, и се изкачи до града. Пред една бръснарница стояха мъже, облечени в черно, и пушеха. Единият слушаше някаква гневна дет метъл песен на славянски език на телефона си и измърмори нещо, което Грейс разбра чудесно и без преводач. Приятелите му се разсмяха.

 

 

Точно когато стигна до площада, облаците се предадоха, оттеглиха се на запад и последните лъчи на залязващото слънце огряха часовниковата кула. Гледката беше прекрасна, величествена. Учебният ден беше свършил и около скулптурите на черни индустриални тръби се гонеха и викаха деца.

В спортния магазин имаше няколко души, двама родители и подрастващият им син, които разглеждаха ските за ски ходене, и възрастен мъж с риза и вратовръзка и жилетка отгоре. Той се подпираше на бастун и се мръщеше на сноубордовете. Катка помагаше на семейството да избере ски.

След няколко минути семейството си тръгна, без да купи нищо, и Катка ги изпрати, говорейки весело, с надежда. Когато вратата се затвори, тя се обърна към Грейс.

— Не ми казвай: не си успяла да стигнеш до гарата. Разхождаш се из града цял ден, объркана и гладна.

Грейс се засмя.

— Стигнах до Прага и се върнах.

— Защо?

— Преди не го споменах, защото не беше решено, но работя върху книга за Елена Крейг.

— О! — Катка се намръщи.

— Надявах се, че ще може да интервюирам теб и баща ти за града, за живота по време на комунизма и за младите години на Елена.

Катка не каза нито да, нито не.

— Ако трябва да съм напълно честна, тази сутрин бях с нея — каза Грейс. — Остави ме на площада. Щом сте били толкова близки, се зачудих защо госпожа Крейг не се отби да те види. Тоест, така ми прозвуча, че сте били много близки.

Без да продума, Катка заведе Грейс при възрастния мъж, застанал пред сноубордовете.

— Това е баща ми. Тук всички го познават като треньора Вачек. — Тя му каза нещо на чешки и той се обърна и се втренчи в Грейс.

Разговорът между Катка и баща й беше определено напрегнат. В един момент Катка извъртя очи и се обърна към Грейс.

— Той пита дали някой те е проследил.

— Не мисля. — Тя се сети за двамата мъже във влака и на Стария градски площад. — Не.

— Сигурна ли си?

— Ами не, не съм сигурна. — Грейс отиде до прозореца и огледа площада. — Но сега не виждам никого.

Бащата на Катка изръмжа нещо.

Катка отиде до вратата, отвори я и огледа улицата и площада. Когато влезе, заключи вратата.

— Затворихме преди десет минути. Ако ще говорим, можем да го направим на горния етаж, в апартамента на баща ми.

— Защо се притеснява да не са ме проследили? — попита Грейс.

— Баща ми е параноик. По времето на комунизма е бил млад и силен. Моята теория е, че онова време му липсва така, както му липсва младостта.

Катка издърпа баща си нагоре по стълбището, осветено от една-единствена ярка крушка. Грейс ги последва, готова да го подхване, ако се препъне и политне назад.

— Как върви магазинът?

— Зле. — Катка помогна на баща си да преодолее и последното стъпало. — Но Елена е собственик на сградата и не ни кара да плащаме наем.

— Защо?

Катка преведе въпросите на баща си и го поведе към един стол. Апартаментът на втория етаж миришеше на призраците на кореноплодни, варени тук през последните петстотин години. Комплект от три лампи го осветяваше с мека жълта светлина, толкова различна от ярката светлина в магазина. Стените и гредоредът бяха от дърво в розов нюанс. Мебелите бяха солидни, подбирани заради ползата от тях, а не за красота, комбинация от дърво и изкуствени тъкани. Някой беше изплел на една кука цял куп шарени одеяла, онези, които майката на Грейс наричаше афгани, и те стояха метнати по облегалките на столовете и върху дивана, а в единия ъгъл имаше цяла купчина старателно сгънати. На едната стена имаше снимки на гимнастици в огромни зали, застанали до успоредни, трамплини и греди.

— Баща ми смята, че тя го прави, за да не се разприказваме — каза Катка. — Но, честно казано, аз работих за нея в Ню Йорк и не мога да си представя какво бихме могли да кажем за нея и на кого. На някой писател може би? Откровено ти казвам, че докато бях с нея, не видях нищо достатъчно интересно за книга. Тя работи много. Преструва се на по-глупава, отколкото е, както правят много други жени. Мисля, че не ми иска наем, защото за нея това са жълти стотинки и защото двамата с баща ми са били близки преди много време.

Бащата на Катка й извика нещо. Очите му бяха влажни и замъглени.

— Какво казва? — попита Грейс.

— Елена дошла преди пет-шест години. Двамата с баща ми се скарали.

— За какво?

Катка и баща й заговориха на чешки. Грейс се подразни, че не разбира нищо. Докато говореха, Катка отвори прозрачна бутилка, пълна с течност, в която плуваха билки и напълни три чашки до ръба. После поклати глава и се засмя.

— Той никога не е ходил в Ню Йорк — обърна се тя към Грейс. — Не гледа телевизия. Баща ми вярва, че горката Еленка страда толкова много години, защото се отказала от гимнастиката и напуснала Млада Болеслав. Казва го така, сякаш са я пратили в Гулаг.

Баща й отново заговори.

