Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (33)

33

Млада Болеслав, 1990

Застанала до гроба на баща си с плачещата си дъщеря до себе си, Елена наблюдаваше съпруга си. Свещеникът проведе службата на чешки, език, който Антъни така и не си беше направил труда да научи. Не знаеше как да каже дори здравей и довиждане, да не говорим за благодаря. Макар в началото на връзката им да казваше, че акцентът й е сладък, тя знаеше, че смята езика за груб и неприятен — грухтене на селяни, така го наричаше. Френският беше висока класа. Нидерландският и немският звучаха интелигентно. Славянските езици, които до един му звучаха еднакво, бяха знак за недоразвита култура, недоразвити народи. Казваше го в нейно присъствие, сред хора, на официални вечери. С изключение на присъстващите, милинка.

Сега Антъни изви устни в привична мимика на презрение и отчаяние и сведе поглед към ковчега. Елена си представи какво си мисли в момента — хубав ковчег, най-добрият, който може да се купи с пари в тази скапана държава. Когато преглеждаше тримесечните отчети на „Крейг Интернешънъл“, особено напоследък, правеше същата физиономия.

Каквото и да си мислеше сред рехавите снежинки, танцуващи във въздуха, Елена беше напълно убедена, че тези мисли не са за баща й, за Кристина или за нея.

Кристина беше прекарвала всяко лято от живота си в къщата на баба си и дядо си край реката. Дядо й се беше грижил като баща за нея, много повече от Антъни. Антъни беше твърде зает, за да я учи на каквото и да било досега, и носеше това си постижение като медал. Тя се учи от моя пример, от моя бизнес, от работата ми и това трябва да е достатъчно. Баща й е велик човек, един от най-великите. Знаеше го, когато се омъжи за мен. Точно затова го направи.

Затова го направи.

Години наред Елена се беше притеснявала за баща си, за това как се измъчва. Петер Климент бе убеден, че е съсипал Елена и дъщеря й. Казваше го на жена си Яна. Казваше го на Елена.

Дали беше казвал тези неща, тези истини, и на други хора? Това бе лишило Елена от сън. Когато телефонът звъннеше посред нощ, сърцето й забиваше бясно от тревога, от усещането, че баща й е казал нещо на погрешните хора.

После всичко свърши. Скоро дори Съветският съюз щеше да се разпадне. Тя вече не беше „лястовица“. Беше свободна. Онзи дисидент, Вацлав Хавел, беше президент на федералната република. Новото мото на републиката беше Pravda vítězí, „Истината побеждава“. После си спомняше за Даника и собствените си най-черни дни, за кулминацията на живота си и нищо не й изглеждаше истинско.

Първата й мисъл, когато Източният блок започна да се разпада преди година, беше, че скоро ще може да си отиде у дома, да вземе Кристина от Антъни и да се прибере. Петер знаеше за този план. Бяха го обсъдили по време на една разходка в гората с Хектор през лятото и той беше изпаднал във възторг. След двайсет години живот като в затвор, дъщеря му щеше да може да живее както сама реши.

Сега вече никой не можеше да ги нарани.

Кристина скоро щеше да навърши тринайсет. Елена се тревожеше най-много, че ще изгуби онова, на което я беше научил Петер Климент. Не, по думите на Антъни, да стане малко комунистче, а да мисли за ритъма на живота около себе си, за другите хора и за душата на гората, за онова, което за предишни поколения чехи бе Господ.

Елена изведнъж изпадна в ярост до гроба на баща си при мисълта, че Антъни така и не си беше направил труда да дойде в Чехословакия, за да се запознае с него.

Беше минала повече от година, откакто Елена беше чувала или виждала Сергей. Беше си фантазирала как тихо и незабелязано го осъждат и обесват в двора на някоя руска институция, макар да знаеше, че такива като Сергей не ги бесеха.

Беше спряла да очаква телефонното обаждане за баща си и тогава то дойде. В Ню Йорк, в самолета, в апартамента на майка си, до гроба, тя не можеше да спре да мисли за силното сърце на баща си. Беше млад!

