Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (16)

16

Монреал, 1975

В Монреал цареше пети ден влажна, безветрена жега. Елена Климентова напълни една купа с лед и я подпря така, че вентилаторът да духа хладен въздух към голите им тела. На всеки двайсет минути тя ставаше да изпразни купата от водата и да я напълни отново с лед. Съседката им от номер 2311 на булевард „Мезоньов Уест“ беше толкова влюбена в Би Джийс, че слушаше новия им албум отново и отново и в момента „Jive Talkin“ звучеше толкова силно, че подът се тресеше.

По средата на песента, почти в два часа през нощта, на вратата се почука. Нито Елена, нито Йозеф Страка, който лежеше до нея, бяха спали.

— Може да е дошла да се извини за купона. — Елена се надигна.

— Тази жена не се извинява за нищо. — Йозеф отказа да помръдне. Работа на Елена беше да готви вечеря на развалената печка, да мие чиниите в миниатюрната мивка, да хвърля боклука и да отваря вратата. Йозеф работеше по над осем часа в американска консултантска фирма, докато завърши курсовете и положи изпитите, които щяха да го направят сертифициран счетоводител. Йозеф нямаше време за нищо друго, освен ходене на къмпинг от време на време и сбирките с приятели чехи и словаци, за да играят mariáš, игра на карти, популярна в родината им, която Елена смяташе за пълна загуба на време.

Тя облече халата си, завърза го и тръгна боса към вратата. Дюшемето беше най-хладната част от апартамента.

В първия момент, след като отвори, тя не позна мъжа в костюм, застанал пред вратата. Флуоресцентната лампа в коридора беше изгоряла. Зад мъжа тропането на танцуващи крака и гласовете на Би Джийс се разнообразяваха от възторжените викове на съседката и приятелите й.

— Може ли да вляза?

Кривата усмивка на Сергей Сорокин не се беше променила, както и мракът в малките му очички, макар че косата му беше изтъняла и черепът прозираше. Изражението му бе това, което Елена си представяше, че би имал в момента, в който осъжда някого на смърт.

На първо число всеки месец Елена получаваше чек за три хиляди долара от „Кара Моделинг Канада“ независимо колко ангажимента беше имала. Със заплатата на Йозеф и допълнителните пари, които печелеше с тренировки по спортна гимнастика през зимните месеци, двамата почти бяха успели да съберат парите за първоначалната вноска за къща близнак в Уестмаунт, където живееха заможните англоговорещи жители на града.

Тя и Йозеф бяха нормална двойка, изкачваща социалната стълбица към горните слоеве на средната класа на Канада. В специалната програма в Карловия университет непрекъснато им се повтаряше едно и също: щом тръгнете по широкия свят, може никога да не ви потърсим. Може никога да не се свържем с вас.

Но вероятно ще ви потърсим.

Елена си пое дъх, за да се успокои.

— Разбира се, Сергей. Радвам се да те видя. Заповядай.

Черните му обувки бяха, както обикновено, лъснати безупречно. Единственият знак, че усеща убийствената жега, бе фактът, че костюмът му беше от лека памучна материя.

Елена включи лампата в помещението, което служеше за хол и трапезария. В единия ъгъл, до камината, имаше телевизор.

Йозеф се показа на прага на спалнята, увил кърпа около кръста си. Гласът му леко потрепери, когато заговори.

— Какво си въобразяваш, да идваш тук по това време? Как си позволяваш?

Макар да беше по-едър, Сергей беше значително по-нисък от Йозеф. Той бавно тръгна към спалнята. Йозеф отстъпи назад, когато Сергей го приближи. Размениха няколко думи шепнешком с мрачни изражения и след това Сергей хвана с дясната си ръка Йозеф за лакътя и го поведе към вратата, която отвори и го бутна навън само по кърпа.

Вратата се затвори.

— Но тя ми е жена! — запротестира Йозеф без особен ентусиазъм.

Йозеф беше нейният подарък от Сергей за времето, прекарано в Страсбург: старият й приятел и съотборник от гимнастическите времена можеше да й помогне да открие подходяща мишена в Монреал. Бракът беше идея на Йозеф. Беше я уверил, че Сергей няма да се появи отново. Кой знае дали изобщо беше още жив? Тези съветски агенти, тези шпиони редовно изчезваха безследно, изяждаха се взаимно.

Върху масата в трапезарията цареше хаос от вестници и мръсни чинии, които Елена не беше измила. А и какво да яде човек за вечеря в такава жега, освен сандвичи с риба тон, лук и сирене, и да ги прокара с шест бири „Молсън Експорт“? Тя изведнъж се засрами от неугледния си апартамент, от теснотията и хаоса. Сергей седна до масата, огледа стаята и й се усмихна.