— Кои са тези те? — попита Грейс.

— Казва, че са руснаците. Баща ми не обича руснаците. Ако питаш мен, това му е замъглило паметта. Na zdraví.

Грейс подуши питието. Водка. Не беше пила водка от една злощастна вечер, когато беше в десети клас в гимназия „Томас Джеферсън“ в Блумингтън. Тя отпи малко и после още малко. Тревите във водката бяха стръкчета резене и вкусът беше божествен.

Бащата на Катка обърна чашката си на екс. Каза нещо и Катка поклати глава.

— Какво? — попита Грейс. — Какво казва?

— Руснаците отвели Елена в началото на 1969 — преведе Катка.

— Отвели са я оттук? — Грейс не спираше да пише в бележника си. — Къде са я отвели?

Катка и баща й поговориха още малко, но Катка не побърза да превежда.

— Какво каза? — попита Грейс.

— Това е откачено — отвърна Катка.

— Не ме интересува. Харесвам откачените неща. Кажи ми.

— Ела — каза бащата на Катка на английски, преди дъщеря му да успее да обясни какво й е прозвучало откачено. Той се изправи и подпирайки се на мебелите, стигна до прозореца, който гледаше към площада. Посочи някаква сграда отдясно на общината. Беше от дялан камък, толкова красива, че й приличаше повече на снимка от Париж.

Катка преведе.

— Казва, че когато тя си тръгнала, господин и госпожа Климентови се преместили в луксозен апартамент в най-хубавия блок в Млада Болеслав. Това им била наградата.

— За какво? — попита Грейс. — За нещо, направено от госпожа Крейг ли?

Катка сви рамене и допи водката си.

— Антъни Крейг и самата госпожа Крейг говорят за Олимпиадата през 1972 — каза Грейс. — Казват или че се е състезавала на игрите в Мюнхен, или че е била резерва. Но аз открих статия, в която баща ти казва, че госпожа Крейг се е отказала от гимнастиката през 1968.

— Точно заради тази статия Елена спря да говори с нас — обясни Катка.

— Участвала ли е в Олимпиадата?

Катка поклати глава.

— Елена дори не е била в Мюнхен през 1972.

Докато се връщаше на мястото си, бащата на Катка не спря да говори. Грейс разпозна думата Еленка, но друго не разбра. Когато той спря да говори, Катка въздъхна и каза, че баща й е уморен.

— Ще те закарам на гарата, Грейс.

Преди да тръгнат, Катка се отби в тоалетната. Когато останаха сами, баща й протегна ръка към Грейс. Тя я пое и той я дръпна към себе си. За момент Грейс си помисли, че старецът се опитва да я опипа, но после осъзна, че иска да й прошепне нещо. Наложи се да се подпре на кокалестото му рамо, за да не се стовари върху него.

— Сергей. — Дъхът му вонеше на водка. — Потърси Сергей Сорокин.

— Кой е той? — попита Грейс и се изправи. Започна да пише името в бележника си.

Бащата на Катка посочи бележника и заклати пръст: Не, не, не. После прокара пръста пред гърлото си.

 

 

Беше се стъмнило и Грейс бе благодарна, че Катка реши да я закара с малкото си бяло рено клио, особено когато минаха покрай групичката хулигани по анцузи. По пътя тя попита Катка какво толкова откачено беше казал баща й.

— Това е мит — каза Катка. — Как КГБ и нашата Държавна сигурност вербували талантливи момичета и ги пращали на Запад, за да… все едно.

— За да правят какво? — попита Грейс. — За да шпионират? Той мисли, че госпожа Крейг е била шпионин на КГБ?

Катка се засмя.

— Знам само, че докато живеех в Ню Йорк, така и не срещнах по̀ американска жена от Елена Крейг.

Грейс знаеше какво има предвид Катка. Елена обожаваше да разказва как пристигнала в Америка без пукната пара и постигнала всичко. Нямаше друга държава на света, в която подобно нещо би било възможно. Това беше темата на всяка пета или шеста колонка „Попитай Елена“. Тя бе сантиментален патриот.

Катка паркира на половин пресечка от гарата и се огледа. По тротоара минаха няколко души, дърпащи куфарчета на колелца.

— Аз може и да се присмивам на баща си, но ти внимавай. Той не е напълно оглупял. В онези години мина през доста неща.

Грейс искаше да попита за Сергей Сорокин, но знаеше, че бащата на Катка не беше искал дъщеря му да чуе името на мъжа, иначе нямаше да го каже, след като тя излезе.

— Ще бъда честна с теб, Катка. Госпожа Крейг не ме остави в Млада Болеслав тази сутрин. Изхвърли ме.

— Защо?

— Защото задавах въпроси.

Катка кимна и погледна право напред.

— И мен затова ме прати у дома. Беше ми като майка, или най-малкото като властна леля. По едно време си помислих, че ще остана за постоянно в Ню Йорк. После една вечер седнахме да пием вино и аз я попитах за едно време, какво се беше случило между нея и баща ми. Тя ми отговори така, както очаквах, с подготвени думи. Аз си помислих, на кого му пука и без това? Студената война свърши. Казах й, че ме лъже. Помолих я да ми каже истината. На следващия ден бях не просто уволнена, а летях за Прага с изтекла виза.

— И какво стана, когато се опита да говориш с нея за това?

— Нищо — отвърна Катка. — За Елена аз вече не съществувам.