Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (24)

24

Маями, 2016

Щом кацна на международното летище в Маями, изтощената от тревога, недоспала Грейс си купи американска сим карта и още интернет за телефона. Написа на Джейсън съобщение с новия номер и се разбра с него откъде да я вземе. Докато чакаше до вратата, тя потърси в Гугъл информация за Уилям Ковали и откри снимката му в сайта на Факултета по право и социални науки в университета Саут Банк. На снимката косата му беше сресана гладко, а широката му, открита усмивка изключваше всякаква тайнственост или прикритост. Беше доцент по история и в кратката биографична справка се изброяваха дипломите му и трудовете, които бе публикувал в сферата на интересите си: тоталитаризма и революцията.

Разбира се, това нито потвърждаваше, нито отричаше нещо. На един опитен агент биха му стигнали десет минути, за да измисли име и профил, и една сутрин, за да направи страница на университет в интернет. Всичко, което досега беше изглеждало естествено, можеше да се окаже постановка: срещата им, приятелят му Милан с прическата, а ла Айнщайн, бирхалето, вечерята в чешко-индийския фюжън ресторант, неудобният момент пред магазина за подправки, когато тя реши да не го кани да се качи след вечерята. Галантният му отговор: „Може би в Монреал ще се опознаем по-добре“.

„Лека нощ, лека нощ, приятни сънища, на теб също, приятен път“. Сякаш бе удължил този разговор на средновековната улица, за да скрие истинското си послание в серията от банални думи за изпращане. Тя не вярваше на инстинктите си, защото никой не беше опитвал да я сваля от лятото на 2012.

Куфарът й пристигна с няколко драскотини и наранявания и тя го затегли навън към задушния сандвич от дъждовен и сух сезон. След мрачното време в Прага невъзможно слънчевата, безоблачна яснота на този следобед в Маями й дойде малко в повече. Кога за последен път беше спала цяла нощ? От отворените прозорци на чисти, нови коли се носеше латино поп. Никой, нито един човек не носеше палто. Тя разбра защо майка й, бившият й съпруг и още двайсет и един милиона души обичаха Флорида, макар за Грейс яркостта и ясното време да бяха някак зловещи.

Тя писа на Джейсън и пет минути по-късно той се появи в искрящо белия си джип буик. Изскочи от колата по бежови шорти и нарочно избеляла жълта тениска. Заобиколи колата с бодра стъпка и я прегърна и целуна по ухото.

— Изглеждаш страхотно.

— Изглеждам стара. Носът ми е подут и ме боли. И смърдя. Но мерси.

— Какво е станало с брадичката ти?

— Одрах я.

— Какво? Как?

— На паважа.

Джейсън се погрижи за багажа й. Вътре в буика, една лъскава черна вселена от елегантни циферблати, която ухаеше на кожа и нова пластмаса, беше поне пет градуса по-хладно. Преди да успее да помоли бившия си съпруг да намали малко климатика, Грейс чу мини хор от гласчета, които казаха: „Здравей, лельо Грейс“.

Двете момиченца, на осем и на десет години, бяха облечени в костюми на принцеси.

— Здрасти, Клеър. Здрасти, Кели — каза Грейс с известна неловкост. Присъствието им не беше част от плана й. — Да не е имало празненство за Хелоуин днес в училище?

— Да, имаше. — Кели, по-голямата, си придаде строго изражение. — Познай аз коя съм.

— Принцеса?

— Да, но коя?

— О, миличка, не ги познавам всичките.

— Елза от „Замръзналото кралство“.

— Разбира се. Изгледаш съвсем като нея.

Момичетата запяха „Слагам край“ и докато колата се включваше в безумния трафик около летището, баща им внимателно ги помоли да изпеят нещо друго.

— Днес я пеят само за петдесети път.

— Може ли малко да намалим климатика, Джей?

— А аз съм Ариел. — Клеър изпя няколко ноти. — Помниш ли я? „Малката русалка“? Маскирала съм се като нея, когато за малко не беше русалка.

— Защото взе грешното решение. — Кели се наведе напред и полиестерната й рокля изшумоля. — Може ли да усилиш музиката, тате?

Джейсън усили Shake It Off на Тейлър Суифт.