— Прекрасно.

— Ей сега само ще… — Елена събра чиниите и ги занесе в кухнята, сложи ги в мивката. Върна се в трапезарията, която беше и хол, сгъна вестниците и забърса трохите направо на пода. — Съжалявам.

— Седни, Еленка, моля те.

Тя седна и той се взря в нея.

— Сергей, не знаех какво друго да направя. Бях самотна. Срещах мъже, но те всичките бяха като Жан-Ив. Симпатични мъже, нормални мъже, богати, но… Знам ли, задоволени? Може би е нещо типично за канадците. Липсва им…

— Още нямаш дори двайсет и пет. Тъкмо започваш. — Сергей махна с ръка към вратата. — Йозеф не ти е равен. Ще се разведеш с него и ще го възнаградим. Ще има хубав живот, с добра кариера. Ще отстраним всички следи от тази грешка. Когато видях онази статия във вестника…

— Това беше толкова глупаво.

— Това беше под нивото ти, Еленка. Да се хвалиш със скромния си живот на омъжена жена, с живота на модел и спортистка. Наистина ли помисли, че няма да го видя?

— Предполагам, че съм си помислила, че си ме забравил.

— А може би си искала да видя статията.

Елена обхвана лицето си с ръце.

— Може би.

Сергей взе едната й ръка, наведе се през масата и я целуна. После мушна ръка под халата й, което я отврати, но тя не го спря.

— Утре ще ти се обадят от офиса на агенцията в Ню Йорк. Щом не си успяла да намериш подходящ мъж в Монреал, може би се налага да летиш по-надалеч.

— Но в Ню Йорк е Даника.

— Градът е голям. А като теб няма втора.

— Йозеф тук ли остава?

— Документите за развода ще пристигнат до понеделник. Той се е отнасял зле с теб.

— Не. Понякога се държи като клоун, но…

Сергей се наведе напред. В очите му нямаше злоба. В тях нямаше нищо, което беше още по-лошо.

— Отнасял се е зле с теб. Имате непреодолими различия.

Тя стегна колана на халата.

— Колко ще останеш в Монреал?

— Тази вечер и утре вечер. В стаята ми има климатик. Ще дойдеш ли?

— Ще се облека. — Тя се изправи.

— Колата е долу и ни чака.

Елена си облече най-елегантната лятна рокля и сложи още една в чанта, напълни друга чанта с гримове и козметика. Спря за малко и се втренчи в огледалото в банята.

Не й беше доставило удоволствие да напусне Чехословакия, да напусне Жан-Ив и приятелите, които си беше създала в Страсбург. И сега не искаше да си тръгва, но Йозеф беше преди всичко неин брат и чак после любовник. За чувствата й към Сергей нямаше думи.

Сергей я поведе надолу по стълбите.

— Я слушай. — Йозеф удари с ръка по стената, когато ги видя да излизат заедно. — Къде си мислиш, че отиваш?

— Съжалявам, скъпи — каза Елена с насълзени очи.

— Не можеш да го направиш. — Йозеф отново удари стената. — Ще те убия.

Сергей, който беше подминал Йозеф, без да го погледне, сега се обърна и бързо се върна нагоре по стълбите. Елена осъзна, че в движенията му, докато се връщаше към Йозеф, има нещо котешко въпреки натрупаното тегло. Тя тръгна след него. Йозеф отстъпи към неизмазаната тухлена стена в апартамента, пред която беше сложен кактус в саксия.

— Ти — каза Сергей със зловещо спокоен глас. — Семейството ти, приятелите ти и всичко, което обичаш и цениш, Страка, сте моя собственост. Тук си, защото аз искам да си тук. Ако се опиташ да се бориш с мен, ще загубиш. А аз ще се насладя на унищожението ти.

— Майната ти.

Част от Елена не искаше да гледа, но тя не извърна очи. Видя мрачния, задушен, тесен апартамент такъв, какъвто беше. Зад нея гостите на купона у съседката се развикаха „Танци! Танци!“

— На колене, Страка.

— Копеле.

— Успокой се. Помисли. На колене.

Отне му почти половин минута, но накрая Йозеф бавно коленичи на твърдия дървен под. Кърпата падна, но това нямаше значение, не и сега. Известно време Сергей го гледа по-дълго, отколкото бе издържала Елена. Тя слезе с чанта в ръка и отвори входната врата към горещата нощ, след което се обърна и погледна номер 2311, булевард „Мезоньов Уест“, чиито жълти тухли и кленът отпред бяха жадни като нея в безумната жега.

Отпред чакаше черен линкълн с отворена задна врата. Тя се качи.