Александра Кристо
Да убиеш кралство (17)

17

Никога не съм убивал някой, който моли.

Сирената се свива на палубата ми и аз съм напълно наясно, че е чудовище. Хлипа, но дори този звук е противен. Смесица от съскане и гърлени стонове. Не съм сигурен защо е толкова уплашена, при положение че преди мигове мрежа, изработена от стъкло и шипове, дори не я караше да трепне. Част от мен иска да се гордее, че репутацията ми най-накрая ме изпреварва. Друга част, навярно по-мъдрата, е убедена, че не разполагам с нищо, с което да се гордея.

Хвърлям поглед към Лира. Косата й с цвят на гробищна пръст е полепнала по раменете й, докато тя се олюлява с движението на кораба. Нещо в слабата й фигура я кара да изглежда застрашителна, сякаш всеки ъгъл е оръжие. Почти не примигва пред сирената, която сега е загрозявана от рани. Докато я наблюдавам, не съзирам и следа от видението, което извадих от водата. Каквото и да е било заклинанието, заплашвало да ме завладее, когато я спасих, сега вече е развалено. Виждам пределно ясно, че не е безпомощно девойче. Нещо повече е и този факт ме изпълва с прекалено любопитство.

Думите на псариин, които изрече, още се реят във въздуха. Език, забранен в повечето кралства, включително в моето собствено. Искам да узная как го е научила, кога се е намирала в подобна близост с тях, защо е запазила една от техните огърлици, нанизана на шията й като трофей. Искам да узная всичко.

— Ще я убиеш ли? — пита Лира.

Вече няма миловидни преструвки, докато се мъчи да говори моя език. Не съм сигурен откъде е, но което и да е кралството й, то очевидно не тачи моето.

— Да.

— Бързо ли ще го направиш?

— Да.

Тя се чумери.

— Жалко.

Сирената отново стене и повтаря нещо на псариин. Изрича го толкова бързо и гърлено, че едва разпознавам отделните думи. Малка част от тях обаче се запечатват в съзнанието ми по-ясно от останалите. Принк писа. Каквото и да означава, тя го произнася със страх и почит. Комбинация, на която не съм особено привикнал. В моето кралство онези, които ме почитат, не ме познават достатъчно, че да се боят от мен. А онези, които се боят от мен, ме познават прекалено добре, та да изпитват толкова неблагоразумни чувства като благоговение.

— Ножът ти — обажда се Лира.

Дланта ми сключва юмрук около дръжката. Раната ми кърви и усещам как острието бързо я попива. То не прахосва нито капка.

— Притежава странна магия.

Поглеждам я многозначително.

— Не мисля, че си в позицията да определяш кое е странно.

Лира не отговаря и докато тя мълчи, Кай пристъпва напред.

— Капитане — заговаря, — бъди внимателен. Не може да й се вярва.

В началото решавам, че говори за чудовището на палубата ни и се каня да му заявя, че не съм идиот. Осъзнавам обаче, че той не гледа към сирената. Пред очите му е Лира.

Ако съществува едно качество, което Кай никога не е притежавал, то е такт. Но Лира не обръща внимание на обвиненията му. Дори не хвърля поглед в негова посока, все едно че твърдението му не е нищо повече от морска вода, стичаща се по тялото й.

— Аз ще се справя с нея — отговарям му. — Когато съм готов.

— Може би е редно да си готов още сега.

Почуквам с върха на ножа по пръста си и пристъпвам напред, но Кай ме сграбчва за ръката. Свеждам очи към дланта му, стиснала плата на ризата ми. Най-силната страна на Кай е, че е толкова подозрителен, колкото аз съм безразсъден. Не обича изненадите и приема, че всяка възможна заплаха застрашава живота ми. Всяко предупреждение е обещание. При положение че той го върши вместо мен, няма нужда аз да губя време с тревоги. И бездруго фактът, че съм прекарал живота си във водата, ме е научил да съзирам онова, което другите не успяват, и да очаквам нещата, които те не биха очаквали. Усвоил съм урока да не се доверявам на непознат на пиратски кораб, но е далеч по-добре да разчиташ на инстинкта си, отколкото на подозренията.

— Не чу ли какво ти казах току-що? — пита той.

Внимателно отстранявам ръката на Кай от моята.

— Мога да те уверя, че на слуха ми нищо му няма.

— Значи е пострадал само здравият ти разум — отбелязва Лира.

