Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (36)

36

Монреал, 2016

На телевизионния екран в „Хюстън Авеню Бар и Грил“ до изход 77 на международното летище Монреал-Трюдо един брадат мъж с папийонка казваше, че Антъни Крейг никога няма да стане президент.

— Чуйте ме, този кандидат никога не е искал да спечели. Трудно се чуваше, защото по останалите екрани излъчваха мач по хокей на Монреал Канадиенс, по високоговорителите вървяха съобщения на два езика, а около тях разговаряха другите посетители на заведението, затова Грейс и Уилям четяха субтитрите.

— Представете си трийсет и пет процента от собствените ви — собствените ви — американски избиратели плюс още доста хора в Канада и Европа. Става дума за милиони гневни, измъчени хора с пари за харчене, които вярват на всяка негова дума. Коли ли? На кого му пука за коли? Само диктатори и рокзвезди биха си купили абсурдните му бронирани коли. На обикновените хора им харесват идеите му, простата му, откачена ярост. Те се отделят от останалата част от страната, а Антъни Крейг им строи убежище. Предстои да стане главен изпълнителен директор на „Крейг Броудкастинг“. Въпрос на време е.

— Възможно ли е това да е истина? — Уилям опря ръба на чашата си с бира до слепоочието си, сякаш това му помагаше да мисли.

Грейс сви рамене.

— Може и да не иска да спечели. Но много други хора, влиятелни хора, искат да спечели.

Водещата от Си Ен Ен, руса, със сако в прасковен цвят, изрази известен цинизъм. Кой би минал през всичко това, за да загуби?

— Погледнете настоящия ни президент: възпитан, интелигентен, внимателен. Независимо дали го харесвате или не, той не успя да постигне нищо! Невъзможно е. Президентството е замислено като най-неблагодарната работа в света. Когато сегашният президент загуби след няколко дни, Антъни Крейг, поради армията му от гневни бели хора от селските райони и предградията на цяла Америка, от щатите, които медийните елити като вас обичат да наричат „скучните щати“, ще стане шеф на държавата. В това е истинската власт на Антъни Крейг.

Водещата обвини госта си, че развива теория на конспирацията. Грейс се завъртя на стола си, за да огледа заведението и чакалнята за заминаващи за Щатите.

— Безсмислено е да се оглеждаш, Грейс. Работата им е да бъдат невидими, когато поискат. — Уилям посочи към телевизионния екран. — Надявам се, че този мъж е прав.

— Аз също.

— Книгата ти няма да струва пукната пара, ако той не спечели.

— Но няма да има толкова хора, които искат да убият майка ми.

Помежду им се възцари мълчание, чуваха се само коледната музика от уредбата, хокеят и Си Ен Ен, дрънченето на прибори по чинии и разговорът за времето на бара. Защо канадците се изненадваха толкова, когато завалеше сняг през ноември?

Грейс беше пратила имейл на Елена с копия до двамата й асистенти. Знам, че си заета, но е въпрос на живот и смърт да се видим, дори само за час. После се беше заела да търси хотели и ресторанти в периферията на централен Манхатън. Парите от обезщетението нямаше да траят дълго, но тя никога не беше виждала толкова пари в сметката си. Резервира маса за късна вечеря в „Апланд“, където ходеха известните писатели и прерови интернет за романтичен бутиков хотел. Откри един на „Бауъри“, в който мечтаеше да отседне откакто беше видяла снимки в едно списание в чакалнята на зъболекаря си.

По уредбата обявиха, че започва подготовката за качването на борда, на седем изхода от тях. Уилям пресуши чашата си. Грейс остави своята бира недопита.

Десет минути след излитането за Ню Йорк, Уилям тихо похъркваше, облегнат на прозореца. Беше предупредил Грейс, че самолетите му действат приспивно. Макар в представата да споделя леглото си с хъркащ мъж да нямаше нищо привлекателно, в звука, който издаваше той, имаше нещо животинско, което изпрати тръпки на развълнувано очакване по гръбнака й. След вечеря щяха да си вземат по душ. После щяха да се пъхнат под ухаещите бели чаршафи от висококачествен памук. Какво щеше да се случи след това нямаше особено значение. Приключения и откривателство за хора на средна възраст зад тройно заключени врати! Мисълта за топло голо тяло до нейното замая главата на Грейс.