Яна щеше да се върне с тях в Ню Йорк. Чехословакия вече не беше нейният дом, особено след като хората с положение в комунистическото общество се будеха през нощта от тухли, запратени през прозорците им. Една от приятелките й, партиен деец от Прага, беше нападната от група други жени. Бяха й удряли плесници и я бяха заплюли.

Комунизмът и капитализмът не бяха имали значение за Петер Климент. Никой не бе продумал и дума срещу него. Беше умрял на шейсет и три години, докато заковаваше нови лавици в работилницата си. Тя си представи последните му мигове в мрака и студа.

Инфарктът беше инфаркт, само ако докторът го обявеше за такъв. А докторът не беше дошъл на погребението.

До нея Антъни въздъхна. За него беше непоносимо да слуша някой друг да говори, особено на чешки. Автомобилният бизнес така и не беше излязъл на печалба. Бяха стигнали тавана на заемите и по някое време догодина или следващата щеше да се наложи да започнат да разпродават основните си активи. Бяха извикали консултанти по мениджмънт от Маккинси да говорят с управленския екип и Антъни ги нарече „страхливци без въображение“. Той мразеше консултантите и банките. Сделката с руснаците от 1987 се беше провалила въпреки усърдната работа на Елена и Сергей. Антъни мразеше да следва правилата дори в Лонг Айлънд и Ню Джърси.

— Това е проблем за цяла Америка, не само за „Крейг Интернешънъл“ — каза той на хората от Маккинси. — Нямаше да ни трябва толкова много шибан капитал, ако вие, гении такива, бяхте измислили начин да заобикаляме данъците и регулациите. Скоро ще сме по-зле от Москва. Елена, кажи им какво беше да се строи фабрика в Москва!

Тя започваше да говори и Антъни я прекъсваше. Можеше да разкаже историята за тъпите изисквания в Москва по-добре, по-бързо и без акцент.

— О, мамо. — Кристина вдигна поглед към нея, застанала до гроба в черното си палто от Прада, със зачервени от плач очи. Елена беше стиснала ръката на дъщеря си прекалено силно.

Свещеникът замлъкна.

Антъни кимна с престорена тъга.

— Най-сетне.

Елена хвърли шепа пръст върху ковчега и Кристина направи същото. Антъни също хвърли шепа пръст с ясното съзнание, че го гледа цяла тълпа. Когато поеха обратно към черните коли, които щяха да ги закарат обратно в хотела в Прага, Антъни прегърна Елена.

— Кого погребват в онези малки каменни крипти като мавзолеи, дето приличат на имения?

— Преди комунизма, който си плати.

— Знаеш ли какво, майната му. Ще натоваря някого с това. Можем да построим крипта на баща ти, някоя като онези от светлия камък, като стари църкви. Дори ако трябва да го изкопаем, за да го сложим вътре, казвам ти, струва си. Ти какво ще кажеш? Нали не искаш хората да минават оттук и да си мислят, че Антъни Крейг е стиснат?

— Това няма значение — каза Елена.

— А знаеш ли какво мисля аз? Аз мисля, че има. — Той я спря, обърна я и й посочи дупката в земята, която няколко мъже вече бяха започнали да запълват с пръст. — Ние заслужаваме нещо по-добро.

Криптите като мавзолеи бяха наредени встрани, на отделна алея за богати покойници.

— Тук е мястото на човек с неговото положение, Елена.

— Баща ми никога не се е интересувал от положения.

— Но ти се интересуваш. Аз също. Хайде да се погрижим да го запомнят както му се полага.

Кристина се беше отделила и говореше на чешки със свещеника. По-късно в ресторанта на последния етаж на „Интерконтинентал“ щеше да се проведе скръбният местен вариант на бдението.

Те бяха убили баща й. Елена беше сигурна. Къде биха могли да се скрият такива хора? Хора, които знаеха как да намерят човек, където и да е той?