На задната седалка момичетата се закълчиха и запяха с радиото. Колата се качи на магистралата. Джейсън, Кейтлин и момичетата живееха в просторна къща до езерото в Коръл Спрингс, на половин час път от дома, в който живееше майка й, в Помпано Бийч. Бившият й съпруг посещаваше забележителната Елси Елиът много по-често от Грейс, което задължително се споменаваше в телефонните разговори и се демонстрираше със селфитата, които Джейсън помагаше на Елси да й праща.

Когато децата изцяло се потопиха в музиката на Тейлър Суифт, Джейсън лекичко бутна Грейс с лакът.

— Как си си одрала лицето на паважа? И каква работа си имала точно в Прага?

Раздялата им не бе предизвикана от тайни, предателства или изневери. Три години след сватбата им Джейсън искаше деца, а Грейс — не. Поне не още. Бяха минали трийсетте и Джейсън започваше да се изнервя. Беше си представял живота си по определен начин: как ще стане треньор по футбол, ще участва в училищното настоятелство, ще плаче на анимационни филми, ще завива някого всяка вечер и ще припява на Тейлър Суифт в бял, американски джип последен модел. Беше повече от готов да напусне Монреал, езика, модата, политиката му. За петата им годишнина от сватбата той отиде с Грейс до Върмонт, където тя прекара един ден в работа по материала, който пишеше в момента, и три дни с него. В един суши ресторант в Бърлингтън, където снегът се топеше, той каза, че има нужда от нещо повече от „може би“ по въпроса за децата и за Монреал, но тя не можеше да му каже нищо друго, освен „може би“.

Докато си поделяха гарафа затоплено саке, Грейс изненада сама себе си с предложението да се разделят и да си останат приятели. Джейсън плака. Тя — не. След по-малко от година той срещна Кейтлин в Ню Йорк. Работеше в строителната индустрия с баща си. Не след дълго двамата се преместиха в Коръл Спрингс заради кариерата на Кейтлин, климата и подготвителното училище „Норт Броуърд“.

Преди Грейс да успее да отговори на въпросите му за одраната брадичка и Прага, тя погледна в страничното огледало. Зад тях се движеше черен джип.

— Можеш ли да завиеш след малко и после пак да се върнеш на магистралата?

— Защо?

— Материалът, върху който работя, ще разтревожи някои хора. Опитват се да ме сплашат.

— Кои са те?

— Хората, за които пиша.

— В материал за „Нешънъл флаш“? Никой не вярва на материалите в списанието. А и никой не може да заплашва американски гражданин за това, че упражнява свободата си на изразяване. Конституцията е съвсем категорична по въпроса. Ходи ли в полицията?

Тя свали сенника и огледа брадичката си в огледалото. Раната приличаше на голям паяк.

— Мисля, че точно полицията ми причини това, чешката полиция.

— Е, и? Кажи на нашите.

— Опитах се. Искаха да попълвам формуляри.

— Трябваше да ги попълниш, Грейс. Виж, сигурен съм, че можеш да ми кажеш какво става.

Тя отново погледна назад. Черният джип все така ги следваше. Разбира се, половин Флорида караше огромни черни джипове.

— Завий след малко.

Момичетата знаеха и целия текст на Bad Blood. Грейс се облегна на седалката, решена да остане спокойна.

— Кели, не носите ли униформи в училище?

— Носим, лельо Грейс. Затова днес е толкова специален ден. Можем да си останем по костюми цял ден.

— По-късно ще правим обиколка за лакомства или бели. — Клеър имаше проблем с произнасянето на „л“. Беуи.

— Но ще си оставите само по три лакомства, нали, момичета? — Джейсън намигна на Грейс. — Останалото събираме в торба и го окачаме на евкалипта в двора. После през нощта идва вещицата-заменител.

— Вещицата-заменител заменя сладкишите с книги. — Кели скръсти ръце. — Не знам защо.

В едно предградие на име Айвс Истейтс, Джейсън слезе от магистралата. Черният джип го последва.

— Карай бавно, Джейсън, моля те.

Движеха се покрай открити търговски центрове, в които се предлагаха маникюри, хамбургери и пици, поправка на компютри и заеми. Когато беше малка в студения Блумингтън, Грейс си беше представяла Флорида като един безкраен плаж със съвършени бели кули, палми, басейни и момчета с лъснали от плажно масло тела във всякакви цветове. Когато майка й реши да се премести тук, Грейс с шок откри, че Флорида е плетеница от не особено красиви къщи и палми.