Отначало той бе притискал сребристата си чанта с лаптопа до тялото си. Сега се беше размърдал и беше разхлабил хватката. Чантата се беше изкривила и изглеждаше сякаш всеки момент може да падне на пода. Грейс я взе от него. Полетът беше международен, затова тя реши да си поръча Хайнекен, за да компенсира изоставената на летището бира. На два реда от тях една жена вече си беше поръчала бира и Грейс долавяше аромата й.

Ободрена от това решение, тя дръпна ципа на чантата на Уилям и надникна вътре.

Уилям работеше с най-новия, най-лек модел на Макбук. От едната му страна имаше бежова папка, пълна с документи. Грейс го погледна, за да се увери, че спи, и издърпа папката от чантата.

Най-горният лист беше на чешки. Приличаше на принтиран репортаж от интернет със заглавие и подзаглавия, и снимка на Елена вдясно. Уилям беше подчертавал на места и си беше водил бележки. Въпреки нечетливия му почерк Грейс разпозна думата ledňáček. Кралско рибарче. Следващата страница и още четири след нея изглеждаха по същия начин — статии, принтирани от уебсайтове.

Отдолу обаче имаше други документи, защипани с кламер. Тези страници изглеждаха официално, като фирмен документ или договор, изготвен в юридическа кантора. Грейс предположи, че може да е договор от издателство за книгата му на тема Арабската пролет. Междувременно стюардесата на салона приемаше поръчка на един ред пред Грейс, на английски. Полетът беше на Делта, така че жената не се хабеше да повтаря думите си и на френски.

Тя тъкмо щеше да попита Грейс какво би искала за пиене и Грейс тъкмо щеше да каже Хайнекен и да върне документите в чантата, когато зърна името си в края на първата страница от официално изглеждащия документ. Откри го отново и на втората страница, и на още няколко. На третата страница имаше нейна снимка, от една спряна клюкарска колонка, която бе списвала за „Флаш“ през 2011 и 2012. Документът беше пет страници и името й се споменаваше често: Елиът, Елиът, Елиът, насред чешкия текст. Откри и името на майка си. Видя и „Остин“, „Флорида“, „Нешънъл флаш“ и „Елена Крейг“._ Elena Craig anonymní spisovatel._

В скоби, на английски, беше добавено писател в сянка.

— Мадам? — повика я отново стюардесата. — Да ви донеса ли нещо за пиене?

— Може би доматен сок.

— Лед? Лимонов сок?

— Чист, моля.

Полетът не беше дълъг, щяха да прекарат във въздуха само час и половина. Известно време Грейс се мъчеше да си спомни думата за такива документи и накрая успя: досие. Някой й беше направил официално досие за този мил мъж, който се преструваше на непохватен, който се беше постарал да намери евтини очила и не съвсем модерни пуловери, с които да изглежда точно по средата между умилителен и непривлекателен.

Тя включи малката лампа над седалката и снима всяка страница от досието. После го прибра обратно в чантата на Уилям и го погледа как спи известно време. Устата му беше отворена и по брадичката и шията се беше проточила лига.

Имаше вероятност Елена да откаже да говори с нея. Грейс извади собствения си компютър и отвори файла, който беше започнала в Стария Монреал. Подхвана го оттам, докъдето беше стигнала, обзета от ярост, с разбито сърце. Макар новинарските й мускули да бяха атрофирали, не й отне много време да завърши първата чернова на материала.

Бяха на по-малко от двайсет минути от Ла Гуардия, когато Уилям се размърда. Отвори очи и й се усмихна. Усмивката изглеждаше искрена. Тя затвори лаптопа си.

— Задрямал съм. — Той избърса слюнката от брадичката си. — Къде сме?

— Снижаваме се — каза тя с надеждата, че няма да усети разочарованието в гласа й.

— Извинявай. Съжалявам, че заспах така. Като бебе съм бил ревлив и родителите ми ме извеждали на разходка с колата, за да се успокоя. Може би това е обяснението.

Грейс протегна ръка и бръсна прашинка от рамото му.

— Всички сме крехки създания.

Той взе ръката й и я целуна, след което се разсмя, сякаш никога в живота си не беше вършил нещо толкова глупаво.