Антъни нямаше да остане за помена. Беше поръчал самолет, който щеше да го остави във Франкфурт за среща с представители на Дойче Банк на следващия ден. В колата не спря да говори какво чудесно погребение било станало, но как трябвало да построят и прекрасен мавзолей за Петер, може би с място и за старата Яна, когато умре.

— Ти направи дизайна, Елена. — Антъни седеше с изпъчени гърди сякаш идеята за мавзолея беше върнала баща й от отвъдното. — Кажи ми как го искаш и ще стане. Ще стане веднага, да му се не види.

Тя въздъхна.

— Добре.

— Прекрасна крипта, която ще издържи хиляда години. Може да сложим табелка „От семейството на Антъни Крейг“.

Кристина, която слушаше разговора, го прекъсна.

— На него ще му хареса повече в земята при животните.

— Кой я учи да говори така? — Антъни посочи с палец към Кристина. — Това ли учат децата тук през лятото в комунистическия лагер?

— Татко!

В хотела в Прага той нареди на портиера да натовари багажа му в колата и целуна Елена и дъщеря си.

— Страхотно погребение. Ти изглеждаше страхотно. Кристина, разкош. Косата ти е супер така. Нали видя, че бяха дошли и от пресата? Не ги гледай в очите, докато те снимат. Гледай встрани и изглеждай тъжна, нали това очакват хората? Тъжна на тъжни събития и щастлива на весели събития.

 

 

Два часа по-късно, когато речите на помена приключиха, Елена поведе Кристина към асансьора, където ги чакаше мъж в тъмен костюм и тъмна шапка. Отначало тя не го позна. Беше качил още килограми и под очите му имаше тъмни кръгове.

— Моите съболезнования, госпожо Крейг. Баща ви беше много добър човек.

Тя само кимна, сякаш той бе непознат и му позволи да пусне листче хартия в чантата й.

След три часа, когато Кристина вече беше заспала, Елена излезе от хотела. Сергей седеше на пейка на един от средните редове в църквата „Св. Николай“, където никой нямаше да го забележи.

Елена седна до него и през следващите десет минути, докато той шепнешком й разказваше какви са плановете им, тя седя впила нокти в дланите си.

— Искам да се махна.

— Да. Знаем. Но както ти знаеш, нещата не стават така.

— Не ме интересува как стават нещата, Сергей. Докато съществуваха Държавна сигурност и КГБ, правех, каквото ми се кажеше. Ще взема майка си в Ню Йорк. Вече не можеш да заплашваш баща ми.

Сергей се облегна назад с лека усмивка.

— Ти ли го уби?

— Разбира се, че не. Ходих да го видя преди месец. По някаква причина и той като теб, Еленка, беше убеден, че всичко е свършило. Че сте се освободили от нас. Че дългът ви е платен. Каза ми, че си щяла да напуснеш Крейг и да се преместиш в Млада Болеслав.

— И?

— Петер знаеше правилата, Еленка, и извлече полза от тях. Живееше така, както малко хора в тази страна биха могли да си представят. Само благодарение на теб. И те предаде. Не искам да ти казвам колко пъти се налагаше да го спирам, за да не се разприказва, да го опазя от самия него. През всички тези години аз бях пазител на баща ти. Но миналия месец се наложи да му кажа истината. Нищо не е свършило. Всичко тепърва започва за теб и за нашия Антъни. Петер не прие нещата добре.

Тя се изправи.

— Елена, баща ти не получи инфаркт. Страхливецът се обеси. Върба постъпи както трябва. Обади ми се.

— Лъжеш! И не я наричай така.

— В църква не се вика.

Елена се опита да го зашлеви, но той я хвана за китката и я стисна. Тя се опита да се отскубне.

— Напускам го. Край.

— О, Еленка. — Сергей си пое дълбоко дъх и го изпусна с широка усмивка. — И ти, и Антъни, и хубавицата Кристина ще напуснете само когато ние кажем.