— Завий надясно.

— Грейс?

— Моля те, Джейсън, завий сега.

Джейсън вдигна ръце в знак, че се предава и зави към паркинг с каравани и подобни на каравани къщи, където мъже и жени седяха на бели пластмасови столове и пиеха бира. По някои от дворовете пред караваните имаше паркирани по повече от една кола, направо на тревата сред тропическата растителност. Не изглеждаха като коли в движение. Горещият вятър сипеше прах върху всичко. Дори със затворени прозорци и с усилената Тейлър Суифт, Грейс чу как мъж и жена си крещят пред една каравана. Тя си спомни за последните два месеца от съвместния им живот с Джейсън, когато той вече беше в Ню Йорк, но настояваше да се виждат веднъж на две седмици в една хотелска стая извън града, за да се уверят, че разводът е правилното решение.

— Каквото и да става с теб, каквото и да е станало, ти имаш властта да промениш нещата, Грейс. Никой друг я няма, освен теб. Само ти. А ти си силна.

Джипът обърна след тях.

— Добре. — Грейс се опита да скрие ужаса, който изпитваше, постара се да прозвучи съвсем спокойна. — А сега обратно към магистралата.

Джейсън обърна към Айвс Деъри Роуд.

— Плашиш ме.

— Всичко е наред. Добре съм.

— Колко ще останеш? Ще имаш ли време да дойдеш на вечеря? Не днес, покрай цялото безумие около Хелоуин, но може би утре?

Джипът беше изостанал на три и после на четири коли след тях.

— Ще остана само няколко часа.

— Защо не си промениш плановете? Да си вземеш малко почивка? Кейтлин е голяма клечка в бизнеса с йога, спа и какво ли не. Два дни на спа няма да ти навредят. С удоволствие ще уредя всичко, като подранил коледен подарък.

Джипът отново караше точно зад тях.

— И на мен ми се случи нещо подобно през годината, след като се разделихме в шантавия Ню Йорк, преди да срещна Кейтлин. Работех прекалено много. Бях потънал в собствената си глава, ако ме разбираш. Светът ми, начинът, по който го виждах и го чувствах, беше съвсем различен от истинския свят. Нямах истинска, реална енергия, ако ме разбираш, чувствах, но не виждах, и знам, че ще ти прозвучи като врели-некипели, Грейс, особено на теб, но…

Грейс отново погледна в страничното огледало и осъзна, че мъжете в черния джип зад тях са преследвачите й от Прага и Страсбург. Стомахът й се сви. Те изобщо не се опитваха да бъдат незабележими. Искаха тя да ги види. Мъжът на мястото до шофьора, онзи с красивите очи, направи жест все едно пише нещо. А може би наистина записваше нещо: номера на колата на Джейсън.

Грейс си представи как вижда новината онлайн или я получава като изрезка от вестник, свита на топка и сложена в комплект матрьошки. Трагедия в нощта на Хелоуин, натравяне с въглероден оксид в едно имение в Коръл Спрингс, Флорида: Джейсън, Кейтлин, Кели и Клеър Крокър.

— Може ли да ме оставиш тук?

— Какво? На магистралата?

— Беше лудост да те забъркам в това, повече от егоистично. Толкова бях изморена и изплашена, когато ти се обадих. Исках да се почувствам в безопасност, предполагам, да повярвам, че може да се случи нещо нормално. Тези мъже ме преследваха в Прага и Страсбург, и сега отново ме преследват.

— Заради тях ли си одра брадичката?

Момичетата вече не припяваха на музиката.

— Тате? — попита Кели. — Какво става?

— Отиваме директно в полицията в Коръл Спрингс.

— Слез от магистралата.

— Не, Грейс.

— Джейсън, момичетата не са в безопасност.

Каза го твърде високо. Кели се наведе толкова, колкото й позволяваше коланът.

— Кои момичета не са в безопасност? Ние ли?

Джейсън поклати глава и стисна зъби, вперил поглед в трафика по I-95. Следващият изход беше за Холивуд, Флорида, и той решително натисна лоста за мигача. Грейс никога не беше ходила в Холивуд, Флорида.