Наблюдавам я как отмята коса от лицето си.

— Какво значи това? — интересувам се.

— Ако го имаше, досега да си я убил. — Лира сочи към сирената. — Сърцето й вече можеше да е изстинало в ръцете ти.

Кай извива вежда.

— Дявол го взел — произнася. — От що за кораб са я изхвърлили?

До него Мадрид променя стойката си, а оръжието й не трепва и за миг, докато размърдва краката си. Обезпокоена е — мога да го доловя, както и да го видя. Мадрид не изпитва желание да убива, независимо дали става дума за чудовища, или за хора. В Клефтес е убивала достатъчно, та да й стигне за цял живот, и по силата на някакъв противоречив обрат на съдбата преживяното й е насадило повече морал и скрупули отпреди. Никое от двете няма място на „Саад“. Тя обаче е най-добрият ми стрелец и ако пренебрегна принципите й, я превръщам в един от най-сигурните ми шансове да не умра.

— Сирените са тези, които отнемат сърца — обяснява Мадрид на Лира. — Не ние.

Ножът проблясва в ръката ми.

— Аз съм отнемал предостатъчно сърца.

Оглеждам сирената, като се доближавам доколкото мога, без да нарежа ботушите си на мрежата.

Мисля си за Кристиан, който се е удавил в океана с лъжовна целувка на устните. Като нищо това може да е сирената, която го е убила. С Гибелта на принцовете е имало и друга — така ме осведомиха мълвите в кралството ми. Убийцата на Кристиан може би се намира на кораба ми.

Сирената казва нещо на Лира и аз се чудя дали отново се моли. Дали Кристиан се е молил, или е бил така силно подвластен на заклинанието на сирената, че е умрял доброволно.

— Задръж я долу — нареждам.

Оръжието на Мадрид изстрелва харпун и се забива в центъра на опашката на сирената. Прикована е на кораба ми. Устоявам на импулса да хвърля поглед към Мадрид, макар да съм напълно запознат с мрачното й изражение. Колкото и добър стрелец да е, Мадрид е още по-добър човек.

Изритвам части от мрежата и приклякам до заловеното създание. Тази част като че ли винаги отнема от човечността ми, сякаш начинът, по който убивам, начертава морална граница.

— Искам да ми кажеш нещо — заговарям. — И ще съм благодарен, ако го направиш на моя език.

— Потедента.

Сирената се гърчи под острието на харпуна, задържащ я на „Саад“. Потопено е в сребърен тинит, който е смъртоносен за вида им. Бавно действащата му отрова се сгъстява около входящата точка и пречи на кръвта от раната да се просмуква в палубата ми, а ако й се даде достатъчно време, спира отвратителното сърце, биещо в гърдите на сирената.

— Това не е мидаски език — заявявам. Стискам здраво компаса си, загледан в неподвижните точки на циферблата му. — Какво знаеш за Кристала на Кето?

Сирената разтваря устни, поглежда към Лира и клати глава.

— Егодента сас продосей.

— Лира — обръщам се към нея. — Предполагам, че няма да си така любезна да преведеш.

— Никога преди не са ме обвинявали в любезност.

Гласът й прозвучава по-близо, отколкото ми допада, и аз се размърдвам, щом забелязвам сянката й над мен. Бърза е, колкото и тиха, способна е да се прокрадне дори до мен. Мисълта е смущаваща, но я изтиквам в задната част на съзнанието си, преди да съм се вглъбил прекалено. Опасно е да се разсейваш, когато толкова близо до теб има чудовище.

Лира прикляка до мен. Млъква за миг. Сините й като буря очи се присвиват към харпуна в центъра на опашката на сирената. Мъчи се да вземе решение. Възможно е нашата жестокост да я отблъсква и да се чуди дали да го прикрие, ала не забелязвам признаци на отвращение. Но пък е много лесно да нахлузиш маска. Въпреки неприятното усещане в корема ми заради виковете на сирената, в моите собствени очи не проличава нищо. Избутвам го настрана, както постъпвам с всичко останало. Един капитан не може да си позволи лукса да чувства вина.

Лира се надига с прясно придобита стабилност и се вглежда в умиращата твар.

— Може би ще е от полза да извадиш и другото й око — предлага.

Аз потръпвам, а в ъгълчетата на бледите й устни наднича усмивка. Не знам дали е защото сирената е така уплашена, или просто й допада изражението на лицето ми. Дали го е казала просто за да провери реакцията ми?

