Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (8)

8

Прага, 1970

Беше петък, почти тъмно, и по паветата и брулените от вятъра храсти около Площада на Червената армия валеше силен сняг.

Елена стоеше до прозореца в Голямата зала на факултета за изкуства на Карловия университет, изтощена от седмиците, преминали в изпити за специалната програма. Те нямаха нищо общо с нормалните изпити: интервюта на чешки, английски, френски и руски, сценарии за пътувания в чужбина и ролеви упражнения.

Намираш се на коктейл в Париж. Намираш се на задната седалка на кола в Ню Йорк и вратите са заключени. Между теб и информацията, която ти трябва, или изхода стои дете. Хванал те е мъж, ръката му е на шията ти. Трябва да убиеш някого така, че да изглежда като естествена смърт. ЦРУ ти предлага пари и нова самоличност, нов живот след десет години. Какво правиш?

Първия тест бяха издържали по-малко от половината момичета, които бяха влезли в програмата с нея: затворени сами в килия, по нощница, без сън, тъпкани с алкохол и наркотици, давени на стола. Кажи ни името му, бяха крещели мъчителите. Само ни дай името му и всичко ще свърши, сладурано.

А може другите да бяха издържали теста, а тя да се беше провалила. Каквато и да беше истината, Елена никога не ги видя отново. Още няколко изчезнаха през лятото, просто изчезнаха, а останалите момичета знаеха добре, че за това не бива да се говори.

На улицата долу имаше истински студенти от Карловия университет, момчета и момичета на нейната възраст, нормални чехи от градове и села, като нея, които се разхождаха хванати под ръка, на път за малките си апартаменти или към гарата. Те щяха да станат чиновници, учители и стюардеси. А в залата зад нея новите й приятели празнуваха края на семестъра с бира и долнопробни наденички. Ако не беше специалната програма, специалното й обучение, тя нямаше и да подозира дори точно колко долнопробни са наденичките. Елена вече не можеше да яде долнопробни наденички, защото беше вкусила качествени, беше пила хубаво вино, шампанско, беше яла трюфели и хайвер, американски хамбургери, патешко конфи, телешки джолан по милански. Тя знаеше как да яде тези ястия, какво да казва за тях, как да държи чаша, коя вилица за кое ястие да ползва.

— Ела при нас. — Даника я поведе обратно към купона: девет красиви момичета и техните „професори“, сбирка от истински учени и преподаватели, бюрократи, войници и агенти от Държавна сигурност. Половината бяха руснаци, пратени от Кремъл и Центъра на КГБ, другата половина бяха чехи и словаци. Всички живееха в хубави апартаменти и имаха коли с шофьори, достъп до истинска храна и джинси. Животът им беше немислим за всички, освен за малцината богоизбрани.

И за семействата им.

Това беше наградата й и тя бе осъзнала, че в това се състои и властта им над нея: Яна беше в апартамента, Петер — на вилата.

Облак цигарен дим беше увиснал над празнуващите, събрани в огромна аудитория, цялата в дърво и кожа, книги и лампи, излъчващи мека светлина. Слушаха „проблемна“ музика, която никой друг нямаше право да чува: Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл, Доорс, няколко доста особени нови песни на Бийтълс. Танцуваха, пушеха, пиеха и се целуваха.

Бяха във всяко едно отношение различни от мъжете и жените, момчетата и момичетата, които Елена бе гледала от прозореца да вървят в снега. Всички колеги на Елена си бяха измислили легенди за семействата и приятелите си в Прага и по родните места с помощта на преподавателите и инструкторите.

Музиката спря и Сергей Сорокин, шефът на специалната програма и любовник на Елена, вдигна ръце и остана така, докато всички спряха да говорят и да се смеят. Меката кафява коса на Сергей я изумяваше: беше с безупречен път отляво и никога не се разрошваше, дори в леглото. Тя никога не беше ходила в апартамента му, но често си представяше, че там има килер с двайсет костюма, шити специално за него в Италия и Лондон, костюми във всякакви цветове. А баща й имаше един-единствен черен костюм за сватби и погребения, и за Първи май.

— Мои прекрасни, умни момичета — започна той и млъкна.

Дали всички знаеха за връзката й със Сергей? Тя със сигурност бе нещо незначително в сравнение с всичко друго, което й се беше случило. Всеки час от всеки ден тя мислеше как да избяга от специалната програма и как да стане нормална, редовна студентка като онези на Площада на Червената армия. Как да го направи? Какво щеше да стане с родителите й? Какво щеше да стане с нея?

Предишната нощ Елена бе излязла да се разходи сама. Беше спряла за чаша медовина, която баща й й позволяваше да пийва по малко в студените декемврийски вечери. Когато бе влязла в специалната програма, имаше чувството, че се качва на сцена и се учи да играе роли за отбрана и много взискателна публика. Сега разбираше, че всъщност отива зад кулисите, за да дирижира представлението. Всичко беше илюзия — животът на родителите й, съседите й в Млада Болеслав, Чехословакия, Съветският съюз, Америка и Западът, социализмът, комунизмът, капитализмът, фашизмът, всичко.

Тук беше научила нова дума: нихилизъм. Тук бавно я изпразваха от всичко, което представляваше Елена Климентова. Бяха й показали, че то няма значение.

Въпреки всичко това тя обичаше родителите си със свирепост, която не би могла да облече в думи, и то не такива, каквито бяха в новия си прекрасен апартамент, в апартамента, който заслужаваха, в горната част на Млада Болеслав, на собствената им земя край Изера. Обичаше ги в старата къща с цвят на умрял шаран.

Елена искаше отново да бъде на дванайсет. Не, на девет. Преди да покълнат първите семенца на чувствата, които я владееха сега.

— Мили момичета, вие изумявате всички нас с таланта и решимостта си. Припомням си времето преди две години, когато се запознахме. Днес вие сте други хора. Трудно ми е да ви позная и го казвам с цялото си възхищение. Имахме очаквания, но нямахме представа колко силни ще се окажете, колко интелигентни и с какво въображение ще бъдете. — Сергей се усмихна и се огледа сред настъпилата тишина. — Това е последната ни Коледа заедно.

— Какво е това Коледа? — попита един от преподавателите.

И те се разсмяха. Тя се разсмя! Колко безумно беше премахването на централноевропейската традиция от живота на европейците в тази част на континента, колко нелепо и безочливо. Те можеха да накарат всеки да мисли каквото поискат. Елена си помисли за жените, които бяха изчезнали от програмата.

Мъртви са. И родителите им са мъртви. Братята и сестрите им са мъртви. Никой не знаеше, затова никой не се интересуваше.

— Гордея се с вас, с всяка една от вас — продължи Сергей. — Зная колко труд положихте. Зная какво пожертвахте, за да бъдете днес тук, сред нас, и как всичко това понякога ви разбива сърцата.

Сергей погледна Елена и задържа погледа й известно време.

— Знаете ли как наричат тази програма, как наричат вас? На мен думата не ми харесва. Не я използвам. Дори не обичам да я казвам на глас.

— Кажи я — подвикна Даника, най-силната сред тях, звездата на програмата. През февруари заминаваше за Ню Йорк.

— По това време на годината всички ние тъгуваме за дома. Обичайте и се грижете за семействата си, дръжте ги близо до себе си. Пазете ги.

Сергей отново се огледа. „Пазете ги“. С каква лекота успя да вплете най-страшната заплаха във вдъхновяващата си реч. Никой не помръдна, никой не се пошегува.

— Не се тревожете — каза Сергей. — Където и да отлетят, лястовиците винаги се връщат у дома.