— Защо не сме в безопасност? Тате? — Кели го плесна по ръката. — Тате?

— Седни хубаво и мълчи, принцесо. По-късно ще говорим.

Тя го послуша. Клеър се разплака в детската си седалка.

— Не исках да кажа това, момичета. — Грейс се почувства чудовищно неподготвена за този момент. Когато се намираше в присъствието на деца, тя им говореше като на възрастни. — Просто съм малко особена. Не исках да кажа, че не сте в безопасност с мен. Исках да кажа, че да се намирате в една кола с мен е малко странно и това странно усещане може да изглежда като опасност.

— Може ли пак да го кажеш, лельо Грейс? — помоли Кели. — Не те разбрах.

Джейсън слезе от магистралата и пое по друг път, покрай който се редяха открити търговски центрове и училища, с тук-там мяркащи се палми.

— Просто завий надясно.

— Просто завий надясно — невярващо повтори Джейсън. — Грейс, може ли да кажа нещо, без да ми се вбесяваш?

— Как очакваш да реагирам на такъв въпрос? — Грейс наблюдаваше джипа, който се приближаваше към тях.

— Ти не си се променила. Не си пораснала. Да, нужна е смелост, но вече сме на средна възраст и трябва да осъзнаем, че нещата няма да се развият така, както искаме, ако не предприемем нещо. Монреал не е за теб. И за мен не беше. Изобщо не е за американци. Казвал съм го и преди, и съм го казвал с обич: твърде добра си за „Нешънъл флаш“.

— Може ли да завиеш наляво и да караш малко по-бързо?

— Единственото, което някога съм искал, е да помагам.

— Свий наляво, бавно, спокойно и после ускори. Когато кажа да спреш, спри. Ще ти се обадя по-късно, за да си взема багажа. Наистина съжалявам, че ви замесих в това.

На задната седалка вече и двете момичета плачеха.

— Милички? Ще намеря начин да ви се реванширам, става ли?

— Добре, лельо Грейс — отвърна Кели през сълзи.

Джейсън сви наляво.

— Натисни педала!

Той го направи и колата се стрелна по поредната улица на някакво по-заможно предградие.

— Спри!

Джейсън удари спирачките толкова рязко, че буикът се подхлъзна на прашния път.

— Обичам ви всичките. Много съжалявам. Благодаря! — Грейс отвори вратата и слезе, а Джейсън потегли, преди да е затворила вратата. Тя се втурна към най-близкия двор, заобиколи къщата и се покатери по телената ограда отзад. Прехвърли се през нея в друг двор, където мъж и жена пиеха бира, потопили крака в плитък басейн. Тя чу ръмжене на двигател и свистене на гуми зад себе си.

— Ей — каза мъжът. — Коя сте вие?

Грейс от години не беше тичала така. Цареше смазваща жега и гърдите и главата я заболяха, но болката бе за предпочитане пред повдигането. На следващата улица неколцина мъже се бяха събрали пред бяла къща с мръсна фасада около кола с вдигнат капак.

— Момчета, може ли да мина през двора ви?

— Абсурд — заяви мъж с наднормено тегло по тениска с надпис „Харли Дейвидсън“ и шапка на щатския футболен отбор.

Тя въпреки това мина през двора и мъжът я наруга, докато прекосяваше чакълена алея и се катереше по поредната ограда, след която скочи в друг двор, за щастие, лишен от обитатели, и стигна тиха уличка без изход. В края й имаше магазин за алкохол, пред който бяха паркирани две таксита. С последни сили тя нахлу в паркинга и размаха ръце пред такситата.

Вратите на шофьорите бяха отворени. Те си говореха, но щом я зърнаха, се втренчиха в нея. Този отдясно, с черна коса и посивяла брада, се наведе навън.

— Такси ли ви трябва? Къде отивате?

— Където и да е далеч оттук. — Грейс се преви напред и се хвана за сърцето.

Когато вдигна глава, никой от двамата не изглеждаше особено готов да я отведе далеч оттук.

— Руски убийци. — Тя посочи пред себе си и назад, защото не беше сигурна къде са. — Гонят ме, с джип са и…

Мъжът с брадата плесна веднъж с ръце, излезе от колата си и отвори задната седалка.

— Влизайте, госпожо.