— Така ще я лиша от твоята победоносна усмивка — изтъквам.

Лира извива вежда.

— Тя е твой враг. Не искаш ли да страда?

Гледа ме, все едно напълно съм си изгубил ума. Екипажът ми има склонността да ме гледа по този начин, макар че обикновено не се случва в дни, когато отказвам да измъчвам. Хората са в правото си да твърдят много неща за ловците на сирени на „Саад“, но едно, което няма да е вярно, е, че този начин на живот ни доставя удоволствие. Океанът да, но смъртта — никога. Тя е необходимо зло, за да пазим света в безопасност, и колкото и подло да е умъртвяването, то се върши с цел. Започна ли да го харесвам, тогава ще се превърна в съвсем същото, от което се опитвам да предпазя човечеството.

— Войниците не се наслаждават на войната — заявявам.

Лира стиска устни, но точно когато ги отваря отново, за да каже нещо, аз се озовавам проснат по гръб. Главата ми се удря в палубата и усещам силна болка в слепоочията си.

Сирената е върху мен.

Дере и хапе, като същевременно надава безбожен вой. Отблъсквам атаките й, докато тя отчаяно се опитва да отхапе къс от мен. Опашката й представлява каша от съсирена кръв, разпорена е през самата среда. Явно я е отскубнала, за да се освободи.

— Не мога да се прицеля чисто! — виква някой. — Ще го улуча.

— Нито пък аз!

— Мадрид! — кресва Кай. — Мадрид, стреляй незабавно!

— Не мога — чувам звука от захвърлено на земята оръжие. — Проклетото нещо отново е блокирало.

Боричкам се с отровното създание. Лицето й е остри зъби, омраза и нищо друго. Гладна е за парче от мен. Ще грабне какъвто къс успее, независимо дали е сърце, или не.

Тежестта й ме притиска и смазва гърдите ми. Чува се пропукване и вече едва успявам да дишам от болка. Около мен екипажът ми крещи така пронизително, че е почти неразбираемо. Гласовете им прерастват в шум, а ръцете ми са изгаряни от болка. Сирената е прекалено силна. Засега е по-силна от мен.

А сетне, също толкова внезапно, както ме е връхлетяла, тежестта изчезва. Въздухът нахлува в гърдите ми.

Кай се вкопчва в дяволските рамене на сирената и я откъсва от мен. Тя се плъзва по палубата и се блъсва мощно в стената на каютата. Екипажът ми отскача от пътя на тялото й. Стълкновението разлюлява „Саад“.

Сирената забива нокти в палубата, а раменете й стърчат нагоре. Просъсква и се хвърля напред. Хващам рязко ножа си. Въпреки неописуемата болка в областта на ребрата си прицелвам лекото като перо острие и после го мятам във въздуха. То прониква плавно в онова, което е останало от сърцето й.

По-голяма част от кръвта оформя мехури по кожата й, но остатъците, които заплашват да се излеят на палубата ми, бързо са погълнати от ножа. Сирената крещи.

Кай ме дърпа на крака, а аз поемам дискретно глътка въздух, без да смея да покажа, че съм се изненадал. Макар и да е очевидно. Моята задача е да очаквам неочакваното, а проявих достатъчно глупост да обърна гръб на убиец.

— Добре ли си? — пита Кай и ме оглежда за рани. Мръщи се при вида на кръвта по ръката ми. — Трябваше да съм по-бърз.

От израза на лицето му ме боли също колкото от атаката на сирената, така че завъртам рамо, като опитвам да прикрия нарастващата болка в ребрата ми.

— Това е част от работата ни — отвръщам и се обръщам към Мадрид. — Пак ли заяде?

Мадрид вдига захвърленото си оръжие и оглежда механизма.

— Не разбирам — отговаря тя. — Ще трябва да го сваля в трюма за нов ремонт.

Тя поема към другия край на палубата и после внезапно се заковава на място, щом забелязва, че тялото на сирената блокира вратата. Мадрид преглъща и чака търпеливо. Всички го правят. Напълно мълчаливи са до момента, в който сирената започва да се размива. Дори след толкова дълго време гледката им се вижда истинско чудо. Аз обаче не наблюдавам как безжизненото същество се превръща в пяна на палубата ми.

Виждал съм стотици чудовища да умират. Вместо това насочвам вниманието си към непознатото момиче, което извадих от океана.

Лира вече не се усмихва.