Александра Кристо
Да убиеш кралство (7)

7

Въпреки името си, „Златната гъска“ е едно от малкото неща в Мидас, което не е боядисано в тон с пирамидата. Стените са в спечено кафяво, а питиетата се придържат към сходен оттенък. Клиентелата е по животински необуздана и почти всяка вечер под краката хрущят стъкла от строшени чаши, а по олетите с бира маси се виждат кървави петна.

Едно от любимите ми места е.

Негов собственик е Сакура и тя винаги си е била просто Сакура. Не съществува фамилно име, което да е известно на някого. Красива и закръглена е, с бялоруса коса, подстригана над ушите, и скосени тесни очи със същия кафяв цвят като стените. Слага си червено червило, достатъчно тъмно, за да прикрива тайните й, а кожата й е по-бледа от всичко, което някога съм виждал. Повечето хора допускат, че тя е от Пагос, където живеят с постоянен сняг и почти никакво слънце. Земя, толкова студена, че само местните са способни да оцелеят. Носи се мълва, че жителите на Пагос рядко се преселват в други кралства, защото намират жегата за задушаваща. Все пак аз не съм в състояние да си спомня време, когато Сакура да не е притежавала „Златната гъска“. Сякаш винаги я е имало, или поне откакто аз започнах да посещавам таверната. Макар да е красива, тя е достатъчно свирепа, та крадците и злодеите да не се опитват да й въртят номера.

За мой късмет, Сакура ме харесва. Всеизвестно е, че винаги, когато съм в Мидас, ще посетя „Златната гъска“ и дори престъпниците не могат да устоят на възможността да се срещнат с прочутия си принц пират, било то за да ми стиснат ръката, или да се пробват да ме преметнат на карти. Щом се появя, Сакура ме дарява с усмивка, разкриваща правите й млечнобели зъби, и ме оставя да пия безплатно. В знак на благодарност, че привличам повече клиенти. Жестът й също така значи, че на екипажа ми му е разрешено да остане дълго след затварянето, за да обсъждаме в късна доба деликатни въпроси с хора, които не смея да водя в двореца.

Подозирам, че отчасти се дължи на факта колко й допада на Сакура да е посветена в моите тайни. Мен обаче това не ме смущава. Колкото и тайни да знае Сакура за мен, аз знам много повече за нея. И много по-лоши. И макар тя да избира да продаде най-пикантните ми на онзи, който предложи най-високата сума, аз кътам грижливо най-съкровените й. Чакам точната цена.

Тази вечер най-приближените ми хора седят на разнебитена маса в центъра на „Златната гъска“ и наблюдават как непознатият мъж пред нас си играе с копчетата си за ръкавели.

— Историите не лъжат — настоява той.

— Те са именно това — възпротивява се Мадрид. — Купища лъжи, изречени от калпави клюкари с прекалено много време за губене. Нали така, капитане?

Повдигам рамене и вадя джобния си часовник от сакото, за да проверя часа. Това е единственият подарък от баща ми, който не е от злато, не е нов и дори не е като за принц. Прост и черен е, без пищна декорация или блещукащи скъпоценни камъни, а от вътрешната страна на капачето, противоположно на часовника, има компас.

Когато татко ми го подари, знаех, че не е наследствен — всяко наследство в Мидас е от злато и никога не губи блясъка си, — но щом го попитах откъде е часовникът, той просто отвърна, че щял да ми помага да откривам обратния път. И изпълнява точно тази задача. Защото компасът няма четири точки, а само две, и никоя от тях не бележи основните посоки. Север е за истината, юг — за лъжата, а междинното положение показва, че всяка от двете е възможна.

Това е компас, който да разграничава лъжците от лоялните.

— Информацията ми е надеждна — настоява мъжът.

Той бе един от многото, които се обърнаха към мен, щом наближи време за затваряне, със сигурна информация как да заловя могъщата Гибел на принцовете. След бала пуснах слух, че няма да се спра, докато не я открия, и всякакви насоки, водещи към нея, ще бъдат възнаградени щедро. Преобладаващата част от информацията беше безполезна. Описание на огнената коса на сирената, приказки за очите й и морета, из които уж се подвизавала. Някои дори твърдяха, че им е известно точното местоположение на подводното кралство Кето, но моят компас се погрижи бързо да ги разобличи. И бездруго вече ми е ясно къде е кралството: в Диаволос.

Единственият проблем е, че не знам къде се намира Диаволос. Изглежда, че и никой друг не знае.

Този човек обаче възбуди интереса ми. Достатъчно, та като стана полунощ и Сакура обяви, че затваря и подкани всички да си вървят, аз й кимнах и тя се залови да заключва вратите, докато аз и екипажът ми — и непознатият — бяхме още вътре. След това се насочи към задната стая, за да се заеме със свои си дела, докато барът й бъде обслужван от принц.

Мъжът се обръща към мен:

— Уверявам ви, принце мой, кристалът е също толкова истински, колкото съм и аз.

Взирам се в него. Различава се от обичайния калибър, на който се натъквам в „Златната гъска“ — изтънчен е по начин, който е преднамерено издържан. Сакото му е изработено от черно кадифе, косата му е сресана и прибрана в спретната опашка, а обувките му са лъснати до блясък на фона на ронещите се дъски на пода. Също така е изключително слаб — пищното му сако поглъща мършавите му рамене — тъмната му кожа е зачервена от слънцето, също като на моя екипаж, щом прекара прекалено много време на палубата в тежък ден.

Когато мъжът потропва нетърпеливо с пръсти по масата, изгризаните му нокти се закачат в пукнатините на дървото.

— Кажи ми повече.

Торик вирва ръце.

— Нима искаш да ти пълни ушите с още глупости?

Кай откача малък нож от колана си.

— Ако наистина са глупости — изтъква и прокарва палец по острието, — ще си получи заслуженото.

Обръщам се към Кай.

— Прибери го.

— Искаме да сме в безопасност.

— Ето защо ти нареждам да го прибереш, не да го хвърлиш.

Накланям леко чаша към непознатия.

— Кажи ми повече.

— Кристалът на Кето ще донесе мир и справедливост на света ни.

Устните ми се разтягат в лека усмивка.

— Нима?

— Ще спаси всички ни от огъня.

Облизвам питието от устните си.

— И как става това? — интересувам се. — Като го стискаме здраво и си пожелаваме нещо? Или може би го пъхаме под възглавницата и го разменяме с феите срещу добър късмет?

Кай налива питие в малка чаша.

— Топваме го във восък и го палим, та да изгори пламъците на войната — добавя той и плъзва чашата към Мадрид.

Тя се смее и я приближава до устните си.

— Може би го целуваме и той се превръща в принц, който не говори такива тъпотии — предлага тя.

— Или го мятаме в камарата с боклук, откъдето се е пръкнал.

Казва го Торик, чието напълно безизразно лице ме кара да се смея още повече. Чува се единствено хиленето ни и шумното думкане на екипажа ми по масите.

А после, насред цялата суматоха, прозвучава смразяващо тих глас:

— Като убием Морската кралица.

Преставам да се смея.

Погледът ми рязко се връща обратно към мъжа и аз откачам ножа си от колана, щом долавям копнежа му да убива. Вдигам го бавно до гърлото на непознатия.

— Повтори го отново.

Той преглъща, а върхът на острието ми се притиска към югуларната му вена. Редно е да е уплашен. Изглежда уплашен; очите му се присвиват по точния начин и дори ръцете му треперят, когато хваща чашата. Но изглежда престорено, защото после заговаря и гласът му е непоколебим. Няма и помен от страх. Все едно е привикнал в гърлото му да е опрян нож.

— Кристалът е изваян, за да донесе справедливост на света ни посредством унищожаването на Морската кралица — обяснява той.

— Изваян от кого? — питам.

— От фамилиите основоположници — отговаря. — Те били най-великите магьосници на времето си и заедно си разпределили териториите на света — всеки си взел свое ъгълче, та да съжителстват в мир и никога да не падат жертви на пограничните войни.

— Да — вмятам нетърпеливо. — Да, на всички ни е известно за фамилиите основоположници. Всяко дете в стоте кралства знае приказката. — Прибирам ножа си с въздишка. — Дори тези изнудвани.

— Не е приказка! — Мъжът стоварва юмрук върху масата. — Онова, което не научавате от тези разкази, е, че фамилиите основоположници въдворили мир на земята, но под повърхността се вихрели битки. Богинята, която управлявала океана, разпростирала злото във водите му. Скоро родила деца, които се превърнали в същински дяволи. Чудовищни създания, чийто глас причинявал смърт на хората.

— Сирените.

Мъжът кимва.

— Можели да се преобразяват, да съществуват на земята и под водата. Под управлението на богинята Кето тероризирали цялото човечество, така че стоте магьосници обединили силите си и обявили война на океана. След десетилетие на гибел най-накрая успели да унищожат Кето и да отслабят мощта на чудовищата, сътворени от нея. От останките й създали реликва, която е в състояние да изтреби сирените завинаги.

— Ако това е вярно — обаждам се, — защо не са я използвали?

— Защото сирените също създали камък от нейните останки. Той предоставил на новата кралица силата да контролира своя вид и тя обещала да държи подчинените си настрана. Като знак на добра воля дори отнела способността на сирените да ходят по суша. Лишени от нея, те не били достатъчно голяма заплаха, че да дадат повод на фамилиите основоположници да причинят геноцид. Ето защо те проявили милост и сключили договор. Земята принадлежи на хората, а морето — на дяволите. Ако някоя от двете страни нахлуела в територията на другата, щяла да изтърпи последствията. Кристалът бил скрит до настъпването на деня, в който стоте кралства вече нямало да могат да спазват сделката.

Около мен екипажът ми се смее подигравателно, но когато свеждам очи към компаса, вече почти не чувам хората си заради собствения ми пулс.

Север.

Стрелката е категорична, не се движи и дори не потрепва. Разклащам невярващо компаса и когато тя не се отклонява, го почуквам в масата. Стрелката остава, където си е.

Север.

Истина.

Екипажът ми вече е подновил подигравките си, присмива се на слабите моменти в мита и хока непознатия, задето е посмял да представи някаква си измишльотина пред капитана му. Нещо у мен, точно на повърхността, смята, че хората ми са прави. Че историята не е нищо повече от детска приказка и пилеене на времето ми. Подканва ме да се вслушам в екипажа си и да пренебрегна тази лудост. Но компасът никога не е бъркал и под повърхността, в самата ми сърцевина, знам, че не е възможно да е грешка. Това е моят шанс най-накрая да умъртвя звяра.

— Къде е? — питам.

Гласът ми пресича смеха на приближените ми и те се втренчват в мен, все едно най-накрая съм си изгубил ума.

Мъжът изгълтва питието си и среща погледа ми с усмивка.

— Споменахте за награда.

Извивам вежда към Кай. Без да е нужно да го убеждавам, той забива ножа си в масата. Мъжът потръпва и се взира ужасено в острието, което се е приютило спретнато в пространството между палеца и показалеца му. Уплашеното му изражение вече не е така отработено.

— Ще си получиш наградата — уверява го Кай. — По един или друг начин.

— На единственото място, където били сигурни, че Морската кралица никога няма да се докопа до него — избърборва той. — Възможно най-далече от океана. На най-високата точка на света.

Усещам силно разочарование. Най-високата точка на света. Прекалено студена, че някой да я достигне и да оцелее, за да разкаже за преживяното.

— Облачната планина на Пагос — произнася мъжът.

И с тези думи цялата ми надежда